С торта в търсене на полковника

Или как Радой Ралин отпразнува своята 80-годишнина

Навършиха се 90 години от рождението на Радой Ралин. По този повод е следващият спомен как сатирикът особняк е празнувал своята 80-годишнина, година преди смъртта си. Авторът Калин Николов е художник, илюстрирал е някои от книгите на писателя.

Една от последните снимки на Радой Ралин. Снимка: Иван Бакалов

Мисля, че ако този ни народ имаше умение да обича своите големи личности, 80-годишнината на Радой Ралин, щеше да се превърне в празник. Поклон на финала на живота на този огромен творец.

Но в редките вестникарски споменавания по този повод се четеше: „На 22 април Радой Ралин навършва 80 години. От много време насам, с известни основания, произнасяме сатири за хлевоустия Сатирик. Саморазправяме се с факта, че не съответства на съградената от цял народ и понякога нетърпима митология. И някак пропускаме, че той споделя правото ни да се разочароваме от него…” – това писа вестник „Култура”.

Защо да се разочароваме? Мечтаната демокрация просто бе поела по един напълно различен от очакванията път, хората се прощаваха с миналото си, но не в смях, а с тревога и скептицизъм…

Радой Ралин бе останал сам, бе се разделил с много от приятелите си, бе се разграничил и осмял дори политическите си привърженици… Живееше много тежко и невероятно скромно, с оскъдна пенсия. Малкият му син и семейството му, с което съжителстваше, бе поел всичките му сметки, винаги го чакаше с вечеря или с добра дума.

На 21 април 2003 г., ден преди юбилея си, бай Радой дойде вкъщи и помоли да преседи на другия ден у нас. Никого не искал да вижда, с никого да се чува, а и никой да не го знае къде е. Уговорихме се как да му дам ключ, преди да отида на работа, как да обядва и с какво да се занимава вкъщи.

На 22-и обаче много рано той звънна по телефона. Накрая на живота си бай Радой най-после поиска да има собствен телефон. Синът му Стефан го беше инсталирал в стаята, до леглото. Дълги години сатирикът, познат на цяла България, не искаше да има домашен телефон и редовно го забелязваха на телефонните кабини край близкото до тях кино “Изток” да говори атрактивно с характерния си висок глас…

И рано сутринта той се обади от домашния телефон и каза, че все пак е решил да си остане вкъщи. Фактически няколко души вече го бяха потърсили, бе радостен от това. Но прекара деня без никакви гости. И вечерта пак остана абсолютно сам. Чел книга, писал по полето й, стоял на прозореца…

В следващите няколко дни потърси журналисти, пред които да разкаже, че е получил поздравителни телеграми от върховете на властта, но вижда в това едно лицемерие. Защото книгите му не излизали, въпреки оценките и суперлативите. Не намери обаче съдействие, просто му казаха, че темата не била интересна.

И най-неочаквано бай Радой реши, няколко дни след 23 април, да чества своя рожден ден. Прецени спонтанно, че от приятелите му е останал само един – полковник Дачо Маринов от Военното издателство, вече отдавна пенсионер. Част от историята на тяхното приятелство е следната. Дачо Маринов имал много красива жена. Но генерал Мишо Мишев му я откраднал. Имало бракоразводно дело.

Само че кой ще се осмели да свидетелства в полза на полковника, когато генералът се ползва от личното покровителство на Тодор Живков? По онова време се говори, че Мишев ликвидира т. нар. заговор на Горуня за сваляне на Живков. Говори се също, че предвожданите от него хора убиват самия Горуня, а по-късно това е маскирано като самоубийство.

Радой Ралин обаче се явил на делото и застанал редом с полковник Маринов. И тази си постъпка, като отсяваше какви ли не събития и писма, протести и действия, спрени или горени книги, бай Радой реши, че е най-мъжката в живота му. И по повод рождения си ден поиска да го отбележи с торта при самия полковник. Полковникът Дачо не бе в опозиционните среди, но щом Радой му кажеше, че трябва да разпише някакво писмо – било за премахната статия на Жельо Желев, или във връзка с Възродителния процес, веднага реагираше в подкрепа на Ралиновата инициатива.

Оказа се обаче, че Радой е изгубил връзка с него, телефонът е сменен, никой не знаеше къде живее, бившата му жена беше починала. Радой не се отчая – отидохме заедно във входа на починалата му съпруга и намерихме в едно семейство, Пандови, домовата книга. От нея научихме, че двамата имат дъщеря, която живее в Австралия.

Удивително, но там бе записан нейният телефон. Обадихме се от вкъщи – половин учителска заплата хвръкна за минути, но намерихме по телефона дъщерята. Тя каза, че баща й е на улица „Иван Сусанин”, за съжаление не можеше в момента да си спомни номера, извини се, че от почти 20 години живее в Австралия и поддържат рядко връзка с писма.

На другия ден Радой Ралин купи голяма торта и тръгна към кв. “Павлово”, да търси улицата. С тортата. Започна от първата къща. Някои хора го познаваха, като позвъни на вратата. Качваше се и по апартаменти, някои се опитваха да му съдействат в търсенето на полковника, идваха с него, други го гледаха с подозрение.

От един имот на фирма се подаде охраната и му извика: „Иш, бе, ти нали си Хитър Петър, я да видим тортата магаретата ни ще я ядат ли?” Подадоха се и няколко „магарета” – ухилени юпита. Така или иначе минаха часове, бай Радой доста се умори. Накрая звънна на едно семейство и ги помоли да му съхранят в техния хладилник тортата до следващия ден. Да се почерпят за негово здраве с не повече от една трета, но другите две трети ще ги вземел утре… Уговори се.

И на другия ден продължи да търси и намери своя приятел. Голяма радост… Полковник Маринов бе на легло, не можеше да стане, но те наистина се веселиха…

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.