Учителят: между възмущението и страха

Валери Видас. Снимка: личен архив

Да имах още две години учителски стаж, та в края на годината да се пенсионирам като Чудомировия герой, че да изрева с цяло гърло: “Това не е управление, това е хаос! Анархия! Оценка на способности няма! Справедливост няма! Няма уважение към персонала! Гаврят се с мене, с тебе, с него! Но няма да мълча вече! Няма да мълча! ” Ама сбъдването на кристалната ми мечта поне засега се отлага.

Ето в такова разкрачено положение стои средностатистическият български учител, уважаеми читателю, защото средно статистически той вече е съвсем близо до пенсионната възраст, преживял е много реформи, видял е какво ли не и кого ли не около, пред и над себе си, но едно знае със сигурност: приятелството се измерва с искреността, която може да понесе, но онези, които имат власт, са ти приятели само когато им е угодно; тъй че почакай с искреността, поне до деня на пенсионирането.

А Стефан Хесел призовава: “Възмутете се!”; “Последвайте Хесел, възмутете се, не се бойте да скъсате с примирението, с удобното мнение, че нищо не зависи от вас!”, подканя и Владимир Градев в предговора към изданието на “Колибри”.

И средностатистическата ми колежка Х. ме спира, възмущава се от поредната безсмислица, която са я принудили да подпише, а на мен ми се иска да й кажа, че съм евреин, а не арменец, че съм даскал, а не поп, и че не сме в Диарбекир, а в правова, божем, държава, в която всеки има право да се възмути, и то публично…

И аз ще трябва да се възмутя, не може иначе, макар и отсега да ме е страх. Страхувам се, че възмущението ми ще заприлича на сценарий за филм от периода след 1989 г. – ще искам да кажа всичко и няма да мога да се спра.
Само се питам: “Струва ли си да бъда конкретен?”

В “Поетиката” Аристотел пише за историка и поета, че първият говори за действително станали неща, а вторият за неща, които биха могли да станат, затова “поезията е по-философска и по-сериозна от историята”.

О, ако можех всичко това, което следва, да го вкарам в един сюжет… Но ме е изпреварил колегата от Белгия Жан-Пиер Допан с великолепната си пиеса Даскал! (постановка Борислав Чакринов, сценография – Мария Диманова, на която благодаря за екземпляра от текста), играна няколко сезона от Велко Кънев, светла му памет, в Народния театър. Години наред буквално успявах да оцелея благодарение на това, че водех учениците си на спектакъла, сега оцелявам, като им чета пиесата в час.

Бих могъл да започна така: “Докато отмивах сапуна от главата си под душа до басейна на кюстендилския Почивен дом на учителите, дочух следния разговор…” Или пък така: “Седях си след сбирката на Кабинета на писателите учители в кафенето на Софийския дом на учителя и изведнъж един женски глас, който трепереше от възмущение…” Но няма да прозвучи правдоподобно, пък и така започваха едно време политическите вицове. Я по-добре така:

15 септември, първи учебен ден.
Ритуал: “Откриване на учебната година”. Пълно клише, непроменено от 50 години. Само знамето на училището е не червено, а синьо. Като член на Комисията за превенция и борба с противообществените прояви, обирам торбите с моркови, които след миг ще полетят към сектора на “зайците“ и техните родители, някои от които са обули специално за случая новите си джапанки и бермуди и са окачили всичките си ланци. Някой успява, след два неуспешни опита, да пусне химна: заковавам се на мястото си, пускам торбите на земята и опъвам ръце по шевовете.

Тъкмо в този момент, окуражен от “големите” зад него, които пушат и си говорят на висок глас, някакъв “заек” вади кутия “Дънхил” и запалва цигара. Не издържам, издърпвам я от устата му, вземам от ръката му кутията и я смачквам. В следващия миг мускулната маса, стояща до него, се размърдва и ме хваща за рамото: “Ти к’ъв си, бе? За тия цигари парите аз съм ги давал! Знаеш ли, че ако манем, нема да повторим, оти че си умрел?” Химнът е на привършване: “Мила Родино, ти си земен рай…”

16 септември. За този ден са предвидени два ритуала – “Заверка на годишни календарни разпределения по задължително избираема подготовка” и “Септемврийско съвещание”. Тъй като съм следобедна смяна, се качвам във влака в 6,30, в 7,30 вече съм в областната администрация. Сядам в коридора пред канцеларията, пардон, офиса на инспектора и чакам. След известно време чиновническата гилдия започва да се събира, понасят се електрически кани и кафеници…

Една врата е открехната и оттам звънти скъп на сърцето ми глас: “Ама тия досадници, външните, какво са подранили тая сутрин? Вчера следобед две ми надуха главата. Някаква нова от Шеста гимназия оставила съкровищата им на поправка за есента, пропаднало им лятото. И някой си – ама знам ли го кой е – им казал на тия двете да дойдат да се жалват направо при мен. Няма учител, няма директор…Тя, видите ли, не преподавала.

Питам ги какво имат предвид. “Ами да им разкаже урока, както е в учебника, да им напише планче на дъската, като на нас едно време. На другия ден да ги изпита какво са запомнили…” Карала ги да четат сами, да формулират проблеми, да предлагат хипотези, да търсят аргументи, да правят изводи… Сами, представяш ли си? И децата – милите деца, в единайсети клас – стоели нощем пред компютрите и преписвали, и щели да намразят предмета заради нея. Та аз да я уволня или да дам дечицата им на друг учител.

Остави другото, ами са го написали и са го завели в деловодството с входящ номер, та ще трябва да ходя до Шеста на проверка. На полиция ни обърнаха, на дознатели – ходиш от училище на училище, директорите те гледат накриво, съсипваш часовете на колегите… Защото какво виждам, като вляза в часа? Нито учителят е такъв, какъвто е обикновено, нито учениците са такива ангелчета. Направо потьомкинско село с весели картинки по тарабите.

Спомняш ли си какво беше, когато Николай Василев беше министър? Никой нямаше право да влиза в часа на учителя, ако той не го е поканил. И през деветдесет и пета веднага го отмениха. Ама професорът – все пак философ, антрополог, друга школа, друга класа… Трябва да разбера кой ги е изпратил ония при мен…”

Надниквам през процепа – да, тя е: косата й зле боядисана, понапълняла е, в гласа й – лека чиновническа метална нотка, но си е тя. Ама за нея сега и аз съм досаден “външен”, “някакъв си от…”

Вратата зад мен се отключва. “Бог дойде!”, както казва Даскала.

Не са ми давали часове за ЗИП от три години, но си знам процедурата – вземам от Интернет примерната разработка на експерта, той много държи на това, слагам в началото необходимите реквизити, като сменям класа и буквата, променям учебната година с новата и готово. Да, ама не. Палачинката се е обърнала и вече се пишели учебни програми – с глобални теми, цели на обучението, очаквани резултати, учебно-помощна литература… Европейска работа. Абе, едно време в министерството имаше специални хора, на които им плащаха, за да разработват програми, ама сега, щом ни гласуват доверие…Срок за преправяне и предаване – утре. Защо? Съвещанието се отлагало, форсмажорни обстоятелства.

20 ноември
. ”Определяне на диференцираното трудово възнаграждение”. Сравнително ново клише. Викат ме да подпиша картата с критериите и точките по тях, които са ми отпуснали. Казвам “отпуснали”, защото веднъж, в самото начало, съм участвал в такава комисия и знам какво се случи, след като ние, членовете й, се изпокарахме помежду си, но все пак присъдихме справедливи оценки – след като нашите предложения минаха през “висшестоящото”. Отгръщат ми на мястото за подпис.

Казвам, че първо чета, след това подписвам. Хък-мък, дават ми да чета. Водя си бележки, защото категорично ми отказват копие. “Конфиденциалност”. Има такава точка в „Етичния кодекс за поведението на преподавателите и служителите”. Но списък на документите и фактите, представляващи служебна тайна, няма. Броят на точките – обидно малък в сравнение с този на приближените до Особата. От къде го знам? Конфиденциалност? Светът е малък. Подписвам с особено мнение единствено аз.

След няколко дни Шефът ме вика: “Какво е това “о. м.” ?” “Особено мнение.” “Тоест?” “Ами миналата година имах пак толкова точки. Обяснихте ми, че е така, защото не съм бил класен ръководител. Съгласих се. А тази година?” “Ами, нямаш извънкласни дейности.” ”Кой? Аз? Че отворете Интернет и вижте снимките от неделните екскурзии, питайте колегите за постановките, които са гледали заедно с моя клас. А литературният клуб?” Чуди се какво да измисли. “Да, ама нямате награди!” Туш! Разпервам ръце и напускам полесражението.

28 януари. Родителска среща преди края на срока. Още едно клише. Години вече се срещам с тези хора, събрани, за да чуят нещо за децата си. Омръзнало ми е да ги моля те вкъщи да следят поне за това учениците да четат произведенията, другото е моя работа. Никакъв ефект.

Похвалите – добре. А проблемите, недостатъците, слабите оценки, простотиите, които вършат чадата им? За тях ми е забранено да говоря публично. Абсурд? Ами така е. И за какво да си говорим? „Моят син няма да учи за Йосиф, за Мойсей, за Десетте Божи заповеди!” “Защо, уважаема госпожо? Тези текстове ги има в програмата за девети клас.”

Да, ама не били евангелски, а старозаветни. Опа, пак старата песен: “Свършиха ли българите, та евреин ще ги учи на български език и литература?” Това го чувам по коридора, когато се разотиват и не виждат, че съм зад гърба им, след почти всяка родителска среща. Милите толерантни родители. Точно колкото и децата им.

Предишния ден, 27 януари, пристигам за първия час, а пред входа няколко ученици от същия този клас пушат рано-рано. Казвам им да отидат на другия тротоар. Според една заповед, там не е училищна територия. Придружавам цялата група до отсреща и когато тръгвам обратно: “Хитлер е жив!” Скинарчето. Минавам да се разпиша в материалната книга (още едно клише) и се качвам в кабинета си, в който ще имам час с въпросните ученици. На вратата – надпис с черен маркер: “Синагога”.

Влизам, поздравявам ги, сядам, а на чина, който ползвам за маса – “Без еврей света е по хубав” – ортографията е на автора, а почеркът ми е познат. Но ми е забранено да говоря за това с родителя публично. Имам цяла колекция от подобни надписи, снимал съм ги, показвал съм ги на всички възможни началници. Никакъв резултат, никаква реакция. Дойде ли 20 април и се започва.

Ще кажете – случаят не е типичен. Ами? Че само в моя курс имахме турчин (той, впрочем, обезвреди оня изверг, стрелеца от Студентските общежития, който после стана герой на Вежинов в “Белият гущер”), гъркиня, руснак, арменка, циганин, унгарка. Нали всички те би могло днес да са учители?

Но има и обнадеждаващ факт: те са чели. И знаят каква дата е 27 януари. Поздравяват ме, миличките. Защото на диктовката (”Стига с тия диктовки бе, господине, да не сме деца!”), която съм им дал, за да закърпят положението в края на срока, имат от горе до долу двойки и тройки. Виж, за това мога да говоря публично, защото се отнася за всички. “Ами вие на какво сте ги научили за тези две години?” “А вие погледнали ли сте поне веднъж тетрадките им, та да видите с какво точно ги занимавам? А попитали ли сте ги какво трябва да прочетат или да напишат за утре?”

Не да ровят из Интернет и да преписват малоумия като това, че бащата на Добри Чинтулов имал бар извън Сливен. Бар. А може би дискотека? Защото тоя умник, дето е вкарвал текста в сайта, не е знаел какво е бара, тоест, място до река, където в примитивна “пералня” се въртят черги, килими и т. п.

3 февруари.
Приключване на срока и заверка на дневниците. “Тия двойки защо не са покрити? Не може да има тройка за срока!” Още едно клише, само че началникът е нов и не знае кой административен Паганини го е сътворил, но аз знам. Защото преди 16 години, когато предстояха съкращения на персонала, един отмъстителен местен синдикален бос, впоследствие образователен чиновник от областен мащаб, беше наредил на нашия виртуоз да ме разкара от училището, защото го бях настъпил публично в печата.

И в един момент изчезна дневникът на класа ми. А от пет години такова нещо не се беше случвало. Пък и десет години след това не се случи. Разбира се, бях наказан аз, не отговорникът за дневника. Заради занижен контрол. С дребно наказание, но когато предстоят съкращения…

Заведох дело, съдихме се година и половина. Спечелих делото, но то не беше гледано по същество, хванаха се за някакви процедурни нарушения. Дойде синята лавина и отнесе Паганини, но той вече беше измислил този трик: не можеш да пишеш за срока тройка, ако последната ти текуща оценка е двойка. Иди сега, че убеждавай началника, че такова положение в Наредбата за оценяването няма. “Я начальник – ты дурак, ты начальник – я дурак.” Цинично, но точно. И си има още по-точно определение – “административен тормоз”.

Михаел, един от оцелелите след срутването на Даскала, при което той е застрелял половината си клас, свидетелства на процеса в полза на защитата: “Ние Ви харесвахме, господине… Бяхте много готин… Вие човешки се опитахте да ни научите на нещо. Но това, което изживявахте, не беше човешко… Много добре направихте. Аз на Ваше място отдавна щях да съм го направил.”

Министърът на образованието, който също присъства на процеса, определя постъпката на Даскала като резултат от “професионално заболяване”.

“Те искаха да се срутя. И аз се срутих.”

И вие ли искате това, госпожи и господа виртуози на образователната бюрокрация? Защото в деветдесетте страници на поредното ви упражнение на тема “Закон за училищното образование” клишетата си стоят непокътнати, но мен ме няма. На моето място се мъдри някакъв “педагогически специалист”. И пак Даскала:
“Думата “учител” е изчезнала. На учителя му взеха името.”

Постскриптум.

Гледам някакво сутрешно предаване: коментират новия проектозакон. Май ще спечеля баса, че нашият Вожд и Учител, който мъдро ни води вече четвърт век, ще оцелее и този път. Парламентарната комисия е “за”, министерството – “против” мандатността на директорите. Мандатността, уважаеми госпожи и господа, означава да не се допуска преяждане с власт, “конфиденциалност”, самозабравяне, чувство за непогрешимост, отношение към подчинените като на чокоин към крепостни.

Какво от това, че е угоден на стоящите над него, че наистина е добър мениджър, че печели проекти и вкарва пари в училищния бюджет (халал да му е комисионата!), ако стаята ти не е ремонтирана от десетилетие; ако без лексотана наистина ще се срутиш; ако Негово Превъзходителство те гледа като войник въшка и се чуди как да те унижи.

Някакъв си презрян хуманитар ще си позволява да пише двойки и да понижава рейтинга, като проваля успеваемостта? Ето до това води липсата на мандатност – до диктатура на всеобщите еквиваленти: парите и оценките. Щели сте да ги атестирате на четири години. Че по какви други критерии ще ги атестирате?

“Когато Реймон влизаше в учителската стая, говоря за стаята, в която се струпваше цялата световна тъга, с него влизаше доброто настроение, радостта от живота. Той казваше през смях, той казваше: “Представяте ли си – на всеки преподавател да дадат по един автомат?”
Завеса.

17 – 18 февруари 2012 г.

От в. Култура

*Валери Видас е български учител и писател. Преподава в Софийската професионална гимназия по електроника „Джон Атанасов“

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.