Нобелистът Имре Кертес: Унгария е хипнотизирана от Орбан

Виктор Орбан с Бойко Борисов. Снимка: правителствен сайт

Имре Кертес ни посреща по чехли, облегнат на бастуна си, и ни предупреждава без хумор: „Едно от последствията от лекарствата ми е, че все още не съм мъртъв, както би могло да се очаква, но често ми се налага да търся думите.“ Първият унгарски носител на Нобелова награда (2002 г.) е автор на „Холокостът като култура“, „Мълчание в един дъх“, „Без съдба“ и „Фиаско“, сред много други.

– Какво мислите за [унгарския министър председател] Виктор Орбан?

– Живея в Берлин през последните десет години, далеч от политическия живот на Унгария. Но ако бихте искали да го разберете, може би ще трябва да си припомните Марсел Дюшан, който е казал: „Няма решение, защото няма и проблем“. Този цитат приляга перфектно на Унгария. В тази страна няма нищо ново; ние сме в същата ситуация, в която бяхме и по времето на Янош Кадар (1956–1988). Унгария е хипнотизирана от Орбан така, както някои са били хипнотизирани от ловеца на плъхове от Хамелн. Всичко това е свързано с огромен подтекст и ме навежда на силни съмнения…

– Съмнения?

– Питам се дали страната е направила избор между Азия и западна Европа. Не забравяйте, че унгарците са наследници на азиатски племена, живели в сърцето на Европа през 9 век. В училище унгарските ученици учат, че предците им са дошли от южните степи на уралските планини, за да се установят в карпатския басейн. Всички унгарци следователно са изправени пред тази игра на двойна принадлежност, това противоречие: нормите на християнското общество са различни от ония на едно кланово общество. Ако настоявам на тази двойна полярност, то е само защото тя е в сърцето на днешната ситуация.

– След 70 години на авторитарни режими, от Миклош Хорти (1920–1944) до Кадар, човек би могъл да си помисли, че унгарците по-скоро биха се борили в защита на една демокрация, която е била постигната толкова трудно…

– Не съм историк, но Унгария е страна, която никога не е познавала демокрацията – и тук имам пред вид не една демократична политическа система, а органичен процес, който да мобилизира цялото население на страната. В случая с Унгария това развитие е било блокирано от растежа на Османската империя през 16 век. Това закъснение никога не е било наваксано. От историческа гледна точка, да се очаква, че Унгария внезапно ще открие демокрацията, няма почти никакъв смисъл.

– …откъдето идва и вашето сюрреалистично заключение по Дюшан?

– Да. Въпросът, който си задавам, е: защо Унгария винаги е грешала? Спомнете си, когато в Европа бушуваше революцията, Унгария беше заета със защитата на Мария-Терезия! От 16 век нататък страната е принадлежала последователно на Османската империя, на Хабсбургския блок и на Съветския блок. Всеки път тя се е опитвала да играе някаква роля в блока, към който е принадлежала. Това е изглеждало добре на хартия, но при Кадар, дори и когато Унгария изглеждаше като най-щастливата членка на социалистическия лагер, това беше постигнато на цената на отричането на революцията от 1956, плюс една политика на дългове, която по-късно струва скъпо на страната. Настоящата ситуация не е нищо друго освен илюстрация на същата онази тенденция за вечно правене на погрешен избор. Днес унгарската държава избира да тръгне срещу Европа в името на националните си интереси, което може и да създава впечатление за едно завръщане към суверенност. Но отново, това е грешка. Нищо ново – и никакъв проблем… И никакво решение, тъй като в техните очи няма проблем.

– Разбирам иронията ви. И все пак, нищо ли не може да се направи?

– Преди около десет години по време на полет се запознах с млад унгарски студент, който имаше немски паспорт. Живееше в чужбина, но току-що беше прекарал един семестър в университета в Будапеща. Той изказа презрението си към онова множество студенти, които били десни активисти. Навсякъде по света, каза той, студентите са били левичари. Само в Унгария можете да откриете конформистка и фашистки настроена младеж. Опитахме се заедно да намерим обяснение за това – но напразно. Някои неща не могат да бъдат обяснени и понякога човек просто трябва да приеме фактите. Унгария е особен случай, за който няма очевидно обяснение, тя е уникална в Европа. Унгарците се държат здраво за съдбата си. Без съмнение в края на краищата те ще стигнат до провал, без да разбират защо.

– Вие сте бил депортиран в Аушвиц на 15-годишна възраст. Смятате ли, че унгарският антисемитизъм е свършен факт?

– Аушвиц и Шоата (Холокостът) са страници от унгарската история, които в Унгария не са изследвани. Няма никакви опити за духовно пречистване. Страната никога не си е задавала въпроса защо постоянно е била от погрешната страна на историята. Моят приятел, писателят Петер Надаш, току-що публикува един дълъг анализ в унгарското списание ES. Той обяснява, че авторитаризмът в Унгария идва от „провинциалния дух“, чиято основа са племената и родословието. Републиката няма значение – страната се основава на солидна клерикална мрежа, която насажда патриархален дух. Омразата към евреите (2% от населението) и циганите (7%) е част от племенната, примитивна визия на нацията.

– Страдате ли от този климат?

– Разбира се, това ме наранява. Имам няколко десни приятели в Будапеща, с които мога да контактувам само тайно. Помежду ни цари известно притеснение; аз ги поставям в опасност. Не е добре за тях да бъдат виждани като мои приятели. Припомнете си отрицателните емоции, които се развихриха когато получих Нобеловата награда – хората бяха силно разгневени да видят в мен единствения унгарски носител на наградата, когато в същото време не възхвалявах „унгарскостта“. След романа ми Някой друг бях нападан заради мрачния начин, по който представях страната. Някои дори се питаха дали съм истински унгарски писател…

– Не искате ли да пишете за всичко това в знак на протест?

– На 82 години съм. Болен съм. Реакцията ми беше да се преместя тук, в Берлин. Мога да реагирам единствено с писането си. Но когато го правя, то не влияе върху нещата по никакъв начин и само ми донася ново осъждане. С едно изключение, може би. Издаването миналата година в Унгария на Моят дневник за пръв път пробуди някаква симпатия. Дали това означава, че страната не следва чак толкова сляпо ловеца на плъхове? Това ме накара да мисля за онзи афоризъм на Карл Краус: „Ситуацията е отчаяна но не сериозна.“

Откъс от интервюто, публикувано в „Le Monde“ на 10 февруари.

От сп. Либерален преглед

ИнтервюМнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.