Дуел на режисьор с Евгений Онегин (за новия живот на театралната критика във Фейсбук)

Плакат на драматизацията на романа в стихове „Евгений Онегин“, поставена в Театъра на армията от младия режисьор Стайко Мурджев. Снимка: Театър на армията

Бел. ред. – Следващата по-долу театрална рецензия предизвика бурни дискусии, коментари и нападки във Фейсбук. Авторката Гергана Пирозова е театровед, работила е в столични театри, била е автор на статии за театъра във в. „Дневник“ и др. издания, но пише рецензии и в блога си, доколкото вестниците избягват да публикуват такива. Оказва се, че и статия в блог може да предизвика скандал. Рецензията, без да е крайна, засяга един от най-популярните млади режисьори Стайко Мурджев. И изглежда накърнява образа му на „вървежен“ и признат като талантлив и млада надежда.

Затова във Фейсбук следват реакции на негови симпатизанти и нападки към авторката.
Оказва се, че във времето на социалните мрежи една театрална рецензия може да има нов живот. Случаят поставя въпроса за търпимостта към критика и за липсата на театрална критика в медиите, които изчерпват темите за театър с информации за премиери и интервюта с актьори и режисьори
.

Театър на Армията, амбициран да произвежда свои имена и хитове, излезе с нова премиера – „Евгений Онегин” с режисьор Стайко Мурджев (р.1984, гр.Смолян) – младата надежда на българския театър, който от изгряваща звезда през 2010 беше тутакси засмукан от институционалния театър и назначен за щатен режисьор в Театър на Армията. За година и половина момчето, завършило при проф. Пламен Марков, има три премиери на голяма сцена в софийски театри и една в Пловдив, както и няколко награди, номинации и даже национална грамота от Министерство на културата за високи творчески постижения, връчена му веднага след дебюта от министъра на културата Вежди Рашидов. Мненията за него се движат от „конюнктурен” до „скандален”, но е сигурно – той е харесван от директорите на театри.

Мога да му призная едно на режисьора Стайко Мурджев, че умее да подрежда актьори по сцената. Те, за разлика от спектаклите на други, не препускат хаотично по нея, а съвсем намислено се подреждат като на шахматна дъска – ту фигурата на Коня идва напред, ту Царицата стои в засада отстрани, пешките не излизат на авансцената, защото не са важни, пък и нямат многозначителни монолози. Изобщо, вижда се, че е положено освен усърдие и занаят (нали е ученик на Пламен Марков, за когото казват, че поне на занаят учи) да се влиза и излиза навреме, деликатно в тъмните участъци и без спъване и падания да се отправят към изходите на сцената. Едните персонажи винаги влизат от дясно, другите – винаги от ляво, защото тук ни се дава нишан да разпознаем кой кой е според режисьора.
Много е важно, че се поставят такива малки знаци-камъчета – точно като при Хензел и Гретел. Който ги открие, той намира верния път/ключ към авторовото намерение на режисьора.

Но да си призная Стайко не е искал много да ни мъчи – камъчетата са едри и ясно различими, като например свирепо режещите звуци на тревожна музика между всяка сцена. Ясно е, тук ще има драма, пък и тя става все по-натегната в хода на представлението, защото режещите триони на тревожната музика се появяват на всяка пролука докато актьорите преконструират мизансцени. И за да няма никакви съмнения относно драматичните моменти, те (тревожните триони) съвсем като в знаковите барабанчета на Изаура (б. р. – героиня от бразилска сапунка), които биеха многозначително, докато някой мамеше горкото момиче. И така: тревожна музика ни дава знак, да разтревожим сърцата и умовете си, защото в този миг се случва драма.

Там отпред на авансцената, в тъмата лежи полугол Той и само ръмжащият му глас издава страшната мъка, но и сила, която крие в себе си, като един ранен звяр в клетката на глухата провинция. Това е Евгений Онегин/Иван Радоев.
Няма нищо странно в това, нали сам Онегин, скучаещ и отегчен от живота, напомня на Байроновия Чайлд Харолд и Дон Жуан, писани почти по същото време. Стайковият Онегин непременно ще удържа и обхожда през целия спектакъл централния вертикал по сцената – нали е централен персонаж. Но ето ви трик: Татяна Ларина – другата „централна” в разказа, стои в крайно ляво, като контрапункт на случващото се в центъра, защото Тя е различна, нали? А Тя, като една Ледена Царица, ще отблъсква пешките около себе си. Да се чуди човек как провинциалната меланхоличка, доверчивата и неопитна Татяна, която се отнася по четенето на любовни романи и се отъждествява с всяка героиня в тях, се превръща във Вечната Амбър и малко от героинята на „Опасни връзки” Маркиза дьо Мертьой (Анастасия Лютова, а във филма – Глен Клоуз). Докато вледенена и съскаща високомерно наблюдава пухкавата си и весела сестра Олга и впианчената си майка (Пламена Гетова), Татяна рухва под ударите на чара на Онегин, който пък не спира да повтаря: „Взимате ме за някой друг!”.
На финала, когато вече е ясно, че „мръсникът” Онегин е съсипал няколко живота, при това е убил и човек, бива отмъстен от успялата Татяна – вече омъжена за княз, млад и богат (Веселин Анчев), обитаваща елита на Русия. Въпреки че всъщност Пушкин жени Татяна за възрастен, достолепен и с военен мустак княз, но колко му е съвсем мъничко да подменим смисъла. Той, Онегин, ще коленичи пред нея, и съвсем като в „Перла”, а-ха да си речем, че това трябва да е поне Мехмет, ще се обясни в любов, а тя ще го отблъсне, после ще поплаче, но пак ще го отблъсне. Не, не – това не е турски сериал, нито колумбийска сапунка.

Актьорите Иван Радоев и Анастасия Лютова в ролите на Онегин и Татяна Ларина. Снимка: Театър на армията

Това е Евгений Онегин! Разпарчетосан и оголен единствено до сюжет,(който даже не е така по роман), свеждащ произведението на Пушкин до любовен роман с перипетии. Олга (Анастасия Ингилизова), под чиято миловидност се крие пресметлива жена, но съдбата и нея наказва (според Стайко Мурджев), и се жени за отвратителен простак – насила. А по роман хич, хич не е така. Очарователният млад поет Ленски (Явор Бахаров), който бива убит в дуел от Онегин, сякаш в скокливото си поведение на сцената ни натъртва, даже прекомерно подчертава, че е инфантилен, а по роман той просто е идеалист и поет.

В едно съм сигурна – театърът на Армията ще се пълни с мързеливи да прочетат романа ученици. Те няма как да не отбележат и много красивите, като във филмите костюми, съвсем незагадъчната режисура, ясните за разбиране човешки пъзели и достъпния превод на романа – не в мерена реч. Не само – настроението е така традиционно, че всичко от сцената ще се поема безгрижно от публиката (без пистолетните изстрели, които стряскат позадрямалите мисли твърде често в спектакъла). Питам се дали проф. Здравко Митков не се е преродил преждевременно в него и защо му е на Стайко Мурджев така да иска да се харесва? Мигар не знаем, че младостта е една и е съвсем кратка, и само тогава ни се прощават своеволията и даже грешките, когато опитваме и затова ни е дадено да опитваме.

Пиша всичко това като приятел на Стайко Мурджев, защото знам, че ще го подлъгват, че е велик млад режисьор, който единствен от младите овладява голямата сцена, докато го подхлъзват по пенсионерските клишета и някои не съвсем почтени сметки.

„Евгений Онегин” (Александър Пушкин) на режисьора Стайко Мурджев в Театър на Армията; драматизация на Юрий Дачев, музика – Петър Дундаков, сценография и костюми – Нина Пашова, пластика – Милен Петров, с участието на: Иван Радоев, Анастасия Лютова, Анастасия Ингилизова, Мимоза Базова, Пламена Гетова, Мирослав Косев, Явор Бахаров, Ангел Генов, Веселин Анчев, Георги Новаков

––––

Със съкращения, заглавието е на редакцията. Виж целия текст в блога на Гергана Пирозова

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.