Как спасяват хора на културата по време на криза – американски уроци за Вежди и Бойко
За тези от вас, които нямат време ще сбия следващите редове в няколко изречения: Правителството на САЩ по време на Голямата Депресия (30-те на ХХ в.) решава да финансира хората на изкуството и създава Проекти за спасяването на интелектуалния капацитет на нацията, осъзнавайки че те са приоритет. В тази история участват Орсън Уелс, Последният етиопски император, Мусолини, Рузвелт, вуду-кукла, виновна за смъртта на един театрален критик, Американски трудови лагери и Американски „агитпроп“.
По време на Голямата Депресия правителството на САЩ създава най-мащабния театрален проект в света Федерален Театрален Проект – организиран, финансиран и по-късно забранен от същото това правителство. През 1935 г. по заявка на Рузвелт се създава т. нар. Федерален Театрален проект, с цел да се организира работа за артисти, художници, композитори и изобщо за хората на изкуството, тежко пострадали от „ефектите” на Голямата депресия. Този проект си остава и най-грандиозният в историята на САЩ, свързан с организиране и продуциране на театрални събития, изцяло финансиран от Федералното правителство. ФТП е част от големия Федерален Проект номер Едно като част от Works Progress Administration, проект, който е имал за задача да създава работни места в различни области, като заплащането е почасово и не бива да надвишава 30 часа на седмица (тук влизат проекти от строителството и надомната работа до проекти в областта на изкуството и науката). Развиват се и благотворителни дейности, но акцентът пада върху грижата за подпомагане на тези части от обществото, които са пострадали най-тежко от Голямата депресия – а именно жените и тъмнокожото население. Федералният Проект номер Едно (Federal Project Number One) е специален – той касае хората на изкуството и се дели на пет основни проекта: Федерален Писателски проект, Федерален Театрален проект, Федерален Музикален проект, Федерален Арт проект и Проучване на историческото наследство (към големия проект WPA влиза и Проект на Математическите таблици, който имал за цел да създава работа за безработните математици и се оказва един от изключително успешните, особено в областта на науката).
Всичко това е под шапката на грандиозния план New Deal на Рузвелт, за справяне с последствията от Голямата Депресия, който е основан на принципите на т. нар. три „Р”-та: Relief, Recovery, Reform – три стъпки за преодоляване на кризата, които са: 1. Relief – подпомагане на безработните и бедните (т. е. създаване на работни места); 2. Recovery – възстановяване на икономиката до нормалните й нива; 3. Reform – реформиране на финансовата система, за да се избегне нова депресия. Обърнете внимание на реда, в който са подредени стъпките за справяне с Голямата Депресия. Реформите са на последно място. Първо се създава работа – с прости думи казано, първо се дава възможност сам да си помогнеш, без да губиш самоуважение, а после се реформира системата.
В частта за подпомагане на безработните и бедните влизат и петте проекта в областта на изкуствата (1935-1939 г.). В тях участват изключително много журналисти, писатели, музиканти, композитори, художници, театрали, артисти, изследователи, критици и др., на които няма как да изредя имената.
С пълното съзнание за необходимостта от запазване на интелектуалния капацитет на нацията под шапката на този грандиозен проект излизат множество продукти. Федералният Театрален проект е имал за задача да изгради национална театрална програма за създаване на заетост на хиляди безработни артисти за възможно най-кратък период от време. Съветникът на Рузвелт Хари Хопкинс, който е в дъното на идеята за проекта, обещава, че театралният проект ще бъде – забележете: „свободен, за възрастни и нецензуриран”, което създава и предпоставки за бъдещите проблеми на проекта. Това изявление е разбрано от всички режисьори в театралния проект като даване на зелена светлина за всички продукти, независимо от тяхното политическо и социално съдържание. Съответно този Федерален проект става известен със силно социалната си и политически активна позиция.
Тази предварително обещана свобода разгръща поле за развитие на т. нар. „living newspapers” (живи вестници) – пиеси, които в основата си са агитационни и пропагандни, т. е. – наемат се журналисти, изследователи и писатели, които взимат горещи теми от вестниците и ги разработват като пиеси, като отразяват текущи събития, теми и проблеми и запознават на достъпен език публиката с тях. (Агитпропът е бил популярен не само в СССР, той е бил активен политически формат и в САЩ, предизвикан от необходимостта чрез средствата на изкуството да се коментират политическите събития и социалните неравновесия. Обикновено се предпочитат по-директните театрални средства, които да насърчат публиката към реакции).
Но тези пиеси бързо се политизират и биват обвинени, че са предимно с прогресивно и ляво съдържание. Това създава проблеми между Конгреса и Федералния проект. Независимо от обвиненията срещу тях, те стават много популярни сред аудиторията. Проблемите между ФТП и Конгреса се засилват, когато Държавният департамент (Щатското Външно министерство) се противопоставя на първата пиеса от този формат „жив вестник” с името „Етиопия”. Представлението разказва за Хайле Селасие (последният император на Етиопия от 1930 – 1974 г. ) и борбата на неговия народ срещу инвазията на войските на Бенито Мусолини (фашистите превземат Етиопия през 1935 г., а етиопският император моли безрезултатно за помощ Обществото на народите. Само ще вметна, че робството е премахнато в Етиопия през 1942 г.).
Щатското правителство, скандализирано от така актуалния проблем, променя уговорките и поставя ограничението, че не може да се поставят на сцената персонажи, които са държавни глави на други държави с оправданието, че така може да се предизвика дипломатически гаф. Тази йезуитска формулировка вбесява някои от режисьорите, които се оттеглят от проекта в знак на протест срещу ограниченията. Освен участието на много известни артисти, Проектът създава и ново театрално поколение, което тепърва става известно, като Артър Милър, Орсън Уелс, Елиа Казан и много други.
Федералният Театрален проект, който бил обвързан и с граждански организации за защита правата на човека, обръщат внимание и на липсата на цветнокожи в театрите. Интегрирането им започва така:
Част от ФТП е и Negro Theatre Project (Негърски театрален проект – по онова време думата „негър“ още не е била квалифицирана като обидна – бел. ред.), който има звена в много градове на САЩ. Проектът осигурява заетост и стажове на много тъмнокожи драматурзи, режисьори, актьори и техници. Един от най-известните е Проектът в Ню Йорк, в Харлем ( Лафайет тиатър). Там се поставят за четири години 30 пиеси. Най-известният продукт е „Вуду Макбет” на Орсън Уелс от 1935 г. – Шекспировият „Макбет” се играе от афро-американци, с малката, но важна подробност, че в главните роли са само бели актьори. Целта е била да се осигури възможност в състава на театрите да има черни актьори, а поставянето на класически пиеси ще повдигне самочувствието на общността, че играят в тях без значение от цвета на кожата. Йерархията на продукцията обаче е приета като расистка и Орсън Уелс се изправя пред известни трудности при установяването на власт над черния екип, които „не са били свикнали да ги командват насам натам бели младоци”.
Но чарът и енергията на Уелс успява да обедини екипа, а години по-късно „черните” актьори споделят, че са се чувствали като участници в творческия процес. Преди да започне продукцията харлемските комунисти са се опитали да настроят общността срещу проекта, считайки, че Уелс е включил в състави черни актьори, само за да се подиграе с тях и да създаде комедия или бурлеска по Шекспир. (Понякога се чудя как ли би изглеждало в нашите очи „Хъшове”, изигран от малцинствата в България и как ли бихме реагирали).
Стига се до там, че мъж се опитал да разреже с нож лицето на Уелс, но един от тъмнокожите актьори се оказал бивш боксьор и го спасява. С приближаването на премиерата гневът бил заменен от гордост в общността.
Десет пресечки от двете страни на театъра на Седмо Авеню се затварят за премиерата, преминала пред претъпкани салони и така девет седмици. Действието на „Вуду-Макбет” се развива на остров Хаити по време на колонизацията. Декорите са – дворец в джунгла, а фонът е на нарисувани скелети и палми. На сцената звучат вуду-барабани, а тъмнокожи полуголи актьори танцуват по нея. Това предизвиква огромен скандал и интерес, разбира се. Представлението е първото в историята на театъра с огромен финансов успех и многобройни турнета. Медиите били във възторг, но критикът от „Херълд Трибюн“ Пърси Хамънд написва отрицателна рецензия, в която пише, че на актьорите не им се разбира какво говорят и изглеждат притеснени на сцената. В отговор един от африканските барабанисти от представлението направил вуду-кукла на Хамънд, като набол куклата с игли и насърчил Уелс публично да поеме отговорност за всички мъчения, от които би пострадал Хамънд в резултат на вуду магията. Уелс решил, че е забавно, но малко след това Хамънд умира. Ето как се решават проблемите с критиката…
Орсън Уелс е също режисьор и на скандалния мюзикъл „The Cradle Will Rock” от Марк Блицщайн, който предизвиква противоречиви реакции, поради съдържащите се в него алегории на корупцията и корпоративната лакомия. Понякога ми се струва направо фантастично в български театър някой да постави остро политическо представление, в което например да се коментират актуални проблеми – сещам се за поне няколко активни теми от последните месеци…
Каква ли би била реакцията – и на публиката, и на властта? Друго популярно заглавие в Негърския театър е „Вървете заедно, деца” (1936) на Франк Уилсън, който описва депортирането на 100 афро-американски деца от Юга към Севера, за да работят срещу ниски надници. На сцената на този театър се поставят и социални драми, в които се коментират и несправедливостта в Трудовите лагери на Юга. (По време на Голямата Депресия, включително Втората световна война, съществуват американски трудови лагери, в които насила и без заплащане са принуждавани да работят тъмнокожи и емигранти).
Театралният проект е най-скъпият от Федералния Проект номер Едно, който струва 29,1 процента от общия бюджет, но пък целия бюджет е по-малко от три четвърти от един процент от общият за WPA, който общо е 50 милиарда. Отказвам да го сметна. Краткотраен е животът на Проекта, просъществувал е четири години.
През 1939г. Конгресът спира финансовата подкрепа поради политическата му нецелесъобразност, с други думи – поради твърде левия и прогресивен политически тон на много от продуктите. Цензурата има много лица!
Въпреки това този проект създава безценни продукти във всички области на изкуството. Хиляди хора на изкуството и науката остават да работят в сферата, в която са най-добри и най-трудоспособни, без да жертват самоуважението си.
От блога на Гергана Пирозова. Заглавията са на e-vestnik