Финансовият смут в Европа и САЩ – супербалонът се надува от 1980 г.

Джордж Сорос: Снимка: официален сайт

Настоящата поредица есета… повдига въпроса за супербалона, който, твърдя, започна да се надува от 1980 г. и продължава и досега.

Когато през 1980 г. Роналд Рейгън беше избран за президент на Съединените щати, а Маргарет Тачър беше министър-председател на Обединеното кралство, пазарният фундаментализъм се превърна в господстващо кредо в целия свят. Пазарните фундаменталисти вярват, че финансовите пазари ще осигурят оптимално разпределение на ресурсите само при условие правителствата да спрат да се месят в тях. Те черпят това убеждение от хипотезата за ефикасния пазар и теорията за рационалните очаквания.

Тези езотерични доктрини се основават на определени предположения, които нямат много общо с реалността, но които въпреки това са придобили огромно влияние. Те господстват в катедрите по икономика на водещите американски университети, а оттам влиянието им се разпространява надлъж и нашир. През 80-те години на ХХ век те станаха водещи в политиката на Съединените щати и на Обединеното кралство. Тези две държави се заеха с дерегулирането и глобализирането на финансовите пазари. Това начинание се разпространи като вирус. На отделните страни беше трудно да устоят, тъй като глобализацията позволява на финансовия капитал да заобикаля нормативните разпоредби и данъчното облагане, а никоя отделна държава не може без него.

За съжаление основният принцип на пазарния фундаментализъм е просто погрешен: когато са оставени да правят каквото си пожелаят, финансовите пазари не се стремят непременно към равновесие – те са също толкова склонни да генерират балони. Историята показва, че откакто са създадени, финансовите пазари винаги са пораждали финансови кризи. Всяка криза е предизвиквала реакция от страна на властите. Ето така са се развили финансовите пазари – ръка за ръка с централното банкиране и пазарното регулиране.

Когато започнах своята кариера в областта на финансите, банките и валутите бяха стриктно регулирани. Това беше наследството от Голямата депресия и Втората световна война. Когато глобалната икономика се нормализира благодарение на Бретън-Удската система, финансовите пазари започнаха да се съживяват. Но далеч от това да се стремят към равновесие, те създадоха дисбаланси, които доведоха до постепенното изоставяне на тази система.

Финансовите органи функционират дори по-несъвършено от пазарите. През 70-те години на миналия век вдъхновените от Голямата депресия кейнсиански политики позволиха развитието на инфлацията. Две последователни петролни кризи доведоха държавите, произвеждащи петрол, до огромен излишък, а държавите вносителки на петрол до огромен дефицит. Посредник между тях при този дисбаланс станаха търговските банки. В този момент банките започнаха да се измъкват от усмирителните ризи, в които бяха натикани от нормативните разпоредби.

Всеки път, когато финансовата система се сблъскваше със сериозни проблеми, властите се намесваха. Те ликвидираха фалиращите институции или ги сливаха в по-големи. Първото системно значимо разклащане стана факт през 1975 г. в Обединеното кралство, когато нерегулирани второстепенни банки като Slater Walker застрашиха финансиращите ги клирингови банки. Bank of England (Централната банка на Великобритания – Бел. пр.) се намеси в действията на второстепенните, за да защити клиринговите банки, макар второстепенните да бяха извън нейната сфера на компетентност. Това създаде модел, който беше следван по-късно, по времето на супербалона: когато системата е застрашена, обичайните правила временно престават да действат. Това явление се сдоби с име – морална заплаха.

Балоните се характеризират с необосновано увеличаване на кредитите и задлъжнялостта. Намесата на властите създаде супербалона, като не позволи на обикновените балони да извървят своя нормален жизнен път.

Властите се грижеха за фалиращите институции, а когато икономиката беше в опасност, те повишаваха притока на пари или прилагаха фискални стимули. Първата международна банкова криза на супербалона настъпи през 1982 г., когато кредитът, отпуснат на суверенни държави по време на периода на инфлация през 70-те години, стана неустойчив и рухна. Международните монетарни институции се събраха, използваха своето влияние, за да „убедят“ банките да удължат срока за погасяване на заемите и да отпуснат достатъчно пари на фалиращите държави, за да могат да плащат лихвите. Банковата система беше спасена, а силно задлъжнелите държави бяха подложени на строго дисциплиниране.

В края на краищата банките натрупаха достатъчно резерви, за да обезценят натрупаните задължения до поносими нива. В този момент бяха представени така наречените брейди облигации, които трябваше да постигнат методични дългови реорганизации. Страните длъжници от Южна Америка, както и други задлъжнели държави, загубиха цяло десетилетие на растеж в този процес.

Редица финансови кризи на местно ниво бяха овладяни по подобен начин – скандалът Спестявания и заем (Savings and Loan) от средата на 80-те години е най-запомнящ се от тях. Следващата голяма международна криза започна през 1997 г. Тя тръгна от Азия, където редица държави фиксираха валутите си към долара и използваха заемни средства, за да финансират своя вътрешен ръст. В крайна сметка натрупването на външен дефицит направи обвързването към долара нестабилно и когато тези опори се сринаха, много заеми останаха неизплатени. И отново Международният валутен фонд защити банките и подложи държавите длъжници на строго дисциплиниране.

От Азия кризата се разпространи и в други части на света. В Русия неизпълнението на задълженията по погасяването на заемите не можеше да бъде избегнато. Това, от своя страна, изложи на показ уязвимостта на Long Term Capital Management, хедж фонд с изключително високо ниво на задлъжнялост, използващ силно усложнени техники за управление на риска, които се базират на хипотезата за ефикасния пазар.

Това изложи глобалната финансова система на реална заплаха, тъй като повечето от най-големите банки едновременно участваха в отпускането на заеми на LTCMи заемаха същите позиции за собствена сметка. Банката на Федералния резерв на Ню Йорк събра представители на големите банки на едно място и ги убеди да спасят LTCM. Сривът бе предотвратен и супербалонът продължи да расте.

Следващият важен епизод бе високотехнологичният балон, който се спука през 2000 г. Той се различаваше от останалите балони поради факта, че бе подхранван от надценяването на акциите, а не от необоснованото увеличаване на кредитите и задлъжнялостта. Въпреки това, когато балонът се спука, Федералният резерв в крайна сметка понижи лихвените нива до един процент, за да предотврати рецесия. Алан Грийнспан дълго време държа лихвените проценти твърде ниски. Това положение доведе до жилищен бум, който отбеляза своя пик през 2006 г., причини финансова криза през август 2007 г. и приключи с катастрофата от октомври 2008 г.

Този жилищен балон също беше различен от обикновените, или така наречените „градински тип“ балони на недвижими имоти. Той се характеризираше с широка употреба на синтетични финансови инструменти и усложнени техники за управление на риска, базиращи се на хипотезата за ефикасния пазар. Тази хипотеза приема, че финансовите пазари се стремят към равновесие, както това е дефинирано от някаква универсална научна теория, валидна за вечни времена. Само че тя не отчита ефекта, който широката употреба на тези инструменти и техники оказа върху финансовите пазари. Например ипотеките бяха трансформирани в обезпечени дългови задължения (ОДЗ). Тези задължения се основаваха на предположението, че спадовете в стойностите на недвижимите имоти никога не се проявяват повсеместно в Съединените щати, така че те би трябвало да намалят риска посредством географска диверсификация.

В действителност широко разпространеното прилагане на ОДЗ създаде бум на национално равнище, който завърши със спукване също на национално равнище – безпрецедентен случай. По същия начин софистицираните техники за управление на риска контролираха ефективно рисковете, но не взеха под внимание неподлежащия на количествено определяне елемент, нито несигурността на Найт1. Това завари финансовите институции неподготвени да се справят със спукването.

Освен това прилагането на синтетични инструменти разшири обхвата на балона отвъд жилищните кредити. Издаваха се много повече ОДЗ, отколкото ипотеки. И така, когато спукването стана факт, то не засегна само пазара на жилищни ипотеки, но и разклати цялата международна банкова система. Всичко това изненада както участниците на пазара, така и регулаторните органи – две страни, погрешно водени от невярна доктрина.

Властите подходиха неправилно към кризата. Финансовият министър Ханк Полсън допусна фатална грешка, когато обяви, че няма да използва парите на данъкоплатците, за да спаси Lehman Brothers. Когато Lehman Brothers фалира, цялата система рухна. Само в рамките на няколко дни той трябваше да промени позицията си и да се притече на помощ на American International Group (AIG), застрахователна компания, която се оказа сериозно замесена в застраховането на ОДЗ чрез продажбата на обезпечаващи ги суапове срещу кредитен риск (СКР). Пазарът на търговски ценни книжа блокира.

По-късно същата седмица стойностите на един от фондовете на паричния пазар паднаха под един долар за акция (broke the buck), което породи бясно бягство от фондовете на паричния пазар. Преди края на седмицата се наложи Полсън да поиска от Конгреса спасителен фонд на стойност 700 милиарда долара, който се превърна в Програмата за спасяване на проблемните активи (TARP).

За да се предотврати колапс на международната финансова система, тя бе сложена на „изкуствено дишане“. Финансовите министри на страните от развития свят обявиха, че никоя друга важна за системата финансова институция няма да бъде оставена да фалира. Всъщност властите замениха държавния кредит със сриналия се търговски кредит. Тяхната намеса за пореден път попречи на супербалона да се спука.

Но както обяснявам в своите есета, включени в този сборник, катастрофата от 2008 г. съдържаше в себе си семената за настоящата финансова криза. Властите предприеха деликатна маневра, състояща се от две стъпки. Точно както когато колата се плъзва, шофьорът трябва първо да завърти волана в посоката на плъзгане, за да не се преобърне – и може да коригира посоката на движение едва когато е възвърнал контрола си над нея, – така и властите можеха да коригират свръхизползването на кредити и задлъжнялост само като залеят пазара с държавни кредити както под формата на гаранции, така и като емитиран държавен дълг.

Маневрата се оказа успешна. Властите възстановиха контрола си и финансовите пазари отново се завърнаха към горе-долу нормалното си състояние. Но дисбалансите, създадени по време на супербалона, не бяха коригирани и финансовите пазари останаха в положение, далеч от равновесното. В крайна сметка държавният заем, който спаси финансовата система през 2008 г., също попадна под подозрение. Еврото се превърна в епицентър на валутната криза поради вродените дефекти в структурата си. Някои от тези недостатъци бяха известни на онези, които го бяха разработили, други започнаха да излизат наяве едва по време на кризата.

Финансовата система е прояждана от фалшиви догми, погрешни схващания и представи. Реалността е много различна от постулатите, върху които бяха градени теориите, доминиращи по време на супербалона.

Превод от английски Калина Найденова

*Из книгата „Финансовият смут в Европа и САЩ. Есета“, подготвена от ИК „Сиела“.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.