Ходорковски – от олигарх до личен затворник на Путин

Промените са въпрос на време

Михаил Ходорковски

Михаил Ходорковски. Снимка: новоскоп

Сега, когато четете тази книга*, ние с Платон Лебедев вече напълно сме излежали първата осемгодишна присъда, бяхме осъдени повторно и сега чакаме 2016 година, като вече отдавна не сме богати хора. Владимир Путин отново се самоназначава за президент. Главният юрист и адвокат на компанията Вася Алексанян загина, без да даде на следствието необходимите му показания. Прокурорите, съдиите и следователите, които участваха в нашето дело, са получили поредните повишения – звездички на пагоните, парични премии.

Списъкът на руския „Форбс“ не се е променил кой знае колко и като цяло в Русия богатите станаха по-богати, а бедните – още по-бедни. Но имам и още едно наблюдение – дори през прозорчето на затворническата килия в Сибир или Карелия се вижда: честните, съвестни хора, които искат промяна, стават все повече от година на година, от месец на месец и от ден на ден. Промените – те са въпрос на време, въпреки че аз явно съм прекалено заинтересувано лице. Намерението ми е да работя за благото на тези поколения, в чиито ръце съвсем скоро ще се озове нашата страна. Поколенията, които искат истински промени. Поколенията, с които ще дойдат нови ценности и надежди.

Руският народен Кафка

Наталия Геворкян

Безволев цар, душа лукава,
прочут лентяй, плешив Ловлас,
внезапно осенен от слава,
тогаз царуваше над нас.
(А. Пушкин „Евгений Онегин“,
Превод Любен Любенов)

МБХ – така го наричат всички. Първите три букви от Михаил Борисович Ходорковски. А и той самият се подписва така. Приятелите понякога му викат „Хайдер“. Освен това го наричаха „най-богатия руснак“, собственик на най-добрата нефтена компания в страната – ЮКОС. Сега го наричат „главния затворник в Русия“. (…)В тази история има нещо дълбоко лично, затова наблюдателите нямат съмнения, че Ходорковски е личен затворник на Путин. Или ако щете, личен пленник на силовата корпорация, оглавена от Путин. (…)

Преследването на Ходорковски по странен начин съвпада с политическите цикли на Русия. Арестът му през 2003 година (в годината преди изборите) осигури на Путин популистки успех сред народа, който не обича богатите. И това е освен всички останали плюсове на въпросното силово начинание: лоялността на наплашения бизнес, унищожаването на демократичната опозиция, от която след историята с Ходорковски всички спонсори взеха да бягат като от чума, че и до днес бягат.

За следващите избори през 2008 година Ходорковски и Лебедев бяха обвинени отново. И отново през 2007 година – годината преди изборите. Процесът започна след изборите, през 2009 година. Властта отлично помни, че през 2011 година първите присъди на двамата изтичат. А това отново е предизборна година – през 2012 година са президентските избори, при това вече по новата схема, която предвижда удължаването на президентския мандат до шест години. Очевидно, че Ходорковски, когото Путин разглежда включително и като политически противник, не бива да излезе от затвора преди изборите, затова и се появи второто дело. Абсурдността на обвиненията бе второстепенна по отношение на поставената задача: Ходорковски не трябва да излиза на свобода.

Никога ли? Възможно е. Според мен минимум до обявяването на резултатите от изборите през 2012 година. За да бъде държан в изолация и след формалното изтичане на присъдата от първото дело през октомври 2011 година, бе необходима втора присъда. Това означава и нов процес. Show must go on!

Путин и Ходорковски в Кремъл през 2001 г. Снимка: архив БТА

Абсурдността на обвинението предопределя абсурдността на процеса и от време на време неадекватното поведение на някои обвинители. Най-големият им проблем не е в лошото познаване на материалите по наказателното дело, представлявано от тях самите. Проблемът им се заключава в недостатъчното разбиране на същността на това, заради което те са се захванали да съдят двамата „нефтени барони“.

И ако за седем години, прекарани в затвора, обвиняемите отлично са усвоили юриспруденцията, то обвинителите така и не можаха да проумеят с какво течността от нефтения кладенец се отличава от нефта, на кого принадлежи нефтът, когато се озовава в транспортиращата тръба на „Транснефт“, как се е формирала и се формира цената на нефта на вътрешния и външния пазар и защо всъщност вътрешната цена е по-ниска от цената в Ротердам, което също се вменява като вина на Ходорковски и Лебедев.

И ако зададеш на прокурорите простичкия въпрос: бихте ли искали при все още много ниското ниво на доходите в Русия сега да плащате не 0,5 евро за литър бензин, както плащате в Русия, а евро и половина – като в Европа, те искрено ще се учудят: това пък какво общо има? Ужасен проблем: прокурорите обвиняват в нещо, от което те самите не разбират, онези, които отлично разбират от това. И нещата им се получават, разбира се, не много успешно.

Стига се до смешни ситуации, когато ни в клин, ни в ръкав в някакъв документ прокурорът чете английската дума oil като „нула на едно“. При това опонира на персонала, който по време на заседанието прочита лекция за нефта, ценообразуването, за вертикално интегрираната компания, системата за добив и транспортиране. Половината зала вече започва да разбира от нюансите на нефтения бизнес и счетоводните отчети по-добре от прокурорите.

И какво прави в тази ситуация прокурорът Лахтин, главният говорител на обвинението? Държи се като ученик, който не си е научил добре урока: защитава се агресивно, като повишава тон, отклонява експертите от страна на защитата, нагрубява, открито обвинява специалистите, извикани от адвокатите, в некомпетентност и корист или в недостатъчно познаване на материалите по делото, които те всъщност няма и нужда да знаят.
Съдията Виктор Данилкин не прекъсва прокурорите, когато те обиждат експертите и свидетелите, и подозрително често се съгласява с позицията на обвинението. А какво правят малцината министри, които съдията все пак се е съгласил да извика като свидетели пред съда? При цялата повратливост на чиновническия ум те са принудени да казват истината и по този начин свидетелстват срещу обвинението и в полза на Лебедев и Ходорковски – личния враг на Путин, в чието правителство работят.

Една приятелка чужденка, която много добре знае руски език, след като присъства три дни на процеса, каза замислено: „Чиста проба Кафка“. После запали цигара и допълни: „Един такъв руски Кафка… Тоест Кафка би се зарадвал, че неговият абсурд може още и да се усъвършенства, и да се доведе до такъв свръхабсурд“. Този руски Кафка продължава вече повече от година.

Привърженици на Ходорковски протестират пред съда в Москва. Снимка: АФП/БТА

Всеки ден, без сряда, събота и неделя, будят Михаил Ходорковски и Платон Лебедев в 6:45 часа сутринта, а понякога и по-рано, претърсват ги, качват ги на специална кола с две метални капсули – отделна за него и отделна за Лебедев, и под конвой ги карат от „Матроска тишина“ в Хамовническия съд. Колата се съпровожда от друг автомобил с бойци от спецподразделението за охрана на затворници, наречено „Сатурн“, заради което народът ги е кръстил „извънземните“.

Често затворниците успяват само да се обръснат, за закуска време не остава. Ако в Москва има задръствания, а в Москва задръствания има винаги, то пътят от затвора до съда може да отнеме до два часа. Ако, не дай боже, стане някоя катастрофа, то шансът на обвиняемите да оцелеят в тези метални кутии клони към нула.

Всеки ден след затворническата килия, а след това и затворническата кола, ги преместват в „аквариума“ в съдебната зала – стъклено-метална конструкция с размери примерно 3/1,5/2 м с резе, ключалка и верига, където прекарват по-голямата част от деня с обедна почивка и кратки прекъсвания по искане на една от страните. Прекрасният руски актьор и режисьор Сергей Юрски, който няколко пъти идва в съда, погледна на случващото се в залата с очите на режисьор и отбеляза за така построения мизансцен: „Непоносимо ми е повече да издържам наличието на този „шкаф“, унизителността на мизансцена, която, струва ми се, пречи на процеса. Човек, чиито очи са скрити и който трябва да говори в един процеп, и трябва да говори приведен – това е чудовищно унижение, което опозорява процеса“.

От началото на втория процес съдът не е излизал в отпуск. През цялото това време обвиняемите практически не остават на чист въздух, не получават топла храна. Всеки от тях си носи в „аквариума“ бутилка вода. Ходорковски доста често дъвче дъвка, за да потиска усещането за глад. Понякога се държи за главата – случва се да има главоболие. Трябва да призная, че при този режим на живот двамата обвиняеми, общо взето, изглеждат добре.

Вярно е, че Платон Лебедев е видимо отслабнал, преди години е изкарал хепатит и има проблеми с черния дроб. И двамата са бледи, не изглеждат подмладени след всичките тези години, прекарани в килията без движение и без слънце. Стегнати са, винаги спретнато облечени, обръснати. И двамата разсъждават ясно, отлично излагат мислите си, задават точни въпроси, правят уместни забележки. И запазват доброто си чувство за хумор, което впечатлява.

На подсъдимата скамейка са интелектуалци, отлично образовани, с прекрасна памет, помнещи наизуст страници от делото, професионалисти в тематиката, за която става дума: от добива на нефт до финансовата дейност на компанията. Срещу тях са четирима прокурори, нито един не достига нивото на компетентност на обвиняемите. Те представляват държавата, която в тяхно лице изобщо не изглежда блестящо. Държавата се представя и от съдията. На всички е ясно, че той е този, който само формално ще произнесе присъда. Тя ще бъде определена от тези, които са измислили всичко това и от които зависи кариерата, заплатата, бъдещето на прокурорите и съдията.

Любопитното е, че в съдебната зала има три видеокамери. Не съм виждала подобни камери в нито една друга зала на Хамовническия съд. Едната е насочена към съдията, втората – към прокурорите, и третата – към подсъдимите. Явно целият процес се записва. От същите тези камери частично се предава в стаята за пресата. Не знам къде се гледат тези записи, в началото тези камери предаваха запис на процеса в долната зала на медиите, но очевидно, също както в романа на Оруел „1984“, и съдията, и прокурорите през цялото време помнят, че „големият брат“ не спи и вижда всичко. Е, или поне са длъжни да помнят това.

Обвиненията, отправени към Ходорковски и Лебедев, не се смятат за достатъчно тежки, за да се стигне до съд със съдебни заседатели. Не съм сигурна, че при това ниво на класова ненавист към богатите в Русия, която личи дори в някои реплики на прокурорите, съдебните заседатели биха били обективни, но е съвсем очевидно, че е доста по-трудно да се влияе на съдебните заседатели, отколкото на един съдия. При това по „недостатъчно тежките обвинения“ Ходорковски и Лебедев може да бъдат осъдени на максимум 22 години затвор.

Опасността на този процес е в това, че той създава илюзията за прозрачност на съдебното разбирателство, но всъщност съвсем не е такова. Да, тук, в зала №7, може да влезе всеки, просто човек от улицата, и да види случващото се. Но съдията поразително често, практически дословно се съгласява с често напълно лишени от смисъл доводи на обвинението или изобщо не мотивира решенията си („съдът не вижда законни основания“). Освен това прекалено често игнорира напълно логични доводи на защитата. Способен е да забрави за промените в законодателството, които облекчават съдбата на обвиняемите.

Така съдията се направи, че президентските поправки, забраняващи да се държат под стража обвиняемите в икономически престъпления, заради които лежат Ходорковски, Лебедев и още хиляди техни колеги, някога са съществували. Ходорковски обяви гладна стачка, сякаш от името на всички обвиняеми по икономически причини в страната, без при това да се отказва да участва в процеса. Президентът Медведев и председателят на Върховния съд на страната Вячеслав Лебедев веднага чрез пресата дадоха да се разбере, че са наясно със случващото се.

Ходорковски прекрати гладната стачка, а страната разбра, че президентските поправки просто не работят и се пренебрегват от съдиите. Това не попречи на съдията Данилкин да продължи срока на ареста на Ходорковски и Лебедев и три месеца по- късно да повтори този номер отново. Тези двамата си остават „специални“ обвиняеми, към които законодателството се прилага (или не се прилага) по „специален“ начин.

За разлика от първия процес, на който Ходорковски, опасявайки се да не навреди на компанията, която все още се е надявал да спаси, не бе готов да излиза извън чисто правните рамки, на този процес той подчертава политическия характер на преследването. Не е съвсем така. Политиката се споменаваше при първото изказване, когато процесът започна, а след това той каза, че в този процес няма намерение да говори за политика. Следващото изказване „за политиката“ бе последното му слово.

На втория процес той започна словото си с политическо изказване, въпреки опита на прокурора да го прекъсне. След като потвърди, че не се признава за виновен, Ходорковски заяви: „Смятам, че този съдебен процес е политически и корупционно мотивиран. Той е предизвикан от опасенията на моите опоненти, че аз ще изляза на свобода. Политическата мотивира- ност се заключава както в неприемането на подкрепата от моя страна на независимата опозиция, така и в желанието да бъдат присвоени възможностите, произлизащи от правото ми на собственост над една от най-големите и най-успешни руски нефтени компании – ЮКОС“.

Властта се страхува и не вярва, че като се озове на свобода, Ходорковски няма да започне да си отмъщава, че няма да се опита да си върне собствеността, че няма да действа като граф Монте Кристо. Властта не вярва, независимо от факта, че Ходорковски неведнъж публично е казвал, че е обърнал тази страница от живота си, че има съвсем други планове за бъдещето. Аз вярвам, че той има други интереси и планове, не мисля, че възнамерява да си отмъсти, но съм сигурна, че Ходорковски няма да забрави и няма да прости тези години, зачеркнати от живота му не по негова воля.

Очевидно режисьорът, който е измислял това шоу, е надценил обвинението и е недооценил обвиняемите. Откритият процес в Москва се превърна в открит фарс с предварително известния резултат.

И в тази ситуация е много по-трудно произнасянето на присъда, отколкото преди няколко години. Освен това авторите на процеса не са могли да предвидят всички обстоятелства: кризата, падането на цените на нефта, падането на руската икономика, на този фон – падането на доверието към властта и правоохранителната система, природните катаклизми, с които властта не се справя, ръста на протестните настроения в страната, промяната в тактиката на поведението на подсъдимите, включването на международните съдилища, приели исковете по делото на Ходорковски и Лебедев, а също така и исковете срещу Русия, включително и материални, от акционери извън страната, постепенното, но сигурно нарастване на симпатиите към обвиняемите вътре в страната и в чужбина.

В залата на съда все по- често се появяват известни в цялата страна актьори, музиканти, художници, писатели, международни наблюдатели, опозиционни политици, телевизионни звезди, правозащитници.

През втората година на процеса стана някак очевидно, че проектът „Ходорковски зад решетките“ няма мениджър. Решението не е взето. Процесът се протака. Властта не знае какво да прави и как да излезе от ситуацията, в която сама се е поставила. Няма място за илюзии. Това съвсем не значи, че обвиняемите ще бъдат оправдани. Процесът не се отразява от нито една от централните телевизии, тоест целият маразъм е очевиден само за публиката, ограничена от местата в зала №7 на Хамовническия съд. Страната няма да изтръпне от присъдата, защото страната не вижда процеса и не го следи.

(…) И ако при цялата нелепост на обвиненията решението бъде взето не в полза на обвиняемите, тогава може със стопроцентова вероятност да се предположи, че през 2012 година Путин ще се върне в президентското кресло, или и след 2012 година по един или друг начин ще остане фактически главна политическа фигура в страната. Кръгът в историята ще се затвори: Ходорковски бе и ще остане зависим от решението на един човек. Докато Путин остава в каквато и да било роля на политическата сцена, то всички останали персонажи, включително и Дмитрий Медведев, могат да изпълняват само консултативни функции по този въпрос.

Съдбата е предопределила много странна роля на Ходорковски и съм сигурна, че той не е мечтал за нея. Съдбата му, както и съдбата на дисидента академик Сахаров навремето, ще стане може би единственият реален индикатор за политическия избор на Русия. Горбачов върна Сахаров от изгнание тогава, когато цялата страна заедно с култовия рок певец Виктор Цой пееше „Мы ждем перемен“. Беше втората половина на 80-те години. Имаше обществена потребност от промени, но за да повярва в това, че властта е настроена за промени не само на думи, но и на дела, на обществото му бе необходим знак. Тогава Горбачов се обади на академика и го покани да се върне в Москва.

През седмата година на Ходорковски в затвора такава необходимост полека-лека започва да се заражда. Но засега е съвсем слаба. Хората плахо започват да излизат по улиците с искания за спазване на конституцията, с конкретните проблеми на региона си, на града си, на района си. Те едва започват открито да говорят за недостатъците на епохата на Путин, която през последните години превъзнасяха като епоха на стабилност. Но дори тези слаби знаци за възраждането на гражданското общество се сблъскват с неоправдано жестока реакция от страна на руската власт, която насажда ужас от цветните революции.

Страхът – това е една от основните характеристики на руския режим по времето на Путин. Властта се опасява от собствения си народ и се страхува от появата на силен лидер. Путин се страхува от Ходорковски, защото той има ярко изразени качества на лидер и харизма, каквито не достигат на руските опозиционери.

Спирането на наказателното преследване на Ходорковски – това е повече от частната съдба на един човек. Това е знак за това, какъв политически проект избира руската власт за следващите шест години. Привичният и деградиращ за страната силов или, както е модно да се казва сега, модернизационен и интеграционен. Друг, по-точен индикатор от съдбата на Ходорковски нямаме нито ние, руските наблюдатели, нито западните ни колеги.

Стратегическото мислене никога не е било силната страна на Путин. Личният му враг Ходорковски, когото той уж неутрализира, като го вкара в затвора, вече седем години остава един от ключовите нюзмейкъри в държавата независимо от пълната блокада от страна на основните руски медии. Нещо повече – бизнесменът, много малко познат през 2003 година, за тези години в затвора се превърна в един от най-важните персонажи на политическата сцена на държавата. Не мисля, че след като е одобрил ареста на Ходорковски в онази студена октомврийска сутрин на 2003 година, Путин си е представял бъдещето именно така.

*Из „Ходорковски. Автобиографична книга“ от Михаил Ходорковски и Наталия Геворкян (ИК „Милениум“).

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.