Чечения – нов господар, убийства и отвличания по старому

Руските войни в Чечения, за които Кремъл твърди, че са приключили, оформиха една авторитарна и гневна страна

Президентът на Чечения Рамзан Кадиров. Снимка: от тв екрана

Подобно на зрелищна церемония Бар Мицва, но с повече оръжия, тържественото встъпване в длъжност на президента на Чечения Рамзан Кадиров се състоя в огромна бяла палатка, в двора на неговия дворец близо до град Гудермес. Гостите – руски офицери, които някога му бяха врагове, вражески военоначалници във военни униформи, мюфтии с шапки от агнешка кожа – донесоха за подарък портрети, коли и длуги дарове за кавказкия владетел. И докато домашните му любимци лъвовете глозгаха кокалите си навън, новият президент на Чечения държа реч – кратка и нервна, като ученик, в която тържествено обеща да продължи възстановяването на злощастната полуавтономна руска република. Всички го аплодираха – и всички бяха наясно, че церемонията е не на място. Фактически Кадиров управлява Чечения откакто баща му Ахмад, също президент, беше взривен през 2004 година. Неговата власт се базира на насилието, както и на подкрепата на руския президент Владимир Путин. Путин сложи Рамзан на поста на баща му малко след като навърши 30 години, което е минималната възраст, изисквана от закона за тази длъжност.

На пръв поглед Кадиров заслужаваше този жест. Цели жилищни квартали бяха окичени с негови култови плакати: с баща му, на кон, от награждаването с медала Герой на Русия при руския президент. Зад плакатите много сгради все още са обсипани като със следи от едра шарка с дупки от куршуми. Много други са поправени по нареждане на Кадиров. „Той помага на всички,” казва една жена в Грозни, току-що завърнала се от изгнание и дошла да види подновената сграда близо до площад Минутка, доскоро време арена на жестоки битки. Друг жител на Грозни изказва благодарността си на Кадиров, чиито подчинени поправили всички прозорци, счупени при битките в квартала.

Така че Кремъл има доказателства, че двете войни в Чечения са обуздали местния сепаратизъм – първата организирана набързо от Борис Елцин през 1994, втората започнала през 1999 година – и че са приключили. Чечения все още е част от Русия, а всички други потенциални отцепници видяха каква е кървавата цена, платена от страната: близо 100 000 цивилни жертви, и много други изселени.

Но към каква Русия принадлежи тази страна? Войната обезобрази Чечения. Но може би повече от всичко друго в постсъветската руска история, пренебрегваните чеченски войни формираха Русия като гневна и авторитарна държава, в каквато тя се превърна.

Путин направи Кадиров президент, но Чечения помогна на Путин да стане руски президент. Ако не беше извънредната ситуация, предизвикана от втората война в Чечения, започнала когато Путин беше министър-председател, блестящият възход на този мрачен бивш офицер от КГБ щеше да срещне повече съпротива. Войната и поредицата от мистериозно взривени апартаменти, които я предшестваха, върнаха Федералната служба за безопасност (преименуваната служба за сигурност, която Путин ръководеше известно време) обратно в центъра на руската политика. И тя стана причината, или претекстът, за много от хардлайнерските действия на Путин като президент.

Беслан и отношенията на Русия със Запада

Корените на растящото подозрение на Русия към Запада до голяма степен може да бъдат намерени в есента на 2004 година, в Беслан. В този град терористите настояваха Русия да се оттегли от Чечения, а неумелият опит за освобождаване на заложниците причини смъртта на повече от 330 души, повечето от които деца. Путин използва катастрофата като претекст за промяна на парламентарните правила и отмени изборите за местна власт (която, подобно на Кадиров, се назначава от Кремъл). И се нахвърли върху чуждите сили, които, според него, искали да отслабят Русия.

Независимо дали Путин наистина вярва в това, след Беслан отношенията му със САЩ и с Европа се влошиха (както и по времето и на „оранжевата революция” в Украйна млако по-късно, която Кремъл нарече сполучлив удар на Запада). Той се опитваше да представи Чечения като още един фронт на „войната срещу тероризма” и беше възмутен, когато западните дипломати поставиха под въпрос политическите му реформи след Беслан и руската политика в северен Кавказ. Той започна да се стреми все повече да противодейства на американската мощ; Чечения помогна да се наложи един от неговите методи, а именно подновеното ухажване на арабските съюзници от съветската ера. Намесата в Близкия изток – той се сближи с Хамас и не зае твърда позиция за Иран – дава шанс да се успокои мюсюлманският гняв за Чечения, и в същото време да се обезсърчат американците.

Чеченската трагедия може да обясни защо нервните и шумни заплахи на Путин имат такова влияние върху обикновените руснаци. Страната им може и да не е истинска демокрация, но Кремъл все още е способен да обръща посоката на националните настроения. Донякъде заради Чечения, тези настроения стават все по-ксенофобски.

„Може би заради старата солидарност,” казва един чеченец, живял в Санкт Петербург и в Москва, „руснаците съчувстваха на чеченците през първата война. Много малко хора днес мислят така, особено след като конфликтът се прехвърли и в Москва чрез многобройните бомбени атентати и заложническата драма в театъра през 2002 година (при която загинаха130 души).”

Социологът Алексей Левинсон тълкува днешната враждебност към Чечения като форма на изкривено чувство за вина. Според него руснаците знаят, че дълго време чеченците са били третирани несправедливо – от времето на царската колонизация, през депортациите на Сталин на цялата чеченска нация през 1944 година, до варварствата, които бяха подробно отразявани от медиите и станаха достояние на нацията по време на първата война. Каквата и да е причината, страхът и подозрението са жестоки, и подхранват растяща омраза към чужденците.

Рухването на мита за Червената армия

Двете войни обезобразиха Чечения и направиха Русия още по-авторитарна и гневна. Снимка: travel-images

Въпреки че събуди призраците в Русия и раздуха нейната параноя, Чечения извади на показ и допринесе за дълготрайното отслабване на една друга някога могъща институция – Червената армия. Преди началото на първата война, министърът на отбраната на Елцин се хвалеше, че ще превземе Грозни за два часа. Две години по-късно армията се оказа зле обучена и лошо екипирана, а войната приключи с унизителна загуба.

Когато започна втората война – с двамата Кадирови на страната на руснаците – бруталната тактика се оказа по-ефективна. Жестокостите бяха по-малко показвани, особено след насилственото превземане на NTV – последната руска национална независима телевизия. Така Чечения се оказа фактор в първата схватка от една друга война на Путин – срещу свободата на медиите. Днес автентичната информация за живота (и смъртта) в Чечения идва от правозащитните групи и от няколко смели журналисти, които станаха още по-малобройни след убийството (все още неизяснено) на Ана Политковская през миналата година.

Чечения, както каза един руски войник, стана място „без граници”. Извънредното заплащане за битките (реални или измислени) и подкупите са са най-традиционната форма на незаконно забогатяване. Има също и отвличания, продажба на откраднати оръжия на врага и и достатъчно петрол, за който да се убива. Необразованите чеченци не са единствените жертви на неморалността. Предполага се, че някои руски офицери са се продали на бунтовниците. Жестоката злоупотреба с власт стана нещо нормално. Сергей от Сибир е бил прострелян в гърба от пиян офицер в Чечения през 2003 година защото, както той твърди, се скарали за жена. Сега Сергей ходи с бастун и разказва, че да служиш в Чечения е като „да пъхнеш главата си в яма за смет”.

Покварата и жестокостта (всяка година повече руски войници загиват извън битките, околкото американци в Ирак) помогнаха за оформянето на внушителен списък младежи, които се измъкват от военните повиквателни, изпращани два пъти годишно. (Подлежащите на редовна военна служба не би трябвало вече да ходят в Чечения, но много от тях все още са изпращани там, твърди Валентина Мелникова от Съюза на войнишките майки.) Семействата, които могат да си го позволят, подкупват офицерите, които отговарят за донаборниците и на лекарите, за да не ходят синовете им в армията. Затова, както наскоро се оплака висш офицер от военно-въздушните сили, онези, които са в списъка с повиквателните, вече са болни, недохранени или наркомани. Друга последица е нарастването на социалното напрежение и неравенства в страната, които достигат опасни нива.

Жертвите на насилието
Както при всички войни, най-тежкият данък на Чечения са убитите военни, чиито брой официално е около 10 000 души. Неофициалната статистика е много по-висока. Към тях трябва да се прибавят и десетките хиляди ранени, като Дима, който живее с родителите си в мизерен апартамент в покрайнините на Москва. През декември 1999 година той е бил прострелян в гърдите в град Алкан-Юрт. Дима чул как въздухът излиза от дробовете му; след това бил ранен още един път. Лежал на зямата и кръвта му изтичала, ял сняг и се приготвял да умре. Оживял, след като един лекар се хванал на бас с колегите му на две бутилки водка, че може да го спаси. Две парчета от шрапнел останали в гърба му. „На 20 години изгубих здравето си завинаги,” казва Дима, който е бил на легло две години. „Ужасни години,” казва майка му. Междувременно Алкан-Юрт спечели позорна слава с масовите кланета и изнасилванията, извършени там от руснаците.

И все пак Дима, който сега учи в колеж, донякъде е имал късмет. Много от чеченските ветерани се върнаха у дома алкохолизирани, безработни и асоциализирани – страдащи от добилия известност „чеченски синдром”. Широкоразпространеното малтретиране в армията и войната без ограничения допринесоха за извънредно високите нива на престъпността и насилието в Русия: убийствата в страната са 20 пъти по-високи, отколкото в Западна Европа. Но жестокостта се възпроизвежда и по един по-малко познат и по-организиран начин.

Също както военните, хиляди полицаи в Русия са работили в Чечения. „Много от тях се връщат с проблеми с дисциплината и психологически обременени,” казва Таня Локшина от правозащитната група Демос. Те са научили крайни тактики, които продължават да прилагат и у дома, като например кордоните и масовите арести, използвани срещу мирните протестанти в Москва и в Санкт Петербург през април.”

В последния си доклад Амнести интернешънъл заяви, че мъченията са все по-често използвани като метод на работа от руската полиция. Понякога с тях се измъкват признания, но изследване на руски експерти позака, че повечето жертви на полицейското насилие са убедени, че са били измъчвани за удоволствие.

Свършила ли е войната наистина

Нестабилността, насилието и бедността прескочиха границите на Чечения и се пренесоха в съседните севернокавказки републики. Снимка: travel-images

Дали наистина войната е свършила, както твърдят от Кремъл? Въпреки че загубиха много от лидерите си, неизвестен брой въстаници все още се борят за това, което наричат Ислямска република Ичкерия – което е невероятно, имайки предвид малкия размер на Чечения . Те продължават да убиват представителите на местните въоръжени сили под ръководството на Кадиров, наети от него да се бият. Но там продължават да умират и руснаци.

Умират и чеченски цивилни. Григори Шведов от независимата информационна служба Caucasian Knot казва, че през последните няколко години броят на „изчезванията” е намалял драстично, но все още се случват скандално често. Съветът на Европа неведнъж укоряваше Кадиров и Русия за продължаващите мъчения и незаконни задържания. Един чеченски психолог казва, че десет години травма са довели до бум на самоубийствата, особено сред 30-годишните, чиито живот е провален.

На площад Кадиров в Грозни млад мъж се оплаква, че работа има само в правителството и в службите за сигурност. Публична тайна е, че усилията на Кадиров за възстановяване се спонсорират от насилствено взети средства от онези, които са щастливи да имат работа. Големите суми, изпращани от Москва за тази цел, в по-голямата си част се изпаряват във въздуха. А нестабилността и насилието прескочиха границите на Чечения и преминаха в съседните севернокавказки републики, също измъчвани от бедност, етническо напрежение и правителства, които са лоши дори по руските стандарти. Най-лошо е положението в Ингушетия.

Хусейн Муталиев бил продавач на коли втора ръка и баща на малко момиченце. „След като се научи да чете на арабски в Египет,” разказва брат му Хасан, „полицията не го остави на мира.” В ранната сутрин на 15 март близо 20 маскирани мъже отмъкнали Хусейн от дома му. „Ние сме войници на Путин,” било всичко, което казали, за да се идентифицират. Те го били и когато се опитал да избяга, го застреляли. Върнали тялото му на следващия ден. Близо 15 000 чеченски бежанци все още живеят в мизерия в Ингушетия, във вагони, складове и контейнери за стоки. Някои все още се боят; на други не им е останало нищо в Чечения, заради което да се върнат.

Задава ли се панкавказко въстаничество

Един от страховете е, че местното недоволство, провокирано от това отношение, може да прерастне в панкавказко въстаничество, подкрепено от радикалния ислям, укрепнал по време на войните. Най-големият риск обаче е самият Кадиров. На 30 години той е ръководител на нареченото от Дмитри Тренин от центъра Карнеги в Москва „средновековно ханство” във вътрешността на страна, която е по-скоро империя, отколкото модерна държава. Той назначи регионално правителство, съставено основно от бивши бунтовници като него. Какво повече може да иска, освен да остане жив. Но въпреки привидното уважение доста от чеченците с власт го ненавиждат, както и много от руските офицери.

Неговият партньор и патрон Путин трябва да освободи поста си през 2008 година. Кадиров вече изпробва границите на неговата власт, и въпреки че Москва отрича, нейният човек понякога се спречква с федералните войски. Тази войнственост може да се окаже изгодна за Кремъл. Засега обаче е необходима стабилна Чечения, която да успокои руснаците преди президентските избори през следващата година.

Подобно на собствената му политическа кариера, страната, която Путин ще завещае на наследника си, е формирана от дългата и неуспешна авантюра в Чечения. Русия на Путин се превърна в нещо като по-кротка версия на Чечения на Кадиров. И в двата случая подобрението на жизнения стандарт спечели одобрението на населението, което очаква трагично малко от своите лидери – ремонтиран прозорец или пенсия, която се изплаща навреме. Но и двете правителства се базират на силата, а не на закона, и са влошили прекалено много, за да постигнат почти нищо. Големият въпрос за Русия, за Чечения и за света е дали съвместното господство на чеченските военни и на руския призрак са необходимият край на размирните времена, или ще се окаже инкубатор за още повече нестабилност и болка.

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.