Нерушимата италианско-руска дружба

в. Очидентале

Путин и Берлускони през август 2009 г. Снимка: АФП/БТА

На 7 май Владимир Путин отново влезе в Кремъл като президент на Руската федерация. На церемонията по встъпването му в длъжност на първия ред беше бившият италиански премиер Силвио Берлускони. Това веднага породи някои неуместни шеги. Комикът Кроца например заяви: „Докато партията на Берлускони Народ на свободата отива на майната си, то Берлускони отива при Путин“. Така комикът си поигра на думи – италианската дума за „майна“ по звучене е близка до името на Путин – визирайки провала на Народ на свободата на частичните местни избори в Италия на 6 и 7 май.

Но все пак беше добре, че Силвио Берлускони все още го има, защото в противен случай Италия нямаше да бъде представена в Кремъл в този ден, донякъде заради понякога бурната, но нерушима връзка между Рим и Москва. Една връзка на любов и омраза в общи линии, но както самият Силвио Берлускони заяви веднъж: „Любовта винаги надделява над омразата и завистта“. Освен личното приятелство между Силвио и Владимир, не бива да забравяме, че именно Берлускони беше домакинът на историческото споразумение от Пратика ди Маре, на което се основават днешните отношения между Русия и НАТО.

Понякога отношенията между Италия и Русия все пак бяха изложени на рискове, както в случая с нахлуването на италиански войски в СССР (докато обратното никога да не се случи). Но между двете страни винаги е имало една неудържима сила на взаимно привличане. Нека да си спомним за италианския комунистически лидер Палмиро Толияти. Къде предпочиташе да отива той, когато напускаше красивата италианска държава? Естествено, в СССР. Той дори взе съветско гражданство и изрази своето безмерно задоволство от този факт.

„За мен е повод за особена гордост, че се отказах от италианското си гражданство, защото като италианец се чувствах само като един жалък свирач на мандолина и нищо повече, а като съветски гражданин чувствам, че ще струвам десет пъти повече от най-добрия италиански гражданин“, каза той. И наистина Толияти определено с прояви като „най-добрия гражданин“.

На следващия ден след 8 септември 1943 г. коя беше първата страна, която Италия на премиера Пиетро Бадолио побърза да признае? Естествено, СССР. Думите на тогавашния министър-председател към лидера на болшевиките, отпечатани на една историческа телеграма, заслужават да бъдат припомнени отново.

„В момента, в който нашите две страни решиха да си разменят официални представители, аз бих искал най-вече да заявя пред Вас, маршал Сталин, че цялата италианска нация е повече от убедена, че сега е настъпила възможността да подновим италиано-съветските отношения на базата на конструктивното и приятелско сътрудничество. Те бяха прекъснати от режима, срещу който ние днес се сражаваме заедно. Знам, че изразявам чувствата на целия италиански народ, като изпращам на Вас, маршал Сталин, и на великия болшевишки народ моите най-признателни и искрени поздрави.“

Но да се върнем отново към Толияти. През 50-те години той беше човекът, в когото Кремъл се вслушваше доста. Достатъчно е да се сетим за това как той удължи живота на бившия реформистки унгарски лидер Имре Наги. Бедният Наги след репресията на унгарската революция от 1956 г. приветствана от нашите комунистически лидери, някои от които са все още живи и при навлизането на съветските военни в Унгария викаха: „Ето идват нашите“ и твърдяха, че „навлизането на Червената армия в Будапеща е спасило мира в света“ беше заловен и депортиран в Румъния.

След един процес фарс той беше осъден на смърт и трябваше да бъде обесен в първите дни на май на 1958 г. Тогава Толияти, „най-добрият измежду телефонистите“, се обади обезпокоен на шефовете си в Москва. За да спаси Наги ли? Нищо подобно! За да им каже:

„Препоръчвам ви, другари, да не го бесите веднага, а след италианските избори на 25 май, иначе Италианската комунистическа партия ще изгуби сума ти гласове!“

Тогава съветските лидери се съгласиха и обесиха Наги на 16 юни. Да, един телефонен разговор може да удължи нечий живот.

След Втората световна война Москва не се разбърза да върне на Италия военнопленниците последните бяха освободени едва през 1954 г. , но побърза да поиска като компенсация за военните щети, причинени от Рим на СССР, италианския боен кораб „Джулио Чезаре“, който в битката при Пунта Стило понесе само леки поражения. Рим веднага се съгласи да преотстъпи кораба, но той потегли към новите си собственици през 1948 г. не от италианско пристанище, а от Валона в Албания, за да се избегнат евентуални протести от страна на италианците. Корабът стигна до Севастопол и там беше прекръстен на „Новоросийск“. Превърна се в адмиралския кораб на съветската флота в Черно море, но не за дълго.

Докато Италия отбелязваше 33-ата годишнина от похода към Рим организиран от Националфашистката партия на Бенито Мусолини, състоял се на 28 октомври 1922 г., на който десетки хиляди поискаха монархът да се откаже от управлението на страната , корабът „Новоросийск“, пуснал котва в украинското пристанище, се взриви, потъна и предизвика най-сериозната катастрофа в историята на съветската флота. Загинаха 608 души.

Заговори се, че това е била дръзка операция на бивши италиански командоси от вече разпусната Десета щурмова флотилия, които искали да измият срамното петно, използвайки за целта американска подводница. Тази теория така и не беше потвърдена, нито пък можеше да бъде официално потвърдена. Последният от предполагаемите участници в операцията – адмирал Джино Бириндели отнесе тайната в гроба на 2 август 2008 г.

След тази маневра „Давам ти кораб, ама ти няма да можеш да го използваш никога“, настъпи времето на „Бойкотирам те, но не чак толкова“. По Коледа през 1979 г. СССР нахлу в Афганистан. На следващата година Москва трябваше да е домакин на Олимпийските игри и Западът реши да ги бойкотира, за да накаже отвратителната окупация на една суверенна държава. Италия се включи в бойкота по свой начин, като участва, без да участва. Тоест бойкот по италиански.

В деня на церемонията за откриването на Олимпийските игри, западните представители отсъстваха, а италианският присъстваше. Но без спортистите, защото това щеше да навреди на репутацията им и без италианското знаме. Така Италия си навлече критиките на всички нейни съюзници, които казаха, че италианците са двулични и че на тях не може да се има доверие. Но по този начин Италия успя да намигне приятелски на СССР. Та нали СССР финансираха масивно с потоци от рубли втората италианска партия.

От периода на Студената война не може да се забрави и аферата с европейските ракети. Когато стана ясно че Москва е насочила ракети SS20 срещу всички европейски столици, НАТО реши да отвърне, като разположи Пършинг-2 и крилати ракети, за да не остане по-назад и с цел разубеждаване. Крилатите ракети току-що бяха измислени. Те бяха бижутата на военната технология, които позволяваха да се нанесе удар с изключителна точност по цели на голямо разстояние, след като ракетата е следвала предварително начертан път.

Тези ракети имаха максимален обсег от 2500 километра и ако бяха разположени в базата в Авиано или в която и да е друга база в североизточна Италия, те можеха да направят на пух и прах Москва. Но тук в сила влезе още една италианска максима: „Насочвам към тебе ракета, но тя никога няма да те порази“. В действителност Италия избра да разположи тези ракети не във Фриули, а на летището в Комизо, в Сицилия. Ако се опитате да измерите на географската карта разстоянието между Комизо и Москва ще установите, че ги делят 2800 километра. Така, че Москва беше спасена. И отношенията между Рим и Москва също. И ще продължат още дълго.

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.