Димитровград – от бригадирите до чалгата или България през времето

Как символът на социализма стана чалга идеал, разказва документален филм

Папо и Симона в кадър от филма. Снимка: „Град на мечти“.

Строеният през 50-те години Димитровград се ражда като град на мечтите за един по-добър живот. За изграждането му, започнало на 10 май 1947 г., е сформирано младежко бригадирско движение от ентусиасти от различни краища на страната, които работят безплатно.

Градът е построен от 50 000 бригадири, които пристигат от 963 български градове и села. Един от участниците в бригадирското движение е поетът Пеньо Пенев, който посвещава немалко стихове на еуфорията около изграждането на първия социалистически град.

Днес обаче старите мечти са захвърлени като статуя на Сталин, много стари заводи не функционират, а бригадирски песни се пеят само в клуба на възрастни бригадири в града. Но Димитровград, странен синтез от цимент и паркове (строени заради промишленото замърсяване в миналото), ражда нови поколения и нови мечти и илюзии. Градът е столица на поп-фолка или т. нар. чалга. Тук е „централата“ на известната фирма „Пайнер“, която „владее“ около две трети от поп-фолк певиците и телевизия „Планета“. Днес Димитровград е на Митко Пайнера. Наричат го императорът на поп-фолка, императорът на града и т. н.

Документалният филм „Град на мечти” за Димитровград се излъчи в рамките на „София Филм Фест“ и очарова и натъжи. Това е филм за метаморфозите. Той разказва за прехода от социалистическо минало към настояще, от мечтите и патоса – към изобличение и огорчение. Въоръженият с чук и сърп социализъм е съборен от по-силните сърп и чук на времето. Настоящето обаче е въоръжено с касов апарат и… микрофон, който поп-фолк индустрията предлага. От олющения корем на панелните сгради са се родили мечтите на новото поколение.

Режисьорът Светослав Драганов в продължение на четири години проследява съдбата на няколко герои, върху живота на които минало и настояще строят сложни конструкции. Реалността е налице и има своя логика. Новите деца на града мечтаят не да работят във фабрики, а да участват в примамливия свят на шоу бизнеса, който в очите им е въплътен от поп-фолк индустрията. Te не искат общо благо, а свои коли. Новата фабрика за мечти е хванала в посипания си с брокат капан младото въображение.

Симона е младо момиче, мечтаещо да стане поп-фолк звезда, и следва всички неписани правила – изрусена коса, снимане на клип, определен тип поведение, оскъдни дрехи. Семейството й самоотвержено подкрепя мечтата на дъщеря си, макар и свързана с бизнес, включващ разголени жени и непонятни за него текстове и ценности. Затова и родителите й финансират клип, който се очаква да бъде трамплин за кариерата й.

Някои от героите, като например Папо – член на първата рок група през социализма „Амадеус“, вече са примирени с реалността и дори неволно стават нейни строители. За да издържа семейството си Папо използва музикалния си талант, като прави поп-фолк песни.

„Да му пожелаем да не се връща тук”, казва Папо на сина си при наздравицата по повод приемането му като студент. И това бащинско пожелание остава да горчи за дълго на зрителя, подобно на някои други послания във филма.

Бай Петър – бивш бригадир, е скаран със сина си поради разлика в политическите си убеждения, а и вероятно поради огорчението си от настоящето. Все пак показали човешката си страна и способността си да простят, двамата не си проговарят до края на филма, а може би и до края на живота си.

Кои са нашите истински мечти и кои мечти се насаждат изкуствено от времето? Кои сме ние, оплетени в объркани идентичности, които може би са ни чужди и натрапени? Светослав Драганов като миньор в подземията на човешката душа, ни осветява пътя, за да разберем. Монтажът на филма е на Петър Гълов, оператор е Петко Гюлчев, а продуцент – журналистът и водещ от Нова телевизия Галина Щърбева.

Ето какво разказват за филма и реалността неговият режисьор Светослав Драганов и двама от героите – Симона, момичето от Бургас, което мечтае за голямата поп-фолк сцена, и Папо, рок-музикантът, който днес композира в един друг музикален стил.

Режисьорът Светослав Драганов с двама от героите на филма Пламен Стойчев – Папо и певицата Симона. Снимка: Нели Томова

      .       .

– Светльо, имаше ли някаква предварителна нагласа, изненада ли те нещо в процеса на снимане?

Светльо: Преди 5 години отидох за първи път в Димитровград. Просто имах желание да видя какво се случва там. Срещах се с различни хора, да търся герои за филма, които по някакъв начин да разкажат историята. Преди да намеря Симона, Папо, Чочо и Катя, ние имахме други герои, които да разкажат тая история. Даже певицата Гергана, която във филма е звездата, трябваше да е основен герой. Но когато видях тях преди 2 години, самият филм се завъртя съвсем в друга посока. Двама от основните герои си останаха във филма – Серьожа и Бай Петър, представители на поколението от социализма и съответно децата на комунистите. Папо, Чочо и Катя, са представители на преходното поколение, Симона – на новото, има и едно дете във филма, което се появи, докато снимахме откриването на една детска площадка. Най-хубавите неща се случиха така -като поостанеш в  града, хората и интересните истории започват да се появяват.

Фолк-певицата Гергана на концерт в Димитровград, заснет във филма. Снимка: „Град на мечти“.


– Историята сама си е намерила пътя?

Светльо:  Да, сама си намери пътя. Когато се запознахме с Папо, той тогава се беше напил и много псуваше поп-фолка. Изненадах се, когато ми каза с какво се занимава. После чух неговите песни, които са наистина много хубави и неговата история за рок музиката в Димитровград …

Папо:  Ами аз и сега продължавам да го псувам поп-фолка, тая му част, в която те се изциганяват и да правят простотии. Искам да кажа, че сега съм абсолютно трезвен и пак го правя.

Светльо:  Не, не. Идеята всъщност е човек да не съди хората. Нищо не е черно-бяло. По принцип хората искат да приемат нещата черно-бяло, за да им е ясно и да не мислят много. Защото като се замислиш, вече нямаш готово решение, не можеш да кажеш това е правилно, това не е правилно. И тогава става проблем.

– Откъде се сдоби с архивните кадри?

Светльо:  Ами то има страшно много архивни кадри от Димитровград. Защото този град е бил сниман, докато е създаван. БНТ е копродуцент на филма и оттам има доста кадри, които ни дадоха да ползваме. Беше интересно, защото първите архивни филми (общо взето всяка година са правени такива) са възторжени, но постепенно с всяка изминала година нещата се променят, ентусиазмът накрая съвсем изчезва.

Пано на ротондата в центъра на Димитровград, на което е изобразена историята на града. Сцената е свързана с изграждането на двата завода, „Химкомбинат“ (сегашния „Неохим“) и „Вулкан цимент“, чиито компоненти са директно докарани от СССР. Снимка: „Град на мечти“


– Контраст ли създават тези кадри от миналото или по-скоро показват хора като днешните, но с различни мечти в една различна епоха?

Светльо:  Всъщност хората се настройват според системата. В началото много вярват. Както и с демокрацията. Ето Папо има една такава снимка как седи на Димитровградския Град на истината –с дългата коса, с палатката отзад…

Папо:  Протестирахме тогава…

Светльо:  Хората вярваха тогава, в началото на демокрацията. Всичко беше… Обаче после нещата стават по друг начин, не както си ги е е представял човек.

– А в какво вярват сега? Нищо толкова революционно не се случва в момента…

Светльо:  В момента парите са нещо определящо, както и липсата им. Което е много гадно, но е факт.

– Папо, това ли е причината човек, който някога е правил рок музика, сега да се занимава с поп-фолк?

Папо:  За парите ли говорим? Отстрани изглежда така, ама не е това причината. Причината е, че единствено там се случва нещо. Някога в нашия град имаше 14 рок групи, които действаха и свиреха, през деветдесетте. Откакто се появи чалгата, не остана нищо друго, което да действа, в което нещо да се случва. За съжаление това е реалността.

–  Защо се случва това? Избор на публиката ли е или просто парите задвижват голямата машина на поп-фолка?

Папо:  Не, обратен е механизмът. Не е така, както си мислят всички, че продуцентите налагат изпълнителите и хвърлят много пари в тях и хората едва ли не не ги искат, ама щото са вложени пари. Няма такова нещо, никой не те кара насила да си купиш диска на някоя певица или да отидеш на концерта, или дадеш 7 лева за вход в дискотеката и вътре да оставиш още 20.

Кран отнася нанякъде статуята на Георги Димитров, заемала дълго време почетно място в града. Снимка: „Град на мечти“.

– Кога и как стана така, че чалгата се превърна в масов избор?

Папо:  И на мен честно казано ми се губи тоя момент. Пропуснах този етап. Дълго време пробвах да се занимавам с търговия, с нещо друго, само не и с музика. Накрая ми писна. И почнах да правя това. Но държа да отбележа, без да звучи като оправдание, че не съм направил нито една песен, от която да се срамувам. Те не са в този стил, който не одобрявам.

Симона:  Аз с него си работя вече 6 години. Когато се преместих от Бургас в Димитровград много държах да ме запознаят с хората, които правят попфолка. Имах си предпочитания, певици, чиято работа харесвам, исках да намеря хората, работили с тях. Впоследствие се оказа, че това са Пламен Стойчев – Папо и Тодор Димитров – Токича.

– За кои певици говориш?

Симона:  За Анелия и Гергана. Техният стил не беше точно поп-фолк, имаше нещо по различно. Бих го нарекла „белия поп-фолк”, „бялата чалга”, без маанета, без кючеци. В заведения, когато ходя по участия, хората го искат, но аз не бих изпяла авторска песен кючек, по-скоро хит на някоя колежка.

– Сега си на 24, значи от 18-годишна се занимаваш с поп-фолк?

Симона:  Да, завърших училище и бях решила, че ще си преследвам мечтата с музиката и да пея. В България къде можеш да пееш? В Димитровград, в голямата фирма, където се създават изпълнителите и имената.

– Защо точно този стил си избра?

Симона:  Ами, няма да крия, израснала съм с песни на Десислава. И съм ходила на всяко едно нейно участие. Виждала съм я в лъскавата страна, в това как всички й се радват, как тя пее прекрасно и тя ми даде тоя стимул. Винаги съм пяла вкъщи пред огледалото с дезодоранта – няма момиче, което да иска да стане певица и да не го е правило това нещо. Обаче с Деси ми се запали самото усещане.

Сграда в градът на мечтите. Снимка: „Град на мечти“.

– Искаше ти се да си на нейното място?

Симона:  Да. Аз съм била на сцена, танцувала съм модерен балет. Но просто не си представям моето място да е някъде извън сцената. Там като се покажеш, то е тръпка, то е магия, не може да се опише.

– Слушаш ли друга музика?

Симона:  Слушам, да. Те малко ме упрекват, щото това е като да си фен на Левски и ЦСКА едновременно, няма как. Слушам доста хеви метъл, рок, има много хубави парчета. Аз не слагам музиката в някакви граници. Ако ти обичаш музиката, като чуеш някоя хубава песен, няма значение какъв е стилът и кой я пее. Музиката е настроение. Пускаме си я, когато сме тъжни, когато сме весели. Тя те пренася в друг свят, няма как да й сложиш рамка.

Светльо:  Тя е малко като тия вярващите бригадири навремето, които са ходили в града да правят социализма. Тя вярва в поп-фолка, и въобще в музиката, истински се кефи на това, което прави.

Папо:  Това е и причината да се занимавам с нея. Светльо, дето ме е изкарал, че нямам мечта. Може би пък така е било писано – да помагам да се сбъдне нейната. Което пак е мечта.

Светльо:  Точно това ми хареса при тях – при него, че има някакво противоречие, а при нея, че наистина вярва в това, което прави. Искрена е.

Симона:  Лъскавата страна на нещата е за пред хората, а иначе отзад е много труд, постоянство. Има моменти, когато си на ръба на нервни сривове, защото не всичко е толкова цветно и шарено.

– Кое е трудното?

Симона:  Аз тепърва трябва да се преборвам с конкуренцията, която е огромна, мога само да стискам зъби и да се надявам оттук нататък да ми върви повече. Но трудно е било от тази гледна точка, че наистина до някаква степен финансите също оказват влияние. Но ние се събрахме такъв екип, че всички ни влече музика. Не го правим само за да изкарваме пари, хубаво ще е, ако стане и се превърне в начин да се храниш, да не се налага да работиш друго. Но по принцип не е толкова лъскаво. Така ти го налагат, лъскавото продава.

Симона на участие в Димитровград. Снимка: „Град на мечти“.

– Така ли се пробива в поп-фолка – намираш пари за клип, инвестираш и чак тогава евентуално можеш да се надяваш на успех?

Папо:  Винаги е различно. Както казва Светльо – никога не може да е черно-бяло. За да стигнеш до екран, да подпишеш с голяма компания, има два пътя – или да си много талантлив и някой да те открие, или зад теб да има някой с много пари. Всъщност има и трети вариант, нашият, който сега тепърва ще проработи. Да си вярваш много и да залагаш на силата на песента. Това може и да е в наша полза, защото всички други са лъскави, намазани, преправени, с кючеците, с какво ли не, а ние тръгваме с хубавите песни, с естественото, с нормалното.

– Симона, ти как възприемаш себе си?

Симона:  Ами по принцип той е прав. Ако ти не си вярваш как ще накараш някой друг да ти повярва? Има толкова много момичета, които искат да станат поп-фолк певици. Аз я направих тая крачка, при мен вече не е само мечта, а и работа. Вчера имах едно участие, имаше хора в дискотеката, които ми дръпнаха микрофона и почнаха да пеят целият припев на песента ми „Пия за това”. И преди съм ходила на участия, но то, нали – „изпей ми песен на Преслава, изпей ми на Ивана”… А в момента отивам и хората знаят коя съм и че това е мойта песен и освен това я искат и я пеят. И това е най-голямата награда.

– Светльо, ти кой би искал да гледа филма ти?

Светльо:  Целокупният български народ (смее се). Филмът е за всички. Мечтата ми е да го пуснем по кината, да има някакво разпространение. Не знам дали по моловете ще може да се гледа, ама защо не? Искам да го гледат колкото се може повече хора, и млади хора – по някакъв начин да научат какво е Димитровград, какво е било преди, какво е социализмът, не че филмът го обяснява, но да ги накара да се заинтересуват по някакъв начин.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.