Евроразочарованието

Кризата вече не е само икономическа, а и политическа, социална, както и на самоличността.

„Европа е тежък товар, който нашите родители ни стовариха на плещите по вина на дядовците ни“. Млад германски студент преживява цялата тази буря в Европейския университет във Флоренция.
На 1000 километра, в ресторантче, разположено близо до сградата на Европейската комисия в Брюксел, високопоставен служител на една от южните страни заключава, че Европейският съюз „вече е, или трябва да бъде, международна организация, подобна на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) или Международния валутен фонд (МВФ), ни повече, ни по-малко“.
Този еврочиновник и студентът не се познават, но въпреки това изпитват едно и също усещане, което подобно на остра болка, пронизва целия континент.

Евроразочарованието, което в някои места се е превърнало в дразнещ евроскептицизъм на национал-популистките движения, за чиято дейност възникнаха благоприятни условия в редица страни, се превърна в предпоследната спирка на кризата, която вече не е само икономическа, а освен това политически и социална, както и криза на самоличността и на модела, която има метастази във всички страни и се усеща буквално навсякъде.
За да я пребори, Европа се задвижва, но едва когато водата стигне до гушата, и винаги влачейки болезнено крака. Заклинил е двигателят на Европа – споделената идея на три поколения, следвоенният проект за европейска интеграция.Европа изгуби нишката. И й е трудно да я намери, защото генетичният й код е нарушен и тя все повече се съмнява в себе си.
„Вече не е възможно младежите да бъдат убедени, че ЕС е жизнено необходим, за да бъде избегната нова война. Сега има едно цяло поколение, на което това не му действа. Необходими са ни нови доводи, заяви тази седмица (приключилата на 11 март – бел. прев.) германският финансов министър Волфганг Шойбле.

Известно време спомените за световната война бяха решаващ фактор за изграждането на единна Европа. След това икономиката и валутата станаха нишката, която водеше политиката, за да изгради Съюза. В крайна сметка паричният съюз и единната валута изискват огромно взаимно доверие: никой не продава нищо срещу банкнота, ако не вярва в това късче хартия.

А това толкова важно доверие изчезна.

Угасва една идея за Европа. Преди и след въвеждането на в обращение на еврото ЕС бе притегателен център за много страни, които виждаха в Европа атрактивен модел – на социалната пазарна икономика, на държавата на благоденствието и съвременността.

Икономическата криза сега е кризата на тези ценности. „И съвпада с появата на по-евтини належащи въпроси на фона на тази диалектична война между предполагаемо по-трудолюбивия и по-спестовен Север и ленивия и пилеещ Юг. Без политически лидери, които са способни на друг изказ, и на фона на опитите на Германия да наложи своя модел, легитимността на европейския проект се превръща в стъклена обвивка, крехка и уязвима“, твърди бившият президент на Европейския парламент Жозеп Борел.

Оптимизмът от преди 10 години се сблъсква със сегашната унилост, която е плод на тази криза, белязана от разочарованието и страха, липсата на силни лидери и вземането на дяволски неефективни решения.

Всичко това поражда „усещането за слизане от небесата към ада без преминаване през чистилището“, резюмира европейски служител. В действителност обаче това чистилище съществува: Гърция и нейните повече от две години мъченичество.

Гръцката криза, превърнала се в последствие в криза на еврозоната и поставила под въпрос самото й съществуване, е поредно потвърждение за това, че в крайна сметка икономиката определя всичко.

И европейската икономическа болест в действителност е клинично състояние, при което няколко болести взаимно се подхранват: нарушения на кръвоносната система (банките); нарушения на нервната система (взимането на решения между Брюксел и директората Меркел-Саркози); нарушения, предизвикани от холестерола (прекалено много хора забогатяха от държавния дълг и най-вече за сметка на дълга на частните банки).

И накрая идва анемията (застой или път към рецесията в целия континент). Към това трябва да се добави асимптоматичното заболяване каквото е загубата на европейския дух, а също и вторичните ефекти от неправилното лечение на тези болести като следствие от повече от спорната диагноза.

Европа сама си изписа рецепта за строги мерки на икономии, препоръчани й от Берлин и инжектирани чрез Брюксел. Висшите сановници на еврото мислят, че първият проблем – основната причина за кризата – е финансов. Не само в Гърция, а в цяла Европа. И поради тази причина вярват, че ще се справят с него като орежат разходите.

Само че няма никакви очевидни доказателства, че това е точно така: Пол Кругман (носителят на Нобелова награда за икономика за 2008 година), Джоузеф Стиглиц (носителят на Нобелова награда за икономика за 2001 година) и сие се обявяват твърдо против подобна диагноза и последващото лечение. Дори и Международният валутен фонд, който обикновено е на противоположната страна на идеологическата барикада, предупреди да не се използва прекалено глаголът „орязвам“.

Вторичните ефекти от мерките за строги икономии са добре известни. В краткосрочна перспектива, особено ако се прилагат едновременно, навсякъде и условия на прекомерна задлъжнялост на всички участници – държави, банки, компании и граждани – резултатът е още по-голяма икономическа слабост, която в крайна сметка се предава на банковата система (чрез сковаността) и държавния дълг (повече съмнение за способността страните да плащат: без растеж е невъзможно да се плаща). Най-сетне някои дори сравняват бюджетните орязвания с кръвопускането, практикувано в Средновековието от знахарите.

Предизвикателството е голямо: преодолявайки  разстояния, континентът „рискува за трети пореден път за последните 100 години да се разпадне“ и този път без танкове и без самолети. Сега в качеството на тежката артилерия излизат финансовите пазари, пише в малко катастрофална тоналност сътрудникът на Peterson Institute Едуин Труман, чиито статии напоследък станаха много популярни.

Цената на срива на еврото, въпреки пророчествата на Касандрите, е толкова висока, че най-вероятно това няма да стане. Винаги бавно и винаги по принуда Европа се е движела в правилната посока (мерки за финансово регулиране, правила е стъпки към създаването на икономически съюз) и стигна до това, което преди две години изглеждаше немислимо.

Предстои дълъг и сложен път: аржентинците знаят от собствен опит, че светлината в края на тунела бива измамна и може да се окаже товарен влак, който лети с шеметна скорост срещу нас. На тази отсечка има половин дузина основни гари.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.