СофияПловдивВарнаБургасРусе

„Момичето с напалма“ – 40 години по-късно

Асошиейтед прес

На спечелилата „Пулицър“ снимка от 8 юни, 1972, 9-годишната Ким Фук тича по Шосе 1 край Транг Банг, Виетнам, след въздушна атака с напалм. Снимка: АП/БТА

На снимката момиченцето завинаги ще остане на 9 години и ще крещи „Много е горещо! Много е горещо!“, докато бяга по шосето от горящото й виетнамско село. Тялото й завинаги ще остане голо, след като капки от лепкавия напалм разтапят дрехите и части от кожата й като желирана лава. Тя завинаги ще остане жертва без име.

На фотографа на Асошиейтед прес Хюн Конг „Ник“ Ют му отнема секунда, за да направи легендарната черно-бяла снимка преди 40 години. Тя пресъздаде ужасите на войната във Виетнам по начин, по който те не могат да бъдат описани с думи, помагайки на Америка да затвори една от най-тъмните страници в своята история.

Но зад снимката се крие друга малко известна история – за умиращо дете, имало късмета да срещне млад фотограф. Запечатан в хаоса на войната момент ще бъде за нея както спасение, така и проклятие по пътя й към това да разбере как е било предопределено да се развие животът й. „Наистина исках да избягам от това малко момиченце“, казва Ким Фук, която сега е на 49. „Но имам чувството, че тази снимка не иска да ме пусне“.

Всичко се случва на 8 юни 1972 г., когато Фук чува как войник изкрещява: „Трябва да бягаме от това място! Ще бомбардират тук и ще умрем!“ Само секунди по-късно тя видяла жълтеникаво-пурпурния дим от бомбите, извиващ се около храма Као Дай, където семейството й се укривало в продължение на три дни, докато северновиетнамските и южновиетнамските сили водели сражение за контрола над тяхното село.

Малкото момиченце чуло силен шум над себе си и погледнало нагоре. Южновиетнамския самолет „Скайрайдър“ ставал все по-голям, а шумът му все по-силен, накрая той се спуснал към нея, пускайки метални кутии, все едно някой подхвърлял яйца. Земята се разтресла. После се появила горещина сякаш от сто пещи и във всички посоки се разнесли оранжеви пламъци.

Лявата ръка на Фук, от китката до рамото, горяла. Нишките на памучните й дрехи веднага се изпарили. Дърветата заприличали на гневни факли. Мускулите и кожата били пронизани от болка. „Ще бъда грозна, вече не съм нормална“, помислила си тя, докато дясната й ръка докосвала мехурите по другата й ръка. „Хората ще ме гледат по друг начин“.

Изпаднала в състояние на шок, тя започнала да тича по Шосе 1 след по-големия си брат. Тя не виждала насъбралите се чуждестранни журналисти, докато тичала към тях, крещейки. После загубила съзнание.

Двадесет и една годишният виетнамски фотограф Ют, който направил снимката, закарал Фук до малка болница. Там му казали, че вече е твърде късно, за да се помогне на детето. Той обаче показал документите си на американски журналист и поискал лекарите да осигурят лечение на момиченцето и си тръгнал с уверението, че тя няма да бъде забравена.

„Разплаках се, като я видях да тича“, каза Ют, чийто по-голям брат бил убит по време на изпълнението на задача от Асошиейтед прес в делтата на южен Меконг. „Ако не й помогна – ако нещо се бе случило и тя умреше – мисля, че след това щях да се самоубия“.

Обратно в офиса в тогава подкрепяния от САЩ Сайгон, той проявил филмчето. При появата на голото малко момиченце всички се опасявали, че снимката няма да бъде публикувана заради строгата политика на агенцията срещу голотата.

Но на дългогодишния фоторедактор Хорст Фаас му бил необходим само един поглед и веднага разбрал, че това е кадър, който „е направен, за да наруши правилата“. Той заявил, че новинарската стойност на снимката далеч надвишава всякакви опасения – и спечелил.

Няколко дни, след като снимката потресла света, друг журналист разбрал, че момиченцето по някакъв начин е оцеляло след нападението. Кореспондентът на Британската независима телевизионна мрежа, Кристофър Уейн, който дал на Фук вода от своята манерка и я облял по изгарящия й от болка гръб, се преборил да я преместят в американската болница „Барски“. Това било единственото болнично заведение в Сайгон, което било в състояние да излекува тежките й наранявания.

„Нямах никаква представа къде съм или какво се случва с мен“, каза тя. „Събудих се и бях в болницата, така ме болеше, а после сестрите бяха около мен. Събудих се с ужасен страх“.

Тридесет процента от малкото тяло на Фук било с изгаряния трета степен, но лицето й по някакъв начин останало незасегнато. С времето разтопената й кожа започнала да се възстановява.

„Всяка сутрин в осем часа сестрите ме слагаха във ваната за изгаряния, за да изрязват мъртвата кожа“, разказва тя. „Аз само плачех и когато не можех повече да издържам, просто припадах“.

След множество присаждания на кожна тъкан и операции, Фук най-накрая е изписана – 13 месеца след бомбардировката. Тя била видяла снимката на Ют, която дотогава вече била спечелила „Пулицър“, но все още не осъзнавала силата и влиянието й.

Просто искала да си иде у дома и пак да бъде дете. За известно време животът й наистина се нормализирал. Снимката била известна, но до голяма степен никой не познавал Фук освен живеещите в малкото й село до границата с Камбоджа. Ют и неколцина други журналисти понякога я посещавали, но тези посещения секнали след като комунистическите сили от Севера завладели Южен Виетнам на 30 април 1975 г., слагайки край на войната.

Животът при новия режим станал суров. Медицинското лечение и болкоуспокоителните за момичето, което все още страдало от изключително силно главоболие и болки, били скъпи и трудни за намиране.

Тя работила здраво и била приета в училището по медицина, за да преследва мечтата си да стане лекар. Но всичко това приключило, щом новите комунистически лидери осъзнали пропагандната стойност на „напалмовото момиче“ на снимката.

Била принудена да прекрати образованието си и да се завърне в родната си провинция, където била показвана на чуждестранни журналисти. Посещенията били наблюдавани и контролирани, думите й се записвали. Тя се усмихвала и играела ролята си, но у нея се надигнал гняв, който я разяждал. „Исках да избягам от тази снимка“, разказва тя. „Аз бях изгорена с напалм и се бях превърнала в жертва на войната . . . но с годините се превърнах в жертва на нещо друго“.

„Сърцето ми беше точно като чаша с черно кафе“, продължава тя. „Искаше ми се да бях умряла заедно с братовчед ми при нападението, заедно с южновиетнамските войници. Искаше ми се да бях умряла тогава, за да не се налага да страдам повече по този начин . . . беше толкова трудно за мен да нося това бреме с тази омраза, с този гняв и огорчение“.

Един ден, докато била в библиотека, Фук намерила Библия. За първи път тя започнала да вярва, че животът й следвал някакъв предначертан път. Тогава изведнъж снимката, която й била спечелила нежеланата слава, отново й донесла възможност. През 1982 г. с помощта на чуждестранен журналист тя заминала за Западна Германия за лечение. По-късно виетнамският министър-председател, също затрогнат от историята й, уредил тя да отиде да следва в Куба.

Най-накрая била свободна от пазачите и репортерите, които я преследвали у дома, но животът й далеч не бил нормален. Ют, който тогава работел в Асошиейтед прес в Лос Анжелис, през 1989 г. отишъл да я види, но така и не били оставени насаме. Нямало никакъв начин той да разбере, че тя отново има отчаяна нужда от неговата помощ.

„Усещах, че някой ден чичо Ют ще ми помогне да бъда свободна“, каза Фук, обръщайки се към него с изразяващо привързаност виетнамско обръщение. „Но аз бях в Куба. Наистина бях разочарована, защото не можех да се свържа с него. Не можех да сторя нищо“.

Докато учела, Фук срещнала млад виетнамец. Тя не вярвала, че някой би я поискал заради отблъскващите белези по гърба и ръката, но Буй Хюи Тоан изглежда я заобичал още повече заради тях.

Двамата решили да се оженят през 1992 г. и прекарали медения си месец в Москва. На връщане към Куба по време на престой за презареждане в Канада младоженците избягали. Тя била свободна.

Фук се свързала с Ют, за да сподели новината, и той я насърчил да разкаже историята си пред света. Но тя не искала повече да дава интервюта и да позира за снимки. „Имам си съпруг и нов живот и искам да живея нормално като всички останали“, каза тя.

Накрая медиите откриват Фук, която живеела близо до Торонто, и тя решила, че трябва да поеме контрола над историята си. През 1999 г. е написана книга и излиза документален филм – най-сетне по начина, по който тя искала да бъде разказано всичко. Била помолена да стане посланик на добра воля на ООН, за да помага на жертви на войни. Оттогава тя и Ют са се събирали много пъти, за да разказват историята си, дори са пътували до Лондон, за да се срещнат с кралицата.

„Днес съм толкова щастлив, че помогнах на Ким“, каза Ют, който все още работи за Асошиейтед прес и наскоро се върнал в село Транг Банг. „Наричам я моя дъщеря“. След четири десетилетия Фук, която сега има двама сина, може най-накрая да погледне снимката, на която тича гола, и да разбере защо тя има такава сила. Тя я е спасила, изпитала я е и накрая я е освободила.

„Повечето хора, те знаят за снимката ми, но малцина познават живота ми“, каза тя. „Толкова съм благодарна, че мога да приема снимката като могъщ подарък. Това е моят избор. Вече мога да работя с нея за мир“.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.