Голямото плюскане си остава единствения безплатен обяд у нас

Иво Инджев

Лъжите за социализма, превъзнасян като безплатен обяд и до днес захранват идеологическата ясла на левичарството. Нищо не помага срещу вярата в свръхестествения фокус, каквато е шашмата с твърдението, че нещо някога е било безплатно, а после са ни го отнели някакви гадни демократи.

Не помага срещу тази съзнателна заблуда дори и очевидният факт, че край на „безплатния обяд“ сложиха самите другари и другарки, които пожелаха да продължат голямото си плюскане по друг начин и го направиха с особено цинична лакомия. Анонимни ли са те, че не могат да бъда разпознати в тълпата лапачи и посочени ясно , а дори и (о, чудо на чудесата) осъдени дори?

Не става дума само за т.нар. кредитни милионери, нито дори за техните началници от банковия сектор, които ги създадоха по волята на кукловодите на прехода от социалистическа към капиталистическа бедност. Едната предполагаше да си налягаме парцалите пред фаталната и предопределена до гроб робия на държавата за жълти стотинки, но отпускани редовно относително по равно на впрегнатото в хомота на плановата икономика население.

Другата произвежда днес бедност за ограбените от елита на бившата НРБ „обикновени българи“, яхнати от необикновено наглите си работодатели. Изключения в това обобщение за нашата действителност има не малко (защото работодател не би трябвало да е мръсна дума), но по правило картинката е такава: обогатиха се единици, обедняха хиляди. И на върха на пирамидата, строени от „робите на труда“, седят самодоволно фараоните от старото „царство“ , получили икономическата си власт чрез магиите на жреците на „прехода“. И като че ли няма сила, която да разкъса тази причинно-следствена връзка с миналото и неговите проекции в настоящето.

Сигурно някой ще се запита защо преразказвам тези известни (на интересуващите се и мислещите хора) истини. Не е само заради очевидната необходимост да си преговаряме урока по мимикрия, който ни преподадоха, тъй като е също така ясна склонността ни да забравяме откъде тръгнахме, за да сме тук и такива, каквито сме: най-нещастните европейци, управлявани от Граждани за европейско развитие на България.

В телевизионно интервю тази сутрин премиерът Бойко Борисов оспори американския доклад, в който сме определени като рекордно нещастни.В десетката сме на най-големите нещастници на света и сме в компанията на видимо бедстващи африкански държави.

Човекът с най-голямата власт в страната явно се е почувствал засегнат. Точно тази „американска класация“ не му отърва – не е като да сме на първо място на Балканите в конкурентна битка да приютим регионално бюро на американската агенция за борба с наркотиците, от което пък Борисов се почувства някак персонално поласкан, виждайки своя заслуга и приемственост с дейността си като главен секретар на МВР, откъдето тръгна кариерата му в политиката.

Съответно някак доста отмъстително срещу незнайните съставители на оценката за нас като големи нещастници Борисов натърти няколко пъти върху нещастието в Америка там да се случват масови убийства в училищата, докато у нас (където кучетата ни глозгат в столицата ни само поединично засега) нямало такова чудо. Това си е като да откриеш Америка по български: „виждам земя на нещастници на хоризонта, там бият негрите и са унищожили индианците“!

Наследствеността на старите социалистически клишета в новото им приложение от борец срещу комунизма, като Борисов, е пред очите ни. Забелязваме ли я обаче?

Спомняме ли си с какво обещание дойде на власт ГЕРБ? Хората, гласували за тази партия и лично за нейния създател и лидер, го направиха предимно заради надеждата, че „новите“ са приносителите на някаква справедливост спрямо предишния грабеж.

Няма по-голям дефицит у нас от недостига на справедливост и точно по тази причина мнозина повярваха на страховитите обещания на новородената от нищото сякаш партия. Но нищо подобно не се случва. Кредитът й на доверие изтича и при цялата липса на алтернатива на този етап, няма да е далеч времето, когато и тази породена от нищото надежда ще се спука като червената „сполука“ или ще се продъни като царските приказки от хиляда и няколко нощи, обещани под формата на общонационално „оправяне“ на българите за 800 дни.

При наличие на прословутата политическа воля имаше един много лесен, ефектен и дори ефективен като внушение за спазено обещание начин да се докаже, че предизборните обещания на ГЕРБ от 2009 година не са били приспивни песни преди лягане на кълката на успеха в периода между избирателни кампании. Няма по-ярка звезда на червения хоризонт, която със собствената си светлина на емблематична петолъчка да олицетворява връзката между проваления „модерен ляв“ социализъм и постмодерния негов грабителски вариант, от бившия лидер на БСП Георги Първанов, прекарал си луксозно и недосегаемо за критика на върха на държавата цели 10 години.

Едва след като най-после се реши да откачи воденичния камък АЕЦ „Белене“ от шията на България, застанала с него на ръба на изкопания за целта гьол, Борисов прозря, че прокуратурата трябва да търси сметка за закопаните в този кратер на периодично избухващата като атомна бомба любовна връзка със СССР и неговия наследник Русия.

Кой друг обаче, ако не Георги Първанов, олицетворява с подписа си вината за узаконяването на дългия процес по източване на пари и отклоняване на административен ресурс към един престъпен проект, какъвто най-после го нарече днешният ни премиер? От трите компонента на т.н. голям шлем на Първанов с Русия, прокламиран в София от президентстващия ни Първанов през януари 2008 г., отпаднаха цели два. Това би трябвало да е достатъчно и за най-слепите, за да прозрат персоналната отговорност за прахосаното време, пропуснатите ползи и онези ползи в личен аспект, които са били извлечени от комисионерите по провалените проекти.

За всички е ясно, че АЕЦ „Белене“ и обещаната на Кремъл българска благосклонност към неговата стратегия за проникване в ЕС на гърба на българския му троянски кон, не е безплатен обяд. Какво са взели българските другари от тази трапеза не знаем в точни измерения, но научаваме нещичко за това колко са били щедри с нашите пари, похарчени, за да седнат на масата на голямото плюскане, сервирно в „големия шлем“. В буквалния смисъл узнаваме от публикация на в. „24 часа“ колко е струвал на България поне един платен от нас, но безплоден като инвестиция такъв обяд:

„12 166, 67 лв – това е цената на обяда, който президентът Георги Първанов е дал за руския си колега Владимир Путин по време на визитата му през 2008 г. Тогава двамата се споразумяха за енергийните проекти между двете държави, а Първанов нарече това „големия шлем“. Обядът e бил в залите на НИМ, сочи справка, която „24 часа“ получи по Закона за достъп до обществената информация от администрацията на президентската институция.

Колко струват вечерите на Първанов за гостите му и екзотичните му визити до Антарктида, Перу, Мексико, Индонезия, Тайланд, Узбекистан, Австралия, Сингапур, и каква е била ползата от тях“?

Вестникът обещава да отговори на този въпрос, който наистина е по-важен от всички въпроси за мезонетите, луксозните пушки и бракониерските президентски подвизи, в чието разследване никоя българска медия не посмя да се задълбочи- за тези „дреболии“ няма да се намерят следи в архивите. Дано сега обаче, когато при новия стопанин на президентския кабинет има възможност за проветряване ( както обеща при встъпването си в длъжност Росен Плевнелиев), най-после бъде отговорено на неудовлетвореното чувство за справедливост на българските граждани.

Всеки разход е оправдан, когато води до успех. Но какъв е коефициентът на полезно действие при екзотичните пътувания на Първанов и от вложенията, направени по негова заповед в доказано вече провалени проекти, като АЕЦ „Белене“ и петролопровода „Бургас-Александруполис“? Ето от този конкретен въпрос бяга премиерът Борисов, когато се опитва да оспори усещането за нещастие сред измамените за пореден път българи, търсейки под американския вол теле, вместо да хване тук и сега бика за рогата, за да докаже, че не налита бутафорно на червено.

Виж още текстове в блога на Иво Инджев

Мнения & Ко