Светът си затваря очите за жестокостите в КНДР

в. Вашингтон пост

Корейка плаче за смъртта на Ким Чен-ир. Снимка: от тв екрана

По повод посещението на президента Барак Обама в Южна Корея ще чуем доста за опасностите от ядрените стремежи на КНДР. Но най-вероятно няма да чуем за млад мъж на име Шин Дон-хьок, който е бил отгледан като селскостопанско животно в севернокорейски затворнически лагер, след като надзирателите наредили на неговите родители затворници да се чифтосат. Но Шин със сигурност може да ни даде представа за миналото и бъдещето на Корея толкова, колкото цикълът от преговори, шумни заплахи и нарушени обещания по ядрения въпрос.

„Шин е роден роб и отгледан зад ограда с бодлива тел и високо напрежение.“ Това пише Блейн Хардън, бивш кореспондент на в.“Вашингтон пост“ в Източна Азия, в разкриваща живота на Шин книга, озаглавена „Бягство от Лагер 14“. Хардън описва един затворен свят на невъобразима пустота. Често споменаваме за хора, които са имали нещастието да израснат „без да познават обичта“. Шин е пораснал в буквалния смисъл без  да знае какво е обич, доверие и доброта.

Животът му бил само побои, глад и тежък труд. Единственото, което научил, е да се подчинява на надзирателите, да доносничи срещу други затворници и да краде храна, когато може. На 14-годишна възраст той вижда как екзекутират майка му и по-големия му брат – сцена, която не предизвикала никаква тъга или съжаление у него. Той бил отгледан да работи, докато умре, най-вероятно на 40-годишна възраст. Не познавал никакви свои връстници, които да са вкусили от живота извън Лагер 14.

На 23-годишна възраст Шин избягал и успял за 4 години да прекоси гладуващата Северна Корея – по-голяма и по-хаотична версия на Лагер 14 – стигайки до Китай, а накрая до САЩ. Доколкото е известно, той е единственият роден в севернокорейския ГУЛАГ, който е избягал на свобода.

Звучи невероятно, но историята му става още по-увлекателна след безпрецедентното му пътуване, след като разбира, че е отгледан като всичко друго, но не и като нормален човек. Той бавно и несигурно – с противоречив успех – се опитва да се превърне в нравствено, чувстващо човешко същество.

Как е възможна такава история в 21-ви век, ерата, за която ООН гръмко обяви през 2005 г., че всички страни „имат отговорността да защитават“ народи, които са потискани от собствените им правителства?

„Да се изработи цялостна политика за справяне със севернокорейските ядрени програми, нарушенията на човешките права и провалената й икономика няма да е детска игра“, обяснява Виктор Чха, преподавател в университета „Джорджтаун“, в книгата си „Невъзможната държава“, която предстои да излезе. „Нито една администрация досега не е успяла да се справи с един от тези проблеми, а какво остава за всичките.“

Чха, който помагал за изработването на политиката по Корея в Съвета за национална сигурност при президента Джордж Буш-младши, описва КНДР като страна, където децата в училище в час по граматика спрягат глаголи, повтаряйки: „Ние убивахме американци“, „Ние убиваме американци“, „Ние ще убиваме американци.“

С население от 25 милиона души това е една провалена държава по всички показатели освен по един – разглезването на режима, както и на малък елит, който по-скоро прилича на престъпна организация, отколкото на традиционна бюрокрация. Макар да казва, че да се правят предположения е рисковано, Чха твърди, че „краят е близо“. Следващият президент на САЩ, предрича той, е твърде вероятно да се изправи „пред голяма криза в Северна Корея, а може би и обединение“.

Когато това се случи, „е доста вероятно да се разкрие една от най-големите катастрофи с човешките права в наши дни“. Само че, както става ясно от двете книги, това няма да е кой знае колко  голямо откритие. Хардън посочва, че севернокорейските трудови лагери „вече съществуват два пъти по-дълго от съветските ГУЛАГ и около 12 пъти по-дълго от нацистките концентрационни лагери“. Те са лесно разпознаваеми на сателитни снимки. Единият е по-голям по територия от Лос Анджелис. Общият брой на хората в тях е около 200 000 души.

С други думи, те могат да бъдат видени, но хората не искат да ги гледат, а историята на Шин помага да разберем защо. Не е изненада, че Китай със собствения си архипелаг ГУЛАГ възразява на всеки намек, че едно правителство не може да измъчва гражданите си както си поиска.

Но живеещите в свобода южнокорейци се страхуват от разпадане на КНДР – не само заради евентуалната финансова цена, но и защото усещат колко различни са станали някогашните им сънародници. Не всички севернокорейци живеят като Шин в Лагер 14, но продължилите десетилетия наред изолация, пропаганда и изкривен морал взимат своя дан.

А 20-те години след разпада на СССР ни научиха, че може да е много по-трудно да се възродят гражданските добродетели, отколкото свободният пазар или формите на демокрация.

Когато видял как учителят му пребил шестгодишен негов съученик до смърт, задето откраднал пет зрънца царевица, Шин казва, че „не се замислил много за това“. „Не знаех нищо за съчувствие или тъга“, казва той. Сега, когато съм навън, се научавам да изпитвам емоции. Научих се да плача. Чувствам, че се превръщам в човек.“

Но седем години след бягството си, пише Хардън, Шин не вярва, че е постигнал тази цел. „Избягах физически“, казва той. „Но не съм избягал психически.“

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.