Ейприл от Калифорния: Хората в България май са свикнали друг да върши работата

Ейприл Гибсън е 26-годишна американка от Калифорния, която живее в родопското градче Ракитово. Работи като доброволка в Корпуса на мира по програма за младежко развитие. Въпреки че след няколко месеца ангажиментът й в България би трябвало да приключи, тя е решила да остане тук още една година. Ето как звучи историята на една американка в Ракитово, разказана от самата Ейприл на чист български език:

В България съм от август 2005 г. Не съм избирала сама да дойда точно тук. От Корпуса на мира ми казаха: „Ако желаеш, имаме работа за теб в България”. Съгласих се, защото видях на една карта къде точно се намира страната – видях, че е хубаво място и че е близо е до Турция, Гърция, Румъния, което значеше, че ще имам възможност да пътувам из цяла Европа. Исках да се запозная с нови хора, с нова култура и нов език.

Моята програма се казва „Младежко развитие”. Сега работя с една неправителствена организация – Фондация „Бъдеще” и преподавам английски език, испански език и компютърна грамотност. Ако мога да съм полезна в моята организация, пишем проекти заедно, аз превеждам на английски. Играя и бейзбол с децата от Ракитово. В България този спорт не е толкова популярен и това е нещо по-различно, което аз мога да направя. Много е интересно за децата – какви са тези ръкавици, как се използва бухалката, имат голямо желание да играят. Писахме проект към USAID (Американската агенция за международно развитие) и открихме образователен и информационен център за деца и родители, в който се провеждат различни курсове. Само се надявам, че повече хора от Ракитово ще се включат.

Първите ми впечатления от България бяха много хубави. Пристигнахме на аерогарата в София и след това от Корпуса ни закараха за една седмица в Боровец, където е много красиво. След това бях при едно семейство в село Труд, което ме прие много добре. Аз знаех само „Здравей”, „Приятно ми е” и да броя до десет. Но те бяха много търпеливи – въпреки че не можех да говоря езика, се опитваха да общуват с мен, да ме питат, „Как беше в училището днес, какво научи, какво знаеш сега по български..”. Тук в Ракитово хората от моята организация също бяха много мили и гостоприемни към мен, към една чужденка. Чувствах се много комфортно и си казвах, че имам голям късмет.

Българите по принцип са много гостоприемни. В Америка не правим така. Поне не и моето семейство. Да се запознаеш с един човек, да кажем чужденец, и да кажеш , „А-а, аз живея еди-къде си, примерно на Черно море, като дойдеш там, трябва да ми дойдеш на гости”.. И това ми прави много хубаво впечатление.

Ейприл е на лагер с децата, на които преподава. Снимка: Личен архив

Беше ми странно, че българските деца като че ли са научени да отказват, ако им предложиш нещо. Един доброволец в нашата група има една такава шега. Трябва да кажеш на детето три пъти „Заповядай” и чак тогава се получава. Например даваш му един бонбон, казваш „Заповядай”, а то – „А, не, мерси, аз съм ял, не съм гладен”. Казваш „Заповядай” втори път – „Не, мерси, наистина не искам”. Обаче на третото „Заповядай” ти казва „ОК, добре, добре”.

В началото беше трудно, още не знаехме нищо за културата и имаше доста интересни случки. Освен мен в Труд имаше още една доброволка, която сега вече не е в България. Тя беше болна, познати от селото искаха тя да пие нещо, предложиха й ракия, но тя отказа. Съгласи се да пие водка. Дадоха й водка в една малка чаша (ракиена – б.а.). При нас, когато има малка чашка, се пие на екс. Те мислеха, че тя ще си изпие водката бавно със салатата. Но тя я изпива на екс. И след това хората в целия град, дори и такива, които тя не познават, й викаха „водка, водка”, когато я срещнат.

От Америка ми липсват приятелите и семейството, разни дребни неща, като мексиканската храна например. Липсва ми това да не трябва да обяснявам коя съм и какво правя тук. Няма значение колко български знам или колко време ще живея тук, аз винаги ще съм чужденка. И това ми липсва най-много, понякога е хубаво да не си нормален, но аз в Ракитово не съм като останалите и всеки ден е така. Затова ми липсва просто да съм Ейприл и да се чувствам спокойна, че когато направя грешка няма всички да ме видят и да говорят за това. Не казвам, че всички ме познават, но повече хора знаят коя съм, отколкото аз познавам. Има различно отношение, но хората не са виновни, аз все пак съм чужденка.

Аз не познавам хората, но те идват при мен и питат за курсовете по английски. Или например, когато нашият президент Буш беше в София – аз бях на срещата, видях го, подадох му ръка. Някои хора от Ракитово знаеха, че ще ходя – след срещата говорих с тях, показвах им снимки. Но след това идваха и много други с думите „О-о-о, ти си се запознала с президента!”. И това ми е интересно, не съм живяла преди в малък град. Например отивам в Интернет клуба, това още в началото, и човекът там ме пита: „Защо нямаш интернет в твоята къща, там при Бангиев?” и се оказва, че той знае къде живея. Тогава още не бях свикнала с това нещо, но сега вече знам, че трябва да внимавам какво казвам или какво правя, защото рано или късно всички ще знаят.

Ейприл в Ракитово, където всички я познават.

Буш много бързо приема хората, това ми направи впечатление. Отива при хората, подава ръка и се чувстваш удобно да говориш с него. Имаше хора от организацията, от посолството и от USAID. Това никога няма да стане в Америка. Говорих с баща ми по телефона и той много се учуди. Защото при нас в Америка няма как да срещнеш президента точно така. Трябва или да работиш в правителството, или да правиш нещо и случайно да се видиш с него. Аз съм сигурна, че втори път няма да се запозная с американски президент, освен ако не стана дипломат.

Българският език е труден, азбуката е различна, но трябваше да го науча. Когато няма с кого да общуваш на английски, щеш не щеш проговаряш български. Още ходя на уроци, за да се упражнявам чета на български, макар че ми отнема много време и понякога ме домързява. В момента чета една книга с разкази на Елин Пелин и мисля, че са доста интересни. Искам да прочета и други книги – на Христо Ботев, на Иван Вазов, както и „До Чикаго и назад”.

Две години не съм била в Америка и мисля, че горе-долу съм свикнала как правят бизнес и други неща в България. Наскоро бяхме в Слънчев бряг с един познат, който живее в Америка. Това е много добър пример за различния живот тук и там. Отидохме на дискотека в Слънчев бряг. Заведението беше на два етажа, имаше много хубава музика. Човекът на входа ни каза: „Много хубав купон правим, влизайте, влизайте!”. Качихме се на втория етаж и там нямаше никой. А бяхме платили по 4 лева на човек. Говорихме долу със служителя, питахме защо е излъгал, защо няма купон и няма хора, а той каза „ами какво, хората са отишли да правят секс”.

Отидохме на друго място, но музиката не ни хареса. Решихме да се върнем в същия клуб, нищо че няма хора, ние ще танцуваме. Влязохме, танцувахме и може би след 2 песни диджеят спря музиката, включи осветлението и каза „Айде, край, няма да пускаме музика за двама души” А бяха казали, че дискотеката ще работи до 6 часа сутринта. Аз съм живяла тук и разбирам, защо е така и защо не искат да работят за двама души. Но все пак имаш чувството, че нещо не е както трябва. Те са казали едно нещо, но става друго. А и човекът, който беше с мен много се ядоса, не можеше да разбере защо става така.

Ейприл държи табела с името си изписано на български и името на своя колежка на английски. Снимка: Личен архив

Слязохме долу, говорихме със служителя и с един от охраната. Говореше малко на английски и взе да спори. Този от охраната ме пита дали съм българка, аз казах, че не съм, но говоря български. „Добре, обясни му, че няма смисъл да работим само за двама души”. По принцип не съм по споренето, но обичам да споря на чужди езици. И казах: „Просто искам да знаете какво е станало тук, вие сте казали едно нещо и затова платихме 4 лева и влязохме и стана нещо различно. Не може да обещавате нещо, а после да става друго”. И той почна с това, „А-а, значи вие сте за 4 лева!”. Много се ядосах, защото изобщо не ставаше въпрос за парите. Исках да кажа на този човек, че това е като малък космос на един голям проблем.

Това е едно от нещата, които не ми харесват в България. Не е хубаво да кажеш едно и после да стане друго. Обещаваш да дойдеш някъде и после не идваш. Обещаваш нещо, защото не искаш да обидиш някого, и накрая не си изпълняваш обещанието. В началото ми беше странно, но все пак човек свиква и приема тези неща, които не му харесват. Ако виждам, че моите ученици не идват на курс, понякога и мен ме домързява и си казвам, „Добре, имам друга работа, друг ангажимент или просто нямам желание да отида и няма да водя курсове днес”. Което не е хубаво.

Преди време бяхме поканили една жена – лектор, която говори за трудовите договори, за осигуровките. Дава много хубава информация на хората – как трябва да е изготвен трудовия договор, кога може да си вземе човек болнични и т.н. Поканихме много хора и всички казаха, че ще дойдат. А накрая дойдоха едва пет човека. Това не ми харесва от културата тук. Не мога да кажа какви са точно проблемите в България, но ако трябва нещо да се промени, то е, когато човек обещае нещо, наистина да го прави.

Ейприл и учениците й на Коледно тържество. Снимка: Личен архив

А и хората може би са свикнали някой друг да върши работата. Много пъти съм чувала: „Това не е моя работа, трябва да го направи правителството”. Ами да, но все пак ако ти можеш да се включиш в тази работа, да имаш хъс и инициатива, може би това иска България. Не е важно само какво лошо прави правителството – там винаги има проблеми – но и какво можеш да направиш ти. Ако някой може да приеме дори само една кауза, например да работи с деца, които не могат да четат, и да дава доброволно труда си за това нещо, мисля, че ще е добре за цялата държава.

Хората тук ме гледат малко странно и се чудят как един човек ще дойде тук от Америка без заплата – не че нямам заплата, но не получавам много пари, а и парите идват от САЩ. И хората смятат, че трябва да има някаква лъжа в това нещо. Че аз или печеля много или участвам в някаква корупция. Аз не ги обвинявам, защото просто тази култура я няма тук. Но се опитвам да им обясня, че ако това е хубаво за тях, то е добро и за мен – да имам такъв опит, да се върна в САЩ и да кажа: работих с българи, видях друга култура. За мен засега опитът е по-важен отколкото парите.

По принцип службата е 2 години, аз ще остана още една. Не мога да кажа, че не съм доволна от това, което правя тук или че не виждам ефект. Виждам ефект, но е много бавен. И се питам какво ще остане тук от мен, след като си тръгна. Искам да видя резултата от нашата работа, а и нещата да продължават, да има някаква устойчивост. Затова оставам.

При нас в Корпуса на мира има нещо като максима – никога няма да можеш да дадеш толкова, колкото ще спечелиш от хората тук. Независимо какво ще направя и доколко ще мога да накарам хората да правят нещата или да мислят по друг начин, аз ще спечеля повече отколкото те. Като се върна в Америка, ще имам в СV-то си това, че съм работила в известна организация, че съм била в България и съм общувала с хората тук. Ако искам да науча руски, ще стане малко по-лесно. Ще мога да отида на работа, някъде, където търсят хора с международен опит. Това е един много голям плюс за мен. И само се надявам, че мога да дам на хората в Ракитово поне малко от това, което получавам аз.

Ейприл има блог, в който споделя впечатленията и преживяванията си в България. Блогът е на адрес: http://aprylsbulgaria.blogspot.com/
Записа: Нели Томова

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.