„На пазар за съпруга“ или 13 мъже в търсене на любовта

Стивън Уингейт. Снимка: личен сайт

Американският писател Стивън Уингейт ще бъде в България в края на май във връзка със семинара по творческо писане в Созопол, воден от фондация „Елизабет Костова“. Неговият сборник с иронично двусмисленото заглавие „На пазар за съпруга“ (Сиела, поредица „Майстори на разказа”, прев. Златка Паскалева) се състои от тринайсет разказа за мъже, които търсят любовта. Някои от тях я намират, други минават покрай нея, а трети я оставят да им се изплъзне.

За разказите си Стивън Уингейт получава награди от Гълф Коуст, Мисисипи Ревю, Джърнъл, Пинч, Бранд (Великобритания), Колорадо Ревю и номинация за наградата Пушкарт. Той живее в Лафайет, Колорадо, и преподава художествено писане в университета на Колорадо-Боулдър. Сборникът „На пазар за съпруга” е отличен с Катрин Бейклес Нейсън Прайз за художествена литература. Писателската гилдия го обявява за „разкошен дебют на един утвърждаващ се нов глас в американската литература“. Следва интервю със Стивън Уингейт от сп. „Шорт ревю“.

– Колко време Ви беше нужно да напишете всички разкази за сборника?

– Най-ранните от тях бяха нахвърляни през 1991 г., а последните – през 1999 г., но до публикуването им работих постоянно върху тях. Много държа написаното от мен да бъде оставено да ферментира. Някои от разказите се “получаваха” още при първия вариант, докато в други имаше само някаква искра и трябваше да се връщам към тях отново и отново години наред. Оцеляха онези образи, които не ми бяха съвсем ясни.

– Докато пишехте, представяхте ли си, че разказите ще бъдат включени в един сборник?

– Имах цял куп разкази с главни герои неженени мъже допреди четири или пет години, когато попаднах на „Жени и мъже“ от Ричард Форд и на „Съпруги и любовници“ от Ричард Бош. Тогава се зароди идеята за сборник. След това един приятел изрече фразата “на пазар за съпруга” и така внезапно се сдобих със заглавие. Ако тези неща не се бяха случили, сигурно все още щях да имам просто един куп разкази.

– Как избрахте кои разкази да включите и в каква последователност?

– Щом започнах да обмислям идеята за сборник, веднага разбрах кой ще бъде първият и кой – последният, но като изключим това, беше голямо мъчение, докато ги подредя. Исках да внуша представата за една голяма дъга – за движение от героите, които остават затворени в себе си, към герои, които успяват да се разкрият пред другите. Но и след като подписах договор с издателството, продължих да размествам заглавията. До последния момент, което сигурно е вбесявало издателите ми.

– Какво означава за вас “разказ”?

– С течение на времето се настройвам все повече на класическа вълна. Харесват ми разкази, които са повествователни и оставят у читателя чувството, че героите продължават да живеят, след като авторът е приключил с разказа и ги е оставил да се справят с проблемите си сами. “Микрофикцията” в художествената литература – изследването на един отделен момент, образ  или впечатление – е  изключително ценна. На мен ми харесва да работя по този начин, но мисля, че е важно също така да бъде запазено усещането за класически разказ, колкото и да се впускаме в подобно изследване.

– Имате ли предвид определен читател, когато  пишете разкази?

– Някой като мен, когато бях млад, между шестнайсет и двайсетгодишен, и за пръв път открих литературата, макар че сега този читател би могъл да бъде на всякаква възраст и от двата пола. Онези години бяха изключително важни за мен, защото открих, че  книгите могат да ми помогнат да разбера какво означава да си човек и да ме свържат емоционално с хората, които също търсят такова разбиране. Моят идеален читател изпитва глад за това.

– Бихте ли искали да попитате някой, който е чел сборника, нещо, каквото и да е то?

– Често на литературни четения задавам въпроса “Коя двойка в книгата смятате, че има най-голям шанс и защо?”  Получавам разнообразни отговори и смятам, че това е окуражително. Кара ме да си мисля, че съм успял да създам поне няколко герои, които имат надежда, а това е важно за мен. Може и да подлагам героите си на големи изпитания, но след тях те  чувстват, че имат шанс да бъдат щастливи. Иначе те биха били прекалено мрачни, за да се пише за тях.

– Как се чувствате, като знаете, че хората купуват книгата ви?

– Добре, макар че се чувствам по-добре, ако знам, че хората я четат. Получавам електронни писма от непознати, които са я прочели, и завързвам нови приятелства по този начин, но все още чакам да видя някой, който я чете на обществено място. В автобус или в парк – тогава наистина ще се почувствам като автор. Също така на всекидневното ми писане се отразява прекрасно фактът, че вече не мъкна на гърба си първата си книга. Сега рискувам с неща, за които преди година не бих и мечтал.

– Върху какво работите сега?

– Върху роман за любовта, тъгата и лекарствата, които се получават срещу рецепта. Различава се от разказите, защото протагонистите – една двойка на около трийсет години – не смята, че връзката им може да ги определи като личности и са прозрели, че “проблемът за самите себе си” остава дълго след като те са намерили своя партньор в живота. Това е нова тематична територия и нова художествена форма, която ме държи в състояние на творческа изненада, а това ми доставя огромно удоволствие.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.