Защо младите да подкрепят икономиите?

Държавите трябва да са по-честни за размера на своите дългове и младите избиратели ще са достатъчно благоразумни, за да накарат политиците да ги платят колкото се може по-скоро.

Критиците на западната демокрация са прави да забелязват, че има нещо сбъркано в нашите политически институции. Най-очевидният симптом, че нещата не са добре, са огромните дългове, които ние успяхме да натрупаме през последните десетилетия, които – за разлика от преди – не може да бъдат обяснени до голяма степен с войни.

Според Международния валутен фонд (МВФ) държавният дълг на Гърция ще достигне тази година 153 % от брутния вътрешен продукт (БВП), на Италия – 123 %, на Ирландия – 113 %, на Португалия – 112 %, а на Съединените щати – 107 %. Държавният дълг на Великобритания доближава 88 %. Япония е световният „лидер“ по този показател с планина от дългове, възлизащи почти на 236 % от БВП – над три пъти повече в сравнение с преди 20 години.

Сега тези дългове често биват обсъждани сякаш те са отделен проблем и резултатът е един доста безплоден спор между привържениците на мерките за строги икономии и за стимулиране на икономическия растеж.
Аз искам да внуша, че дълговете са последица от едно по-сериозно отклонение. Същината на въпроса е начинът, по който държавните дългове позволяват на сегашното поколение избиратели да живее за сметка на тези, които са прекалено млади, за да гласуват, или все още не са родени.

В това отношение статистиката сама по себе си е дълбоко заблуждаваща, тъй като включва само сумите, дължими от държавите под формата на облигации. Бързо нарастващото количество на тези облигации със сигурност предполага увеличаващо се бреме за хората, които работят – сега и в бъдеще – тъй като дори действащите в момента ниски лихви, на които се радват най-големите суверенни длъжници, да се запазят, то средствата, необходими за обслужване на дълговете, неумолимо ще набъбват.

Официалните дългове под формата на облигации обаче не включват често далеч по-големите неконсолидирани пасиви на социалните системи. Най-големите такива системи в Съединените щати са Medicare, Medicaid и Social Security.

Най-новите пресмятания сочат, че разликата между нетната стойност на задълженията на федералното правителство на САЩ и бъдещите федерални приходи на 200 трилиона долара е близо 13 пъти над размера на федералния дълг, обявен от министерството на финансите. Забележете, че тази статистика също е непълна, тъй като не отчита непокриваните пасиви на щатските и местните власти, които са оценявани на около 38 трилиона долара.

Тези умопомрачителни числа не представляват нищо повече от една огромна претенция на поколението, което сега се пенсионира или е на път да го направи, към техните деца и внуци, задължени от сегашното законодателство да намерят пари в бъдеще, като прибягнат или до значително повишаване на данъците или до драстични съкращения на други видове държавни разходи.

В своите „Размисли за Революцията във Франция“, публикувани през 1790 година, Едмънд Бърк пише, че истинският социален договор не е на Русо между суверена и народа или „общата воля“, а партньорството между поколенията.

Подновяване на социалния договор

Искам да внуша, че най-голямото предизвикателство, пред което са изправени зрелите демокрации, е как да бъде подновен социалният договор между поколенията. Аз обаче признавам, че препятствията са плашещи. Не на последно място сред тях е обстоятелството, че младите намират за доста трудно да пресметнат своите икономически интереси в дългосрочен план.

Изненадващо лесно е да бъде спечелена подкрепата на младите избиратели за политически мерки, които в крайна сметка ще направят ситуацията за тях още по-лоша, като запазването на фиксираните пенсии за държавните служители. Ако младите американци знаеха какво е добро за тях, те всички щяха да са от Чаеното парти.

Втори проблем е, че днешните западни демокрации играят сега толкова голяма роля при преразпределянето на доходите, че политиците, които се обявяват за съкращаване на държавните разходи, почти винаги се натъкват на добре организираната опозиция от едната от две групи или и на двете: работещите в държавния сектор и хората, които получават държавни помощи.

Има ли конституционно решение на този проблем? Опростенческият отговор – който вече бе даден в редица американски щати и Германия – е някакъв вид промяна в основния закон, която изисква балансиран бюджет. Затруднението е, че опитът от финансовата криза подсили значително аргументите за използване на държавния дефицит като средство за стимулиране на икономиката в период на рецесия.

Миналата година лидерите на континентална Европа, които бяха поведени от Германия, се опитаха да решат този проблем, като приеха да ограничат само структурните дефицити и си оставиха поле за действие по въпроса за цикличните дефицити както и когато е необходимо.

Проблемът с този фискален договор обаче е, че само две страни от еврозоната към този момент са под задължителния таван от 0,5 процента от БВП – повечето държави имат поне четири пъти по-голям структурен дефицит – като при това опитът навежда на мисълта, че всяко правителство, което се опита сериозно да намали структурния дефицит на своята страна, накрая губи властта.

Консерватизмът не е „готин“

Може би не е изненадващо, че мнозинството сегашни избиратели ще подкрепят мерките, които са несправедливи към идните поколения, особено като се има предвид, че е много по-вероятно да гласуват по-възрастните, отколкото младите.

Какво ако несигурността за бъдещето вече започва да тежи на настоящето? Изглежда, че има само два възможни пътя за излизане от тази каша. При добрия, но по-малко вероятен сценарий, привържениците на реформите успяват чрез героични прояви на лидерски качества да убедят не само младежите, но и голяма част от техните родители, баби и дядовци, да гласуват за една по-отговорна фискална политика.

Както вече обясних, това е много трудно за постигане. По-вероятно е едно такова лидерство да се увенчае с успех, ако бъде променен начинът, по който правителствата биват държани отговорни за своите финанси.

Сегашната система, нека бъда честен, е мошеническа. Няма редовно публикувани и точни официални баланси. Огромни пасиви просто биват скривани. Не може да се вярва дори на изявленията за приходите и разходите на някои страни. Никой законен бизнес не може да се държи по такъв начин. Последната корпорация, която публикува подвеждащи финансови изявления, бе Enron.

В действителност има и по-добър начин. Балансите на държавния сектор може – и трябва – да бъдат изготвяни така, че пасивите на правителствата да могат да бъдат сравнявани с техните активи. Това ще помогне за изясняване на разликата между дефицитите за финансиране на инвестиции и дефицитите за финансиране за потреблението в момента.

Необходимо е също така правителствата да следват примера на бизнеса за по-голяма отчетност. И преди всичко трябва да бъдат подготвяни редовно поколенчески отчети, за да станат съвършено ясни последиците за различните поколения от сегашната политика.

Ако не направим тези неща, ще станем свидетели на лошия, но по-вероятен втори сценарий. Западните демокрации ще се държат по сегашния безотговорен начин, докато, една след друга, последват Гърция и другите средиземноморски икономики по фискалната спирала на смъртта. При този сценарий краят на играта е някаква комбинация от изпадане в неплатежоспособност и инфлация. Ние всички ще свършим като Аржентина.

Има вярно и трета възможност и ние наблюдаваме именно нея в Япония и Съединените щати, и може би Великобритания. Дълговете продължават да се трупат. Опасенията от дефлация, купуването на облигации от централните банки и бягането в сигурни убежища от останалата част на света обаче оставя цените на кредитите на безпрецедентно ниски равнища. Затруднението при този сценарий е, че той също така предполага нисък до нулев растеж в продължение на десетилетия.

Когато нашите икономически проблеми се влошават, ние, избирателите, се мъчим да намерим подходящата изкупителна жертва. Ние обвиняваме политиците, но също обичаме да обвиняваме банкерите и финансовите пазари, сякаш безразсъдното отпускане на кредити от тях е виновно за безразсъдното взимане на заеми от нас. Ние изискваме по-строга регулация, но не и за нас самите.

БТА, със съкращения

* Професор Нийл Фъргюсън е британски икономически историк, преподаващ в Харвардския университет в Съединените щати. Това е първата от неговите Reith Lectures, която ще бъде излъчена по радио BBC Radio 4 във вторник, 19 юни, от 9 ч. британско време (11 ч. българско време). Още три лекции на професор Фъргюсън ще бъдат излъчени по същото време на 26 юни, 3 юли и 10 юли. Тези програми ще бъдат излъчени още по BBC World Service и ще бъдат на разположение за сваляне от сайта на ВВС.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.