Български загадки: Защо не спасиха Левски?

Залавянето на Левски. Худ. Борис Ангелушев (1963)

След залавянето на Васил Левски се раждат няколко български легенди. Едната е, че той е можел да бъде освободен, друга – че е предаден от поп Кръстю, трета – че турците не са знаели кого са арестували и до Търново арестантът е конвоиран само от три заптиета, колкото по това време била цялата турска полиция на Ловеч. Всички тези красиви измислици тръгват веднага след Освобождението от спомени на хора, посветени на революционното дело, но били недостатъчно край Апостола в последните му дни, които и не са знаели намеренията на турските власти относно това къде ще бъде откаран плененият Васил Левски.

И както в голяма част от мемоарите дори и днес, то целта е да изтъкнат собствената си жертвоготовност за това как са били посветени във всички дела и как са били готови да проявят безпримерно геройство, но все нещо в последния момент осуетявало намеренията им. А истината е, че след залавянето му Левски едва ли е можел да бъде спасен. След обира на Арабаконашката хазна през 1872 г. организаторът Димитър Общи е заловен и започва да издава всичко, което знае на турската полиция. Тя разполага със снимка на Левски, предприема извънредни мерки само и само да го залови и дори хваща един лъже Левски, който се оказал турчин и скоро бил освободен.

Какво всъщност се случва в последните дни на Апостола? Обирът на 22 септември в Арабаконак заварва Левски в Южна България. В първите дни на декември той вече е в Чирпан. Там в дома на Димитър Митовски се среща с дейците на местния революционен комитет и домакинът му показва документ, че турското правителство е разпратило из цяла България телеграма, с която обещава 20 000 гроша на онзи, който донесе главата на Левски.

В Пловдив за секретната депеша най-напред научава ковчежникът на конака Тодор Кесяков. Той веднага съобщава на хора от революционните комитети в Чирпан, Пловдив и Стара Загора, като очаква, че някои от тях ще се срещнат с Апостола и ще го предупредят за надвисналата опасност. На срещата в Чирпан домакинът на тайната сбирка Митовски започва именно с обещаната от турците награда. Това не прави никакво впечатление на Левски и вместо да обсъжда своята безопасност, той започва вдъхновено да говори, че за да се освободи България, народът не трябва да чака помощ от вън, а „да се облегне на своите мощни плещи и крака, да грабне оръжието и да извоюва своето освобождение и своята независимост…“ Така го описва Иван Андонов, присъствал на тази сбирка, и допълва, че изричайки тези думи „от тих и хладнокръвен човек, той се обърна на разярен лъв.“

След това Левски обяснява, че ще замине през Балкана към Троян и Ловеч, защото оттам трябвало да прибере някои книжа и след това ще отиде в Румъния. Домакинът Митовски започва да го убеждава да отложи пътуването, понеже имало опасност да го заловят. Най-добре било да зимува в Пловдивско, където никой нямало да го търси, и да тръгне напролет. Апостола остава непреклонен и заминава същата нощ към Балкана.

По Рождество Христово Левски е в Ловеч. Там си уговаря срещи с местните революционери, включително и с поп Кръстю. Той също има да му дава някакви документи, но казва, че ще му ги предаде на Къкринското ханче. Двамата си определят среща. На 27 декември към 4 часа следобед Левски тръгва към Къкрина със сподвижника си Никола Бакърджията. По пътя за селото срещат две турски заптиета, които пазят моста над Осъм. Те ги спират и ги питат кои са и накъде са тръгнали=

Левски отговаря, че тръгнал на лозето си. В този отговор няма никаква логика – та какво ще търси човек там посред зима, но след срещата със заптиетата се разделили – Апостола наистина тръгнал на юг към лозята, а Николчо Бакърджията продължил по пътя за Севлиево. Събрали се малко по-нагоре, зад хълма, където вече не се виждали от моста. Отишли в Къкринското ханче, където намерили доста местни жители, които се веселели и пиели вино. Там предизвестен, ги очаквал ханджията Христо Цокев от Къкрина.

Последвалите събития са известни на всички. Не е нужна кой знае каква прозорливост, за да се досети човек, че при засилените мерки за сигурност непознатият Левски се е видял съмнителен на заптиетата на Пази мост, те са докладвали на каймакамина и той изпратил потеря след него и приятеля му Николчо Бакърджията. Събирайки факти за своята книга „Васил Левски (Дяконът). Черти от живота му“ след Освобождението (книгата излиза през 1883 г.), Захари Стоянов дори пише, че турската полиция знаела, че Левски ще нощува в Къкрина.

Оттук насетне започва мистерията. Филип Симидов, сам поборник-опълченец, в спомените си пише, че веднага след залавянето на Левски в Търново бил сформиран комитет, който имал за цел да го освободи. Той споменава и за добре въоръжен отряд от 20 души, сподвижници на Апостола, които трябвало да нападнат конвоя по пътя за Севлиево и да го освободят, но турците се усетили и прекарали Левски по друг път. В това няма никаква истина. Нито е имало отряд, нито арестуваният Левски е прекаран по друг път, а вече е откаран в Търново, пазен от около 200 заптиета.

Опит за освобождението на Левски прави Христо Иванов–Големия, известен още като Книговезеца. Той е негов приятел от Първата легия на Раковски и го е освобождавал вече веднъж от сръбския затвор през 1866 г. В спомените си Христо Иванов пише, че като разбрали от телеграфа, още същия ден се събрали да решават какво да правят. Книговезеца обаче в спомените си прави изричната уговорка: „на приказки бяхме много, но на работа малко.“

Най-накрая останали с члена на Революционния комитет Христо Караминков–Бунито и председателя му Иван Хаджидимитров–Заралията. Отишли при доктор С. Антонов, който бил извикан от турците да преглежда и превързва ранения Левски, за да научат нещо повече за съдбата му. Друг член на комитета – Джорджо Момчев, заможен търговец, в чийто дом е отсядал Левски, пък се среща с най-богатия търновец Стефан Карагьозов, който също е привикан от турците в конака като представител на обществеността, и двамата обсъждат дали може да се направи нещо за освобождаването му. Оказва се – нищо. Тогава двамата Христовци и Заралията решават да запалят затвора, та ако може в суматохата Левски да избяга. Хвърлят горящи парцали, напоени с газ през нощта и… напразно очакват пожар и суматоха. На другия ден разбират, че парцалите паднали на празно място.

От Търново Левски е откаран пред съда в София, а нов опит за освобождаването му правят в Чирпан. В тамошния комитет научили, че султанът много се интересувал да види този „Дервиш оглу Арслан“, в превод – Горски лъв, който 10 години подкопавал неговата империя и затова от София той трябвало да бъде откаран с влака в Цариград, където щял да бъде процесът срещу него.

Революционерите чирпанлии събират пари помежду си и изпращат на 28 януари 1873 г. в София занаятчията от Стара Загора Дончо Йовков да следи какво става с Левски и да им донесе новини. Той пристигнал на 8 февруари. По това време съзаклятниците вече са подготвили и въоръжено нападение над влака при днешния Първомай. Йовков се връща на 15 февруари и им казва, че пристигнал в София на 8 февруари, когато Левски бил вече обесен. Не им останало нищо друго освен да отслужат панихида за него.

Стоян Заимов обаче разказва за далеч по-мащабна операция за освобождаването на Апостола. Тя била ръководена от Атанас Узунов. Той научил, че Левски ще бъде прекаран за Цариград през Лом–Русе–Варна или през Пазарджик–Пловдив–Одрин–Цариград. Били организирани две засади – при Дивдядово, Шуменско, с Тома Кърджиев и Георги Икономов, и към Търново Сеймен (Симеоновград), където жп линията минавала през тясна клисура. Там бил сборният пункт на четниците от околните села. В засада чакали 30 души. Железар дори им направил ключове и с тях разхлабили релсите, та влакът да дерайлира.

След неуспешните опити за освобождаването на Левски започва да се търси неговият предател. Във в. „Независимост“ Любен Каравелов пише две версии през лятото на 1873 г. Едната е, че е предаден от двама ловчанлии – Добри Механджията и Пано Петков, като не пропуска да добави, че е „помешен и един поп, но ние и до днес не сме известни доколко голямо е неговото предателство.“ В по-късните си изявления вече е убеден, че Левски е предаден от поп Кръстю, но без да има никакви доказателства. Тази версия подхващат и Захари Стоянов и Иван Вазов.

След 1989 г. се появиха теории, че Левски е предаден от своя помощник в Ловеч Марин Поплуканов. Други пък твърдят, че това е сторил даскал Иван Лилов от Сопот, секретар на Тетевенския революционен комитет. Поп Кръстьо едва след век е оневинен. Нещо повече – след Освобождението той връща комитетските пари, които са останали в него при залавянето на Левски.

А дали пък Левски не е заловен случайно? Отговор няма, но в многобройните писания и до днес не е ясно къде свършва истината и къде започват легендите за освобождаването му и кой наистина е предал Апостола.

Виж също Български загадки: Защо си нямаме аристокрация?

* Откъс от книгата „Български загадки“ от поредица Istoria Incognita на ИК „Сиела“. Григор Николов е завършил българска филология с втора специалност „История“ във Великотърновския университет „ Св. св. Кирил и Методий“. Журналист е с над 30-годишна практика и има над 2000 публикации в периодичния печат. Работил е във вестниците Борба – Велико Търново, Вечерни новини, 24 часа и Сега. Интересите му към неизвестни теми в родната история датират от средата на 80-те години на миналия век с първите му материали в списание Родолюбие, орган на Комитета на българите в чужбина. През 2004 г. печели престижната награда „Паница“ за журналистическо разследване на историята, придобиването, използването и трактовката на проблема на кого са т.нар. Царски имоти.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.