Умерените политици си отиват, хората наказват партиите

Те ни доведоха до прага на катастрофа; Занапред никой няма да остане настрани политиката

Протестиращи от движението „Окупирай“ са преградили пътя към Нюйоркската стокова борса. Снимка: АП/БТА

Ерата на умерените политици е към края си. В цяла Европа много хора, израснали на диета от потребителство и политически  цинизъм, постепенно се отърсват от апатията и отново стават  граждански ангажирани. Като последица, от Елисейския дворец до  така наречената „люлка на демокрацията“ (Гърция), народите на  Европа започват да преоткриват радикалните възможности на  избирателната урна.

В Обединеното кралство положението все още е спокойно. В  баровете с коктейли от по 10 лири в сянката на Кенари Уорф не витае страх от социалистическите политици, обещаващи да вдигат  данъците на богатите до дупка. Няма изгледи някаква лява или  дясна крайност да направи пробив на следващите избори. Съдейки  по гласувалите на местните избори миналия месец (32%), което е най-ниският процент от 2000 г. насам), хората са толкова  незаинтересовани, колкото са били винаги.

Това, разбира се, не е нещо ново. Формиращите години на  моето поколение – родените в ерата на Тачър, Мейджър и Блеър –  ние прекарахме пред прожекционен екран, показващ увеличаващ се  просперитет и намаляваща политическа ангажираност. Изглеждаше  все едно срещу коя партия ще сложиш кръстче в бюлетината, при  положение, че изходът бе винаги един и същ – предсказуеми  политики във все по-стесняващи се граници. С повече пари в  джобовете си или поне с илюзията за тях, много хора се отчуждиха  изцяло от политическия процес. В ерата на евтините кредити и  още по-евтиния материализъм, тези, които гласуваха, често го  правеха не за друго, а за да повишат кредитния си рейтинг.  Гражданското общество на предишните поколения бе заменено поне  до някаква степен от поколение на нахакани консуматори, които се  идентифицираха не с политически парти, а с търговски марки.

Дори политическото ляво прие умерената политика по свой  начин, изоставяйки идеята за класовата солидарност за сметка на  разчувстващи слова за индивидуалност и идентичност. Радикалните  политически групи започнаха да си нахвърлят пазарски списъци с  горещите проблеми, за които могат да направят акции, и говореха  за правата на малки части от населението, игнорирайки проблемите  на широката общественост. Да бъдеш ляв значеше да си ограничен.  Понеже идеите, които биха могли да се състезават с либералния  капитализъм, се провалиха в опитите си да привлекат масовата  публика, избуяха организации паравани, които привлякоха членове  на обществото към каузи, обещаващи по-добро бъдеще. Напук на  възприетите за леви убеждения, британците не отхвърлиха  радикалните политики заради враждебните, конспиративни медии;  направиха го, защото имаха пари в джобовете си и им бе създадено  впечатлението, че нещата ще останат така. Затова на радикалите  им остана единствено да привличат подкрепа, като убеждават  широката публика, че те също са достатъчно компетентни в  политиката на умереността.
След това „Лемън Брадърс” се сгромоляса. Евтините кредити  пресъхнаха, хората биваха уволнявани от шефовете на компании,  които дотогава смятаха за благосклонни и добросърдечни опори на  местната общност. Внушителните прокламации за „края на  историята“, направени от някои учени, започнаха да изглеждат  като бомбастични илюзии.

Въпреки последиците от кризата партийната политика остана  като цяло непроменена, а изборите в Европа на правителства,  посветени на икономии, породиха усещането, че няколкото години  затягане на колана ще отстъпят на бързо завръщане към  просперитет. Интересното бе, че новите триумфиращи  десноцентристки политици не се търсеха в депресията от трийсетте  години за уроци как да се справят с финансовата криза, а в осемдесетте – тяхното време на развитие – и търсеха пътища да  върнат държавата назад по начин, по който техните политически  ролеви модели го бяха направили преди едно поколение.

Едно от последствията е, че европейците започват да  осъзнават какво се случва със стандарта на живот, когато  икономиките са жадни за пари в период на икономическа депресия. Усещайки, че нещата не се подобряват, хората започнаха да  наказват с непредсказуеми последствия онези партии, които  защищаваха мерките най-ентусиазирано за икономии. В Гърция  неонацистка партия влезе в парламента и изглежда много вероятно, че на върха след повторното гласуване в края на тази седмица ще  излезе лява коалиция. Това би накарало Гърция да просрочи  задълженията си и неизбежният изход от еврозоната ще бъде близък  и сигурен. Ако една страна се оттегли, ще я последват и други  слаби държави, което ще доведе до пълен разпад на еврозоната.  През септември миналата година, икономисти на Ю Би Ес  публикуваха анализ на потенциалните последствия от разпадането  на еврозоната. Разпадане на паричен съюз, предупреждава  докладът, рядко се случват без да са последвани от масово  гражданско неподчинение и дори гражданска война. Гръцкото  излизане от еврозоната би могло също да предизвика масово  изтегляне на финанси и от британските банки. А Алистър Дарлинг, прагматикът, който спаси банките през 2008, е заменен в хазната от Джордж Озбърн, човекът, който по време на кризата през 2008 г. искаше да остави банките (и спестяванията на техните клиенти) да се провалят.

Всички, които някога са били политически активни, са чували  за себе си в някакъв момент, че са „прекалено политически  ангажирани“; подразбиращото се допускане е, че в двадесет и  първи век политиката не е нещо, с което си заслужава някой да се  занимава. Тони Блеър, вероятно най-известното въплъщение на идеята, че това, което има значение, е онова, което върши,  формулира този начин на мислене в реч пред студентите от  Сингапурския университет миналата година. „Ние живеем в  постидеологическа ера на управление“, каза на публиката г-н Блеър, преди да добави, че „фундаменталното политическо  разделение между ляво и дясно е феномен на двадесетия век“.

Каква трагична ирония тогава има в това, че сме доведени до ръба на икономическа катастрофа, а вероятно скоро и ще го прескочим, от поколение на политици и гласоподаватели (в края на  краищата, ние сме тези, които избираме представителите си),  чиято куха, неидеологическа политика внуши убеждението, че  главните политически проблеми на деня вече са решени. Както всеки, който поне малко в крак със събитията, вече се е досетил, постидеологическата политика също си има идеология – тази, която понастоящем е въплътена в нашите избрани представители,  които в момента снижават рязко жизнения стандарт навсякъде в Европа в опит да укротят финансовото чудовище, което вече не  могат да контролират.

Ерата на умерените политици е към края си и като последствие това се случва и с безгрижното усещане, че е възможно да стоиш настрана от политиката. „Всички проблеми са политически, а политиката сама по себе си е купчина лъжи, увъртания,  безразсъдства, омраза и шизофрения“, както казва Оруел.
Лидерите, които преди вярваха в определен тип икономическа  система и изтъкваха това като израз на умереността си, не можеха  да знаят всичко и в резултат се оказа, че всъщност не знаеха нищо. А що се отнася до останалите от нас, вероятно това, което можем да направим сега, е да чакаме икономическата и  политическа буря да удари.

(БТА)

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.