Майката тигрица или как китайците възпитават преуспяващи деца

Ейми Чуа с дъщерите си София и Луиза. Снимка: личен архив

Б.р. – Книгата на Ейми Чуа „Бойният химн на майката тигрица“ (ИК „Сиела“) предизвиква множество спорове и дискусии в САЩ и Европа относно възпитанието на децата и доколко „китайският” начин е правилен и приемлив за европейците и американците. Ейми Чуа е родена през 1962 г. в Шампейн, Илиной. Родителите й емигрират в САЩ в началото на 60-те години. Ейми Чуа завършва в Харвард право и икономика с отличие, а днес е професор по право в Юридическия факултет на Йейлския университет. Автор е на книгите „Свят в пламъци” и „Денят на империята”. Следва откъс от „Бойният химн на майката тигрица“.

Китайската майка

Много хора се чудят как китайските родители успяват да възпитават така масово преуспяващи деца. Питат се какво правят тези родители, за да отгледат толкова много блестящи математици и музикални гении, каква е атмосферата в семейството и дали биха могли да постигнат същото. Е, аз мога да им кажа, защото го постигнах. Ето някои неща, които никога не съм разрешавала на дъщерите си София и Луиза:
• да гостуват с преспиване у някоя приятелка;
• да гостуват на приятелка, за да си играят;
• да участват в училищна пиеса;
• да се оплакват, че това не им се разрешава;
• да гледат телевизия или да играят компютърни игри;
• сами да избират в какви извънкласни занимания да участват;
• да получават бележка по-ниска от отличен;
• да не са номер 1 в класа по всеки предмет, с изключение на физическо възпитание и драма;
• да свирят на друг инструмент, освен на пиано и цигулка
• да не свирят на пиано или цигулка.

Използвам съвсем свободно определението „китайска майка“. Неотдавна се запознах с един свръхпреуспял бял човек от Южна Дакота (виждали сте го по телевизията) и след като разменихме някои мнения, стигнахме до заключението, че неговият баща от работническата класа определено е бил „китайска майка“. Познавам някои корейски, индийски, ямайски, ирландски и ганайски родители, които също отговарят на това определение. И обратното, познавам някои майки от китайски произход, почти всичките родени на Запад, които по една или друга причина не са „китайски майки“.
Използвам твърде свободно и определението „западни родители“. При тях има всякакви. Дори бих казала, че западняците се различават много повече в стила си на родители, отколкото китайците. Някои западни родители са строги, а други не са. Има родители от един и същ пол, родители ортодоксални евреи, самотни родители, родители бивши хипита, родители банкери и родители военни. Всички те не са непременно на едно мнение, така че когато използвам определението „западни родители“, разбира се, нямам предвид всички, както и „китайската майка“ не се отнася за всички китайски майки.
Независимо от това обаче, дори когато някои западни родители си мислят, че са строги, обикновено те не могат да се сравняват с китайските майки. Например моите западни приятели, които се считат за строги, карат децата си да свирят на техните инструменти по половин час на ден или най-много по час. За една китайска майка първият час не създава проблем. Трудността идва с втория и третия.
Независимо от нашата докачливост на тема културни стереотипи, има тонове проучвания, които сочат явни и многобройни различия между китайците и западняците, когато става дума за родителски подход. В едно такова проучване, обхващащо 50 западни американски майки и 48 китайски майки имигрантки, почти 70 на сто от западните майки или са на мнение, че „да се поставя ударението върху успеха в училище за децата не е добре“, или смятат, че „родителите трябва да внушат на децата си да гледат на учението като на забавление“. За разлика от тях почти никоя от китайските майки не разсъждава по този начин. Повечето от тях са убедени, че техните деца могат да бъдат „най-добрите“ ученици, че „постиженията им в училище са показателни за успешен родителски подход“ и че ако децата не са отличници в училище, тогава има „проблем“ и родителите „не си вършат работата“. Други изследвания показват, че сравнени със западни родители, китайските прекарват всекидневно приблизително десет пъти повече време за учебни занимания с децата си, докато западните деца предпочитат да участват в спортни отбори.
Това поражда окончателното ми заключение. Някои могат да си мислят, че американският, ориентиран към спорта, родител е аналог на китайската майка. Твърде погрешно. За разлика от типичната, отделяща прекалено внимание на футбола, западна майка, китайската е на мнение, че 1) работата в училище е на първо място; 2) оценката 6 минус е лоша; 3) вашите деца трябва да са две години пред съучениците си по математика; 4) никога не трябва да хвалите публично децата си; 5) ако детето ви прояви несъгласие с учител или треньор, винаги трябва да вземете страната на учителя или треньора; 6) единствените състезания, в които трябва да разрешавате на децата си да участват, са тези, в които те могат евентуално да спечелят медал, и 7) този медал трябва да бъде златен.

***

Китайските родители могат да заповядат на децата си да получават само най-високи бележки, докато западните могат само да ги помолят да се опитат да положат по-големи усилия. Китайските родители могат да кажат: „Ти си мързелива. Всичките ти съученици се справят по-добре от теб.“ За разлика от тях западните родители трябва да се преборят със собствените си противоречиви чувства за това как се справя детето им в училище и ще се опитат да се убедят, че не са чак толкова разочаровани от постиженията му.
Дълго съм се питала как китайските родители могат да не се замислят прекалено много върху онова, което правят. Смятам, че има три модела на мисловна нагласа между китайските и западните родители.
Първо, забелязала съм, че западните родители са изключително загрижени каква самооцнка имат децата им за себе си. Безпокоят се как ще се почувстват, ако се провалят в нещо, и непрекъснато се опитват да ги уверяват колко добре са се справили, независимо че изпълнението им на някой тест или рецитал е било твърде посредствено. С други думи, западните родители са загрижени за психиката на децата си. Китайските родители не са. Те предпочитат открития подход пред деликатността и в резултат на това са много по-различни. Например ако едно дете дойде вкъщи с оценка шест минус на някой тест, западният родител най-вероятно ще го похвали. Китайската майка ще изпадне в ужас и ще пита какво се е объркало. Ако детето се прибере у дома с петица на теста, някои западни родители пак могат да го похвалят.
Други ще накарат детето да седне и ще изразят неодобрение, но ще внимават то да не се почувства некадърно или неуверено в себе си и в никакъв случай няма да го нарекат „глупаво“, „безполезно“ или че ги „позори“. Дълбоко в себе си западните родители може и да се разтревожат, че детето им не се е справило много добре с теста, че може би не обича предмета или че има нещо сбъркано в учебната програма, а може би и в цялото училище. Ако бележките на детето не се подобрят, след време те могат да се срещнат с училищния директор, да изразят недоволство от начина, по който се преподава предметът или да поставят под съмнение способностите на учителя.
Ако едно китайско дете получи петица – нещо, което никога няма да се случи, – първо ще има крясъци и скубене на коси. После съкрушената китайска майка ще направи дузина, а може би и стотина повторения на тестовете и ще ги преговаря заедно с детето си толкова дълго, колкото е нужно, за да получи шестица. Китайските родители изискват отлични оценки, защото са убедени, че децата им могат да ги получат. Ако не стане така, китайският родител ще реши, че детето му не е учило достатъчно. Затова решението срещу по-ниските оценки винаги е детето да бъде подложено на унищожителна критика, наказано и накарано да се засрами. Китайските родители са убедени, че тяхното дете ще намери достатъчно сили в себе си, за да преглътне срама и да повиши бележките си. (А когато китайските деца наистина получат отлични бележки, те биват обсипани с щедри, разпалващи егоцентризма им похвали, но само у дома.)
Второ, китайските родители са убедени, че децата им дължат всичко. Причината за това е малко неясна, но вероятно е съчетание от някакво конфуцианско разбиране за синовна почит и факта, че родителите са пожертвали и направили толкова много за децата си. (Това, че китайски майки влизат в окопите и прекарват дълги, изнурителни часове лично да обучават, да упражняват, да разпитват и да шпионират децата си, е напълно вярно.) Независимо каква е точната причина, съществува разбирането, че китайските деца трябва да прекарат живота си, отплащайки се на родителите си с подчинение и със стремеж да ги накарат да се гордеят с тях. За разлика от тях мисля, че повечето западняци не са на същото мнение – че децата им трябва непрекъснато да се чувстват задължени на родителите си. Всъщност Джед е на противоположното мнение.
– Децата не избират родителите си – каза ми веднъж той. – Те дори нямат право на избор дали да се родят или не. Родителите натрапват живота на децата си, така че тяхна е и отговорността
да се грижат за тях. Децата не дължат нищо на родителите си. Техният дълг ще бъде към собствените им деца. На мен това ми прилича на ужасна сделка за западния родител.
Трето. Китайските родители са убедени, че знаят какво е най-добро за децата им и затова пренебрегват личните им желания и предпочитания. По тази причина китайските дъщери нямат гаджета в гимназията и не могат да ходят на училищни лагери, където да преспиват далеч от дома. Затова никое китайско дете не би се осмелило да каже на майка си: „Получих роля в училищната пиеса! Аз съм селянин номер шест. Ще трябва да оставам всеки ден след училище за репетиции от 15 до 19 часа, а през уикендите ще е нужно да ме водите с кола.“ Бог да е на помощ на китайчето, което би се осмелило да опита това.
Не ме разбирайте погрешно: причината не е, че китайските родители не ги е грижа за децата им. Тъкмо обратното. Те са готови да се откажат от всичко заради тях. Просто това е един съвършено различен родителски модел. Мисля за него като за китайски, но познавам много родители, които не са китайци – обикновено от Корея, Индия или Пакистан, които имат твърде подобен начин на мислене, така че може би е най-вече имигранстска работа. Или пък е съчетание от това да си имигрант и същевременно да си представител на определени култури.

София

София е първородната ми дъщеря. Съпругът ми Джед е евреин, а аз съм китайка, което прави децата ни китайско-еврейски американци – етническа група, която може да звучи екзотично, но всъщност представлява мнозинство в някои кръгове, особено в университетски градове. На английски името София означава „мъдрост“, същото означава и Съ Хуей, китайското име, дадено й от майка ми. От момента на раждането й София проявяваше благоразумие и изключителна способност да се съсредоточава. Наследи тези
качества от баща си. Като бебе заспиваше бързо нощем и плачеше само ако с това постигаше някаква цел. Тогава се потях над една статия на правна тема – бях си взела отпуск от адвокатската кантора на Уолстрийт и отчаяно се опитвах да си намеря работа като преподавател, за да не се връщам обратно – и на два месеца София разбра това. Спокойна и замислена, тя най-вече спеше, ядеше и ме наблюдаваше как се мъча да пиша, докато стана на една година.
Умствено се развиваше преждевременно и на осемнадесет месеца вече знаеше азбуката. Нашият педиатър не вярваше, че от неврологична гледна точка това е възможно и твърдеше, че тя само имитира звуци. За да докаже правотата си, той извади голяма сложна карта, в която буквите от азбуката бяха прикрити като змии и еднорози. Докторът погледна картата, после София и пак картата. Лукаво посочи едно жабче, облечено с нощница и барета.
– Кю (Q) – изчурулика София.
Докторът недоволен изсумтя.
– Без подсказване – рече ми той.
Въздъхнах с облекчение, когато стигнахме до последната буква – хидра с множество червени езици, която София правилно разпозна като „Ай“ (I).
В забавачката тя показа изключителни способности, особено по математика. Докато другите деца се учеха да броят от 1 до 10 по креативния американски начин с помощта на пръчици, мъниста и шишарки, аз научих София да събира, изважда, умножава, дели, да познава дроби и десетични дроби по зубрашкия китайски начин. За нея беше трудно да дава правилния отговор, използвайки пръчици, мъниста и шишарки.
Споразумението, което сключихме с Джед, като се оженихме, беше нашите деца да говорят книжовен китайски и да се възпитават по еврейски. (Бях възпитана като католичка, но беше лесно да се откажа от това. Не би могло да се каже, че католицизмът беше пуснал някакви корени в семейството ми, но повече за това по-късно.) Сега си мисля, че е било глупаво споразумение, защото аз самата не говоря книжовен китайски – родният ми диалект е хокиен, а пък Джед не беше никак религиозен. Обаче уговорката някак проработи. Наех една китайска бавачка да говори постоянно на София на книжовен китайски и отпразнувахме първата Ханука, когато дъщеря ми беше на два месеца.
София растеше и сякаш вземаше най-доброто и от двете култури. От еврейската страна беше станала задълбочена и любознателна. А от мен, от китайската страна, получи много умения.
Нямам предвид вродени или нещо подобно, а просто умения, научени благодарение на китайския начин, който изисква много усърдие и дисциплина и засилва увереността в собствените сили. На три години София четеше Сартър, прилагаше рекурсивната теория3 и можеше да изпише сто китайски йероглифа.
(Преведено от Джед, това означаваше, че тя разпознава думите „не е изход“, може да нарисува два застъпващи се кръга и може би се справя твърде добре с китайските йероглифи.) Като наблюдавах как американски родители засипват с похвали децата си за най-елементарни неща – например, че са нарисували една завъртулка или размахват пръчка, – стигнах до заключението, че китайските родители превъзхождат с две неща западните: 1) имат по-амбициозни мечти за децата си и 2) по-високо мнение за децата си като способни да постигнат много повече.
Разбира се, същевременно исках София да се възползва максимално от добрите страни на американското общество. Не исках да свърши като някой от онези странни азиатски автомати, подлагани на такъв родителски натиск, че се самоубиват, ако се класират втори на националния изпит за държавни служители. Исках да бъде приятно закръглена и да има хобита и други занимания. Не просто някакво занимание като например изучаване на някакъв занаят, което не води до никъде, или дори нещо по-лошо – да свири на барабани, което пък води до дрога, а по-скоро хоби, което да е смислено и много трудно, с потенциал за задълбочаване и виртуозност.
Така се стигна до пианото. През 1996 година, когато беше на три годинки, София получи две нови неща: първия си урок по пиано и една по-малка сестра.

Лулу

Има една кънтри песен, в която се казва „тя е дивачка с ангелско лице“. Това с пълна сила се отнася за по-малката ми дъщеря Лулу. Когато мисля за нея, все едно че ще трябва да опитомявам див кон. Дори когато беше в утробата ми, риташе толкова силно, че оставяше видими следи по корема ми. Истинското име на Лулу е Луиза, което означава „прочут воин“. Не зная как сме й дали званието толкова рано.
Китайското име на Луиза е Съ Шан, което означава „корал“ и подсказва изтънченост. Това напълно се отнася за Лулу. От деня на раждането си имаше изтънчен вкус. Не харесваше бебешката храна, с която я хранех, и така негодуваше срещу соевото мляко, препоръчано от педиатъра ни, че обяви гладна стачка. Обаче за разлика от Махатма Ганди, който е бил самопожертвователен и медитирал, докато гладувал, Лулу имаше колики, ревеше и се гърчеше силно с часове всяка нощ. Двамата с Джед си слагахме запушалки и си скубехме косите, докато за наше щастие на помощ ни дойде китайската ни дойка Грейс. Тя задуши меко соево сирене с бял морски охлюв и сос от императорска гъба, гарнирано с кориандър, което Лулу доста бързо излапа.
Трудно ми е да намеря думи, с които да опиша отношенията ми с Лулу. „Тотална ядрена война“ не е най-точното определение. Смешното беше, че Лулу и аз много си приличаме. Тя наследи моята избухливост, острия ми език и способността ми бързо да прощавам.
Като говорим за личностни особености, трябва да кажа, че не вярвам в астрологията и мисля, че хората, които вярват, имат сериозни проблеми, но китайският зодиак описва безпогрешно София и Лулу. София беше родена в Годината на маймуната, а хората, родени в нея, са любознателни и умни и „общо взето могат да се справят с всяка поставена задача. Те предпочитат трудната и подлагаща ги на изпитание работа, която ги амбицира“. За разлика от тях хората, родени в Годината на глигана, са „своенравни“, „инатчии“ и често „избухват“, макар че не са „злопаметни“, защото са честни и добродушни. Лулу е точно такава.
Аз съм родена в Годината на тигъра. Не че искам да се хваля, но хората тигри са благородни, безстрашни, властни и магнетични. Освен това са късметлии. Бетовен и Сун Ятсън са били тигри.

Първото ми противоборство с Лулу беше, когато стана на около три години. В Ню Хейвън, щата Кънетикът, беше мразовит следобед, един от най-студените за годината. Джед беше на работа – преподаваше в правния факултет на университета в Йейл, – а София беше на детска градина. Реших, че моментът е изключително подходящ да запозная Лулу с пианото. Въодушевена от това, че ще работим заедно, Лулу с нейните кестеняви къдрици, кръгли очи и лице на китайска кукла изглеждаше подвеждащо миловидна. Настаних я да седне зад пианото върху няколко удобни възглавници, показах й как да натисне на равни интервали три пъти един клавиш с един пръст и я помолих да направи същото. Беше нищо и никаква молба, но Лулу отказа и предпочете да удари с отворени длани едновременно върху няколко клавиша. Казах й да спре, а тя заудря по-силно и по-бързо. Когато се опитах да я отдръпна от пианото, започна бясно да крещи, да реве и да рита.
Петнадесет минути по-късно продължаваше да крещи, да реве и да рита и аз не можах да издържа повече. Като избягвах ударите й, замъкнах крещящия демон до вратата на задната веранда и широко я отворих.
Температурата на нахлулата въздушна струя беше минус двадесет градуса и само след няколко секунди изложеното ми на ледения въздух лице ме заболя. Но бях решена да отгледам на всяка цена едно послушно китайско дете. На Запад послушанието се свързва с кучетата и кастовата система, но в китайската култура то се нарежда сред най-висшите добродетели.
– Няма да останеш вътре, ако не слушаш мама – рекох строго аз. – Ще бъдеш ли добро момиче или искаш да излезеш навън?
Лулу излезе демонстративно навън и предизвикателно ме изгледа. Почувствах в мен да се прокрадва смътно безпокойство. Лулу беше облечена само с пуловер, плисирана пола и чорапогащник. Беше спряла да реве. Всъщност мълчеше заплашително.
– Е, добре… решила си да си послушна – побързах да кажа аз. – Сега можеш да влезеш.
Лулу поклати глава.
– Не ставай глупава, Лулу. Много е студено. Ще се разболееш. Влез веднага вътре.
Зъбите на Лулу тракаха, но отново поклати глава. Точно в този момент всичко ми стана ясно като бял ден. Бях я подценила, не бях разбрала от какво тесто е замесена. Готова беше да умре от студ, но да не отстъпи. Трябваше веднага да сменя тактиката. Този път не можах да победя. Освен това можех да си имам неприятности с организациите за защита на детето. Започнах трескаво да мисля за отстъпление, ударих го на молби, ласкателства и подкупи, за да накарам Лулу да влезе обратно в къщата. Когато Джед и София пристигнаха, завариха Лулу накисната в гореща вана да топи парче кекс със стафиди в чаша с горещ шоколад.
Обаче Лулу също ме беше подценила. Аз просто се превъоръжавах. Фронтовата линия беше очертана, а тя дори не си даваше сметка за това.

Превод от английски език Павел Талев

Виж повече за авторката и книгата

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.