Джони Пенков: Аз съм оцелял, защото съм лъгал…

Джони Пенков като актьор в кадър от филма „Операция „Шменти Капели“, в ролята на психиатър. Снимки: Личен архив

Ст. н. с. к. т. н. инж. Джони Пенков – така шеговито се представяше навремето в кратки сатирични филмчета софийският зевзек и бохем, кинаджия, актьор „натуршчик” и какъв ли още не. Всъщност, той наистина е инженер по радио и звукотехника, и беше старши научен сътрудник, кандидат на науките. За пръв път става известен с участието си в шеговитите филмчета „Фокус”, пускани с кинопрегледите в кината през 60-те години, в съавторство и под редакцията на Радой Ралин, озвучени с музика на джазмена Милчо Левиев, който избяга в Америка. Пенков беше от неговия приятелски кръг. Тези филмови миниатюри той продължава под различна форма и до днес. Като специалист по звука е озвучил над 100 късометражни филма.

А неговите зевзеклъци по време на социализма вървяха като ъндърграунд творчество. Записи на негови телефонни разговори, в които се прави на човек от провинцията, който трябва да достави колет в София и звъни на популярни актьори, или на гражданин, който звъни на известни хора и търси грешен човек, или възмутен съсед тормози с измислен повод известни личности и т. н., се разпространяваха апокрифно и хората умираха от смях докато ги слушат.

Джони Пенков с удоволствие посреща гости в апартамента си, преливащ от технологични уреди и джаджи, снимки, картини и спомени. Тук различните предмети са спирка от маршрут, преминаващ като влак през времето отпреди 9 септември, комунизма, прехода, и досега.

Джони Пенков (вляво) като водещ в студиото на радио „Витоша“, на предаването „Кога ще ги стигнем американците“ с Тодор Колев. В средата се вижда „тоталният наблюдател“ на предаването Ст. Ст. Александров. Снимки: Личен архив

Джони, с истинско име Георги Пенков, се ражда в семейството на художника и професор по театрална декорация в художествената академия Иван Пенков и Мери Иванова, дъщеря на високопоставен адвокат. Баща му е автор на стъклописите в Съдебната палата, в БНБ и в Софийския университет. От малък попада в интелектуалната атмосфера около баща си, който събира около себе си хора като проф. Александър Балабанов и Илия Бешков. Георги има брат – Боян. Подчертано западните вкусове и образование на семейството му са причина за недоверието към тях след 9 септември и за острите сведения за „буржоазното реакционно семейство” на Държавна сигурност.

Телефон с техническа новост – скеч от 70-те години

 

Джони Пенков става разговорлив, след като усети, че човекът насреща му има интерес или може да разбере някое от всичките му занимания или страсти. При разговор с него човек се чуди кой е най-големият ключ от връзката с ключове към личността му– дали чрез основната му професия – звуковата и радио техника, или по-късните му професионални занимания с видео и компютърни технологии; или нещата, които разказва за миналото си, или ролите му в киното, включително в „Рицар без броня” и най-новата му – във филма на Влади Въргала „Операция „Шменти Капели“. Или пък – пословичният му хумор, проявен в предаванията „Фокус”, правени с Радой Ралин и радио версията на „Как ще ги стигнем американците” с Тодор Колев по радио „Витоша”, заради която много хора го обикват.„

Едно е сигурно, роденият през 1933 г. Джони Пенков не изглежда като 78-годишен човек, а като някой, който е в енергичен етап от живота си и се занимава „с много неща, макар и много от тях да са без пари”. Това вероятно е така, защото, както казва самия той – пари не е чак толкова трудно да се намерят, но за да се получат нещата в киното или където и да е, „има нужда от инициативни хора”.

 


– Една от най-скорошните ви роли е в „Операция „Шменти капели”, тази на психиатър, заедно с Джеки Стоев. Какво ви привлече във филма, за да участвате в него?

– Филмът ми стана интересен. Освен това авторът му Влади Въргала ми е много симпатичен, много енергичен човек. Успя да направи филм без държавна помощ. Той има много силни страни, например прекрасно е началото, когато казват какъв е планът за развитието на България през следващите 20 години (б. а. – в началото на филма се описва как на 11 ноември 1989 г. неизвестен човек дава инструкции на лидерите в държавата какво трябва да се случи оттук нататък и как да бъде срината държавата). Там е кондензирано това, което вече 20 години става у нас.

– Отразява ли това вашата гледна точка?

– Напълно. Попитах Влади Въргала кой е написал текста, защото не само идеята е хубава, но и текстът е написан хубаво. И той ми даде да видя един истински руски документ, от 1847 г., в който се излага план, официална държавна политика, какво да се прави с Полша, за да се унищожи. Вътре има такива неща, че човек може да се ужаси. У нас така става по време на прехода. Има и бърз капитализъм, натрупан от кражби или други методи, които не са класически. Имам и сведения, че американците са застанали зад идеята да има бързо забогатяване, бързо да се получи капитализъм. Понеже, за да има истински капиталисти, трябва да се чакат 50 години, за да се направят тези милиони, да се натрупа състояние. А като се краде, милионите се трупат много бързо, по незаконен начин. Американците са смятали, че страната ще стане по-бързо капиталистическа и затова фактически първите капиталисти са от старата номенклатура.

Проф. Александър Балабанов, полегнал на диванче в семейния дом на Пенкови през 40-те години. Снимки: Личен архив

– Каква е ситуацията сега според вас?

– Ами създадоха се няколко партии, които са различни, макар с един и същ произход. И все пак е по-добре, в сравнение с преди. Скоро се обадих в едно радио предаване, за пръв път от много време насам. Там коментираха последните избори, нередности. И аз се обадих по телефона, за да кажа, че от гледна точка на моите 70 години това са прекрасни избори. Първо имаше различни партии. Аз 40 години съм гласувал за една партия. И въпросът в миналото беше не колко са бюлетините, а до колко часа ще гласуваш. Сега човек трябва да използва възможностите, макар че изборът не е много богат. Но пък като влезеш в беден магазин, пак трябва да избереш най-хубавата стока.

– Оптимист ли сте за ситуацията у нас?

– Оптимист съм. Трябва да мине време да се оправи една държава, да има условия за развитие. Досега има много завоевания, но и много глупости. Има свобода. Аз например мога да изкарам пари, за да си купя определен фотоапарат, което иначе не можеше да стане. Като инженер имам възможност да видя всякакви неща по интернет. Едно време всичко беше секретно като технология.

– Позволява ли днешната политическа ситуация, медиите, да има критика?

– Винаги трябва да има опозиция. Според мен има свобода, но човек като отиде на работа, шефът диктува каква да бъде линията на медията, кое да се критикува, кое да не се критикува. Слава Богу, тези хора не са от една партия, както беше преди. Сега едни имат едни интереси, други – различни  интереси. Все пак ситуацията е по-демократична, отколкото една власт да заема всичко. Виждам, че доста остри неща се казват срещу хора от правителството. Според мен съдебната система има много още път да извърви, докато стане истински демократична. И бюрокрацията.

– А има ли нещо, което ви липсва от времето на социализма?

– Липсва ми много това, че тогава беше много ясно кое е режимът и кои сме ние, приятелите, които гледахме да сме колкото се може по-независими. Абсолютно независим обаче никой не е бил. При един тоталитарен режим всички сме зависими. Навремето правихме предаванията „Фокус” с Радой Ралин, които за онова време бяха много критични. Там се шегувахме, например с такъв случай – човек в съда се оплаква, че е уволнен неправомерно. Питат го защо са го уволнили и той казва: „За некадърност”. А съдията на свой ред казва: „Не казвайте такова нещо, такова нещо няма, никой не може да бъде уволнен за некадърност у нас!”.

1953 г., Джони Пенков (вляво), позира за снимка с брат си Боян, до него баща им Иван Пенков и отдясно академикът библиограф и историк Никола Михов. Снимки: Личен архив

– Имахте ли сблъсък с властта заради предаванията?

– Ами малко, след като минаха няколко броя, през 1965 г., ни повикаха в Политбюро. Отправиха ни забележки, но ни позволиха още една-две години да продължим. И бяхме много горди, че сме направили нещо против режима. А сега виждам, че те са имали нужда от тази критика от наша страна. На първо място с цел да се покаже на света, че не сме тоталитарна система, да се изпусне пара от напрежението на хората. Мислейки, че работим против властта, всъщност сме били в нейна подкрепа, защото който живее в тоталитарен режим, работи за него, по някакъв начин спомага. Иначе хората много харесваха прегледите. Все пак нещо сме направили, да се види, че има светлинка.

– А защо спряха предаванията?

– Защото им дойде много (смее се). И на втората година смениха Радой Ралин като главен редактор на редакция „Фокус” с друг човек от тайните служби. Аз продължих да работя в научния институт, както и дотогава.

– Баща ви е събирал около себе си хора като Александър Балабанов, бил е от интелектуалния елит. Какви са спомените ви за това време?

– Ако четете дневника му , ще видите, че много неща, чисто български, които ни нервират и сега, ги е имало и тогава. Баща ми се ядосваше за най-различни неща, гневеше се на организираната посредственост – един термин на Балабанов. Или например той разказва за провеждането на конкурс за преподавател по скулптура тогава, преди 9 септември. Имало е много добри кандидати, но приемат мижитурка, защото много добрият впоследствие ще се откроява много от останалите професори, и студентите ще видят, че другите преподаватели не са толкова добри.

– А какво помни едно дете оттогава?

– Аз съм роден 1933 г. 1939 г. войната вече се разгърна. Вече нямаше някои продукти, положението стана много напрегнато, а през 43-а и 44-а г. имаше партизани, блокади по улицата. Пращаха нас, децата, да ходим за хляб. След това имаше бомбардировки. Това ми е детството. А иначе бомбардировките бяха много интересни за децата. Падат самолети, части, това къде ще го видиш иначе (смее се). Беше време на бедност. Иначе през периода след Освобождението България, като отскоро освободена страна, е започнала много бързо да се европеизира. Аз ще ви покажа една книга, там все пак се вижда колко сме били напред в изкуството. Това е изданието: „Българските художници в Мюнхен от средата на 19-ти до средата 20-ти век”. Това е било нивото ни до 9 септември. След това оставаме само с руската култура, която не е достатъчна. Важно е човек да се учи многостранно.

Джони Пенков в Индия 1982 г. за снимките на филма на Рангел Вълчанов „Индия, моя любов“. Вдясно е операторът Радослав Спасов. Снимки: Личен архив


– Всъщност животът ви обхваща три епохи?

– Да. До сегашната – капитализъм, създаден от комунистическа номенклатура. Не е много хубав вариант, по-добър е класическият вариант.

– Имате ли усещане за несправедливост?

– Винаги, откакто живея, е имало несправедливост. Винаги е имало и ще има. И не само в България.

– А чувството ви за хумор как се е запазило?

– Ами то се е формирало благодарение на тези неща. Било е реакция към нещата, които стават. Има лаф, че човечеството е оцеляло, защото се е смяло. Но аз съм оцелял, защото съм лъгал. Не съм казвал какво мисля, ако го правих, може би нямаше да съм оцелял. Още преди 9 септември когато се събереше баща ми с приятели, ме пращаше да видя дали не подслушва някой. И тогава подслушваха да не би да има комунисти. След това подслушването си продължи. Имам интересна случка с един немски инженер от Западна Германия – г-н Мюлер. Бяхме в един хотел края на 70-те в Германия, закусвахме заедно. И както си говорихме, започнахме да си говорим разни неща и за политика. И той започна да се оглежда. И аз го питам: „Г-н Мюлер, аз дето идвам от комунистическа държава, повече върви да се обръщам”. А той казва:”От нацизма ми е останал навик”. В последните години на нацизма, ако кажеш дума срещу Хитлер или че германците губят войната – отиваш си. Така че, аз съм свикнал, че тези неща ги има и ще ги има. Идеално общество надали ще има. Ще има степени – по-добро, по-лошо  и отвратително. Ние сме по средата, но и развиващият се свят много бързо се развива. Бразилия, Южна Корея например.

– Как се запознахте с Радой Ралин?

– Запознахме се, защото в моя институт имаше и документална студия, където правеха „Фокус”-ите и аз отначало им помагах технически. Ралин беше събрал симпатични хора около себе си. Един ден отидохме в „Бояна”, да запишем един „Фокус”. Ицко Финци беше диктор, а филмът се отнасяше за един директор на ремонтен завод. Но режисьорът Оскар Кристанов, Бог да го прости, забравил да донесе текста. И нямаше време да се връщаме от Бояна, та аз му казах на Ицко да спасяваме положението, че аз ще бъда директор. И с един просташки глас се преправих, и отговарях, и стана много интересно, но помислихме, че няма да го пуснат. А Радой дойде и каза: „Идеално”. И  започнахме да правим записи и  приятелството между нас  продължи много дълги години, всъщност до края.

– Състезавахте ли се по чувство за хумор?

– Не. Той е на друго ниво.

– Какъв човек беше той?

– От него можеше да се научи много, как да си гледаш работата добре, как да преценяваш хората по техните постъпки, как сам да постъпваш. Много неща съм научил от него. Поначало от няколко души само съм се научил на неща. От Васил Цонев, хумористът, от Рангел Вълчанов също много съм се учил.

– А сега има ли някой, който се учи от вас?

– Ами не директно, но има хора, върху които по някакъв начин съм повлиял.

(Следва – за цифровите технологии и архивите, как унищожаваме миналото, как се разбира след 50 години кое е ценно)

Епизодът с катаджията във филма „Рицар без броня“

„Адресология“ – скеч от 80-те години

Телефон с техническа новост – скеч от 70-те години

ИStoRииИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.