Как спасяват хора на културата по време на криза – американски уроци за Вежди и Бойко

Опашка пред заведение, раздаващо безплатно кафе и кифли на безработни по време на Голямата депресия.

За тези от вас, които нямат време ще сбия следващите редове в няколко изречения: Правителството на САЩ по време на Голямата Депресия (30-те на ХХ в.) решава да финансира хората на изкуството и създава Проекти за спасяването на интелектуалния капацитет на нацията, осъзнавайки че те са приоритет. В тази история участват Орсън Уелс, Последният етиопски император, Мусолини, Рузвелт, вуду-кукла, виновна за смъртта на един театрален критик, Американски трудови лагери и Американски „агитпроп“.

По време на Голямата Депресия правителството на САЩ създава най-мащабния театрален проект в света Федерален Театрален Проект – организиран, финансиран и по-късно забранен от същото това правителство. През 1935 г. по заявка на Рузвелт се създава т. нар. Федерален Театрален проект, с цел да се организира работа за артисти, художници, композитори и изобщо за хората на изкуството, тежко пострадали от „ефектите” на Голямата депресия. Този проект си остава и най-грандиозният в историята на САЩ, свързан с организиране и продуциране на театрални събития, изцяло финансиран от Федералното правителство. ФТП е част от големия Федерален Проект номер Едно като част от Works Progress Administration, проект, който е имал за задача да създава работни места в различни области, като заплащането е почасово и не бива да надвишава 30 часа на седмица (тук влизат проекти от строителството и надомната работа до проекти в областта на изкуството и науката). Развиват се и благотворителни дейности, но акцентът пада върху грижата за подпомагане на тези части от обществото, които са пострадали най-тежко от Голямата депресия – а именно жените и тъмнокожото население. Федералният Проект номер Едно (Federal Project Number One) е специален – той касае хората на изкуството и се дели на пет основни проекта: Федерален Писателски проект, Федерален Театрален проект, Федерален Музикален проект, Федерален Арт проект и Проучване на историческото наследство (към големия проект WPA влиза и Проект на Математическите таблици, който имал за цел да създава работа за безработните математици и се оказва един от изключително успешните, особено в областта на науката).

Театър, с надписи за представление от т. нар. „Живи вестници“ – американски „агитпроп“.

Всичко това е под шапката на грандиозния план New Deal на Рузвелт, за справяне с последствията от Голямата Депресия, който е основан на принципите на т. нар. три „Р”-та: Relief, Recovery, Reform – три стъпки за преодоляване на кризата, които са: 1. Relief – подпомагане на безработните и бедните (т. е. създаване на работни места); 2. Recovery – възстановяване на икономиката до нормалните й нива; 3. Reform – реформиране на финансовата система, за да се избегне нова депресия. Обърнете внимание на реда, в който са подредени стъпките за справяне с Голямата Депресия. Реформите са на последно място. Първо се създава работа – с прости думи казано, първо се дава възможност сам да си помогнеш, без да губиш самоуважение, а после се реформира системата.

В частта за подпомагане на безработните и бедните влизат и петте проекта в областта на изкуствата (1935-1939 г.). В тях участват изключително много журналисти, писатели, музиканти, композитори, художници, театрали, артисти, изследователи, критици и др., на които няма как да изредя имената.

С пълното съзнание за необходимостта от запазване на интелектуалния капацитет на нацията под шапката на този грандиозен проект излизат множество продукти. Федералният Театрален проект е имал за задача да изгради национална театрална програма за създаване на заетост на хиляди безработни артисти за възможно най-кратък период от време. Съветникът на Рузвелт Хари Хопкинс, който е в дъното на идеята за проекта, обещава, че театралният проект ще бъде – забележете: „свободен, за възрастни и нецензуриран”, което създава и предпоставки за бъдещите проблеми на проекта. Това изявление е разбрано от всички режисьори в театралния проект като даване на зелена светлина за всички продукти, независимо от тяхното политическо и социално съдържание. Съответно този Федерален проект става известен със силно социалната си и политически активна позиция.

Тази предварително обещана свобода разгръща поле за развитие на т. нар. „living newspapers” (живи вестници) – пиеси, които в основата си са агитационни и пропагандни, т. е. – наемат се журналисти, изследователи и писатели, които взимат горещи теми от вестниците и ги разработват като пиеси, като отразяват текущи събития, теми и проблеми и запознават на достъпен език публиката с тях. (Агитпропът е бил популярен не само в СССР, той е бил активен политически формат и в САЩ, предизвикан от необходимостта чрез средствата на изкуството да се коментират политическите събития и социалните неравновесия. Обикновено се предпочитат по-директните театрални средства, които да насърчат публиката към реакции).

Снимка от блъсканицата при постановката на „Вуду Макбет“, като част от т. нар. Негърски театър, режисьор Орсън Уелс.

Но тези пиеси бързо се политизират и биват обвинени, че са предимно с прогресивно и ляво съдържание. Това създава проблеми между Конгреса и Федералния проект. Независимо от обвиненията срещу тях, те стават много популярни сред аудиторията. Проблемите между ФТП и Конгреса се засилват, когато Държавният департамент (Щатското Външно министерство) се противопоставя на първата пиеса от този формат „жив вестник” с името „Етиопия”. Представлението разказва за Хайле Селасие (последният император на Етиопия от 1930 – 1974 г. ) и борбата на неговия народ срещу инвазията на войските на Бенито Мусолини (фашистите превземат Етиопия през 1935 г., а етиопският император моли безрезултатно за помощ Обществото на народите. Само ще вметна, че робството е премахнато в Етиопия през 1942 г.).

Щатското правителство, скандализирано от така актуалния проблем, променя уговорките и поставя ограничението, че не може да се поставят на сцената персонажи, които са държавни глави на други държави с оправданието, че така може да се предизвика дипломатически гаф. Тази йезуитска формулировка вбесява някои от режисьорите, които се оттеглят от проекта в знак на протест срещу ограниченията. Освен участието на много известни артисти, Проектът създава и ново театрално поколение, което тепърва става известно, като Артър Милър, Орсън Уелс, Елиа Казан и много други.

Федералният Театрален проект, който бил обвързан и с граждански организации за защита правата на човека, обръщат внимание и на липсата на цветнокожи в театрите. Интегрирането им започва така:
Част от ФТП е и Negro Theatre Project (Негърски театрален проект – по онова време думата „негър“ още не е била квалифицирана като обидна – бел. ред.), който има звена в много градове на САЩ. Проектът осигурява заетост и стажове на много тъмнокожи драматурзи, режисьори, актьори и техници. Един от най-известните е Проектът в Ню Йорк, в Харлем ( Лафайет тиатър). Там се поставят за четири години 30 пиеси. Най-известният продукт е „Вуду Макбет” на Орсън Уелс от 1935 г. – Шекспировият „Макбет” се играе от афро-американци, с малката, но важна подробност, че в главните роли са само бели актьори. Целта е била да се осигури възможност в състава на театрите да има черни актьори, а поставянето на класически пиеси ще повдигне самочувствието на общността, че играят в тях без значение от цвета на кожата. Йерархията на продукцията обаче е приета като расистка и Орсън Уелс се изправя пред известни трудности при установяването на власт над черния екип, които „не са били свикнали да ги командват насам натам бели младоци”.

Сцена от пиесата засятаща живия етиопски император „Хайле Селасие“.

Но чарът и енергията на Уелс успява да обедини екипа, а години по-късно „черните” актьори споделят, че са се чувствали като участници в творческия процес. Преди да започне продукцията харлемските комунисти са се опитали да настроят общността срещу проекта, считайки, че Уелс е включил в състави черни актьори, само за да се подиграе с тях и да създаде комедия или бурлеска по Шекспир. (Понякога се чудя как ли би изглеждало в нашите очи „Хъшове”, изигран от малцинствата в България и как ли бихме реагирали).
Стига се до там, че мъж се опитал да разреже с нож лицето на Уелс, но един от тъмнокожите актьори се оказал бивш боксьор и го спасява. С приближаването на премиерата гневът бил заменен от гордост в общността.

Десет пресечки от двете страни на театъра на Седмо Авеню се затварят за премиерата, преминала пред претъпкани салони и така девет седмици. Действието на „Вуду-Макбет” се развива на остров Хаити по време на колонизацията. Декорите са – дворец в джунгла, а фонът е на нарисувани скелети и палми. На сцената звучат вуду-барабани, а тъмнокожи полуголи актьори танцуват по нея. Това предизвиква огромен скандал и интерес, разбира се. Представлението е първото в историята на театъра с огромен финансов успех и многобройни турнета. Медиите били във възторг, но критикът от „Херълд Трибюн“ Пърси Хамънд написва отрицателна рецензия, в която пише, че на актьорите не им се разбира какво говорят и изглеждат притеснени на сцената. В отговор един от африканските барабанисти от представлението направил вуду-кукла на Хамънд, като набол куклата с игли и насърчил Уелс публично да поеме отговорност за всички мъчения, от които би пострадал Хамънд в резултат на вуду магията. Уелс решил, че е забавно, но малко след това Хамънд умира. Ето как се решават проблемите с критиката…

Орсън Уелс е също режисьор и на скандалния мюзикъл „The Cradle Will Rock” от Марк Блицщайн, който предизвиква противоречиви реакции, поради съдържащите се в него алегории на корупцията и корпоративната лакомия. Понякога ми се струва направо фантастично в български театър някой да постави остро политическо представление, в което например да се коментират актуални проблеми – сещам се за поне няколко активни теми от последните месеци…

Каква ли би била реакцията – и на публиката, и на властта? Друго популярно заглавие в Негърския театър е „Вървете заедно, деца” (1936) на Франк Уилсън, който описва депортирането на 100 афро-американски деца от Юга към Севера, за да работят срещу ниски надници. На сцената на този театър се поставят и социални драми, в които се коментират и несправедливостта в Трудовите лагери на Юга. (По време на Голямата Депресия, включително Втората световна война, съществуват американски трудови лагери, в които насила и без заплащане са принуждавани да работят тъмнокожи и емигранти).

Театралният проект е най-скъпият от Федералния Проект номер Едно, който струва 29,1 процента от общия бюджет, но пък целия бюджет е по-малко от три четвърти от един процент от общият за WPA, който общо е 50 милиарда. Отказвам да го сметна. Краткотраен е животът на Проекта, просъществувал е четири години.
През 1939г. Конгресът спира финансовата подкрепа поради политическата му нецелесъобразност, с други думи – поради твърде левия и прогресивен политически тон на много от продуктите. Цензурата има много лица!

Въпреки това този проект създава безценни продукти във всички области на изкуството. Хиляди хора на изкуството и науката остават да работят в сферата, в която са най-добри и най-трудоспособни, без да жертват самоуважението си.

От блога на Гергана Пирозова. Заглавията са на e-vestnik

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.