Сирия е Ирак

в. Ню Йорк таймс

Томас Фрийдман. Снимка: личен сайт

Господ ми е свидетел, че аз искрено желая опозиционните сили в Сирия бързо да победят самостоятелно и да се окажат толкова демократични, колкото се надяваме. Но шансовете за този възможно най-добър изход са малки. Това е защото Сирия много прилича на Ирак. В действителност Сирия е близнак на Ирак – мултирелигиозна, управлявана от малцинство диктатура, държана в едно цяло с железен юмрук според бааситката идеология.

А за мен поуката от Ирак е много проста. Не може да се премине от Саддам към Швейцария, без да се затъне в Хобс (война на всички срещу всички), освен ако има добре въоръжена външна „акушерка“, към която всички на терена изпитват страх, но и доверие, която да направлява прехода. В Ирак това беше Америка. Този тип евтино, дистанционнно „акушерство“ на САЩ/НАТО, което свали Кадафи и роди нова Либия, е малко вероятно да се повтори в Сирия. Сирия е много по-трудна. Сирия е Ирак.

А Ирак беше толкова горчив опит за Америка, че ние предпочитаме повече никога да не говорим за него. Но Ирак е уместен пример. Единствената причина Ирак да има някакъв шанс за приличен изход днес е, че Америка беше на терена с десетки хиляди войници, за да действа като добре въоръжена „акушерка“, на която иракчаните вярваха в рамките на разумното и от която със сигурност се страхуваха всички страни, за да направлява прехода към по консенсусна политика. Вътрешното ми убеждение е, че Сирия ще поиска същото, за да има същия шанс.

Но понеже абсолютно не искам да се застъпвам за евентуална американска интервенция на терена в Сирия или другаде в арабския свят (и американското общество не би я подкрепила), аз се надявам, че моят анализ е погрешен и че сирийците ще ни изненадат, като открият, само с оръжия и дипломатическа помощ, собствен път към по-добро политическо бъдеще. Знам, че от коментаторите се очаква да тропнат с юмрук по масата и да провъзгласят какво е нужно. Но когато смяташ, че онова, което е нужно на Сирия (външната „акушерка“) е невъзможно, то тогава трябва да го кажеш.

Мисля, че онези, които се застъпват за по-активна американска интервенция в Сирия и разпъват на кръст президента Обама, че не я предприема, не мислят реалистично за това какво ще струва постигането на приличен изход. Защо?

В Близкия изток алтернативата на лошо не винаги е добро. Може да бъде още по-лошо. Изпитвам страхопочитание пред онези сирийски бунтовници, които започнаха това въстание, мирно, без никакви оръжия, срещу режим, който играе по, както ги наричам аз, „правилата на Хама“, които изобщо не са правила.

Режимът на Асад умишлено убиваше демонстранти, за да превърне този конфликт в религиозен конфликт между управляващото малцинство на сектата на алауитите, оглавявано от клана Асад, и сунитското мнозинство. Ето защо противоположното на диктатурата на Асад може да е разпадането на Сирия (с оттеглянето на алауитите в крайбрежния им бастион) и перманентна гражданска война.

Има две неща, които биха могли да ни отклонят от този изход. Едното е алтернативата Ирак, където Америка нахлу и обезглави режима на Саддам, окупира страната и насилствено я промени от диктатура на сунитското малцинство, в демокрация на шиитското мнозинство. В резултат както на некомпетентността на САЩ, така и на характера на Ирак, американската намеса предизвика гражданска война, в която всички страни в страната – сунити, шиити и кюрди, подложиха на изпитание новия баланс на силите, взаимно си причиниха огромни загуби и трагично доведоха до етническо прочистване, което пренареди страната на по-хомогенни блокове от сунити, шиити и кюрди.

Но американското присъствие в Ирак не позволи гражданската война и етническото прочистване да се разпространят в съседните страни. И след като гражданската война се изчерпа (и всички страни бяха изтощени и по-разделени) американците успешно договориха нова конституция и сделка за споделяне на властта в Ирак, в която шиитите са управляващо мнозинство, сунитите са извън властта, но не и безсилни, а кюрдите си осигуриха частична автономния.

Цената на този преход в човешки загуби и пари беше огромна и дори днес Ирак не е стабилна, нито здрава демокрация. Но той има шанс и сега всичко зависи от иракчаните.

Тъй като е малко вероятно въоръжена, вдъхваща страх и същевременно доверие, „акушерка“ да се осмели да нагази в огъня на сирийския конфликт, бунтовниците на терена ще трябва да се оправят сами. Предвид разпокъсаността на сирийското общество, това няма да е лесно – освен ако няма изненада. Изненада би било разнородните сирийски опозиционни групи да се слеят в единен политически фронт (може би с помощта на американски, турски и саудитски агенти на разузнаването на терена) и този нов фронт да успее да привлече на своя страна умерените алауити и християните, които подкрепяха Асад от страх, и да се съгласи да изгради един нов ред заедно, защитаващ правата и на мнозинството, и на малцинството.

Ще бъде чудесно да видим тираничната ос Асад-Русия-Иран-Хизбула заменена от демократизираща се Сирия, не от хаотична Сирия. Само че се съмнявам. Двайсетте процента сирийци, които са алауити, подкрепящи Асад, или християни, ще бъдат ужасени от новото сунитско мнозинство, с неговия компонент „Мюсюлмански братя“. А това сунитско мюсюлманско мнозинство е страдало от такава бруталност от този режим, че помирението ще бъде трудно, особено след всеки нов ден на кръвопролитие.

Без външна „акушерка“ или сирийски Мандела, огньовете на конфликта могат да горят дълго време. Надявам се да бъда изненадан.

БТА

*Tомас Фрийдман е колумнист във  в. “Ню Йорк Таймс”, трикратен носител на наградата “Пулицър” за журналистика.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.