Струва ли си труда „Голямата игра“ в Сирия?

Далечната гражданска война в Сирия едва не се доближи вчера до Русия – оттам дойде известие, че е убит наш сънародник. За щастие тържествуващият рапорт на Сирийската свободна армия, успяла уж да ликвидира руски генерал, излезе измислица. Разбра се, че „убитият“ генерал-майор от запаса Владимир Кужеев е жив и здрав, намира се в Москва и доста отдавна не е бил в Сирия, където е служил навремето като военен съветник.

В други времена случаят би заслужавал внимание само като забавен куриоз. Днес обаче е по-скоро сурово предупреждение. Русия прекалено стремително се включва в многобройните конфликти, избухнали в Близкия изток с идването на „арабската пролет“. И възможността наши сънародници да леят кръв заради размириците в региона за жалост вече не е стопроцентово изключена.

Изразът „Голямата игра“ влиза в употреба още през 19-и век. Писателят Ръдиард Киплинг нарича така острото – на ръба на войната, съперничество между Русия и Великобритания (в по-широк смисъл Запада) за влияние в далечните от тях източни държави. Впоследствие с този термин често се обозначава противопоставянето между Съветския съюз и САЩ в „третия свят“.

И ако съдим по това как Русия и Америка реагират днес на събитията в Близкия изток, налага се впечатлението, че се връщат времената на Киплинг, дори времето на студената война. Официални лица от нашите държави отново, както някога, се изобличават взаимно от високата трибуна на ООН, използвайки лексика, забравена сякаш от 70-те насам.

Засега никой не взема надмощие в дипломатическата конфронтация. Русия изтърва момента да се намеси и Съветът за сигурност на ООН, прие резолюция за Либия, която позволи на САЩ и съюзниците им да започнат военна операция, приключила със свалянето на Кадафи. Затова пък федерацията застана твърдо срещу опитите на Америка да получи от световната общност разрешение за подобна интервенция в Сирия. Наиистина САЩ постигат по-големи успехи в пропагандната война като цяло. Това сочи самият термин „арабска пролет“, влязъл благодарение на американците в речника на журналисти и политици от всички страни.

„Твърде опростено е обаче да разглеждаме поредицата сложни конфликти, породени от различни причини – от поскъпване на храните до конфликти по върховете на властта, – само като „народни революции“ срещу „тираните“, отбеляза пред „Новие известия“ известният руски дипломат Олег Пересипкин, работил десетки години в държави от Близкия изток. Той изрази може би единното мнение на експертната общност за събитията в региона.

При всяко положение, ако погледнем как отразяват конфликта в Сирия примерно руските национални телевизии и водещите канали в САЩ – Си Ен Ен или Фокс нюз, неволно ще си спомним поговорката, че крайностите водят до едно и също. Страховитите злодеи от американските репортажи се превръщат в геройски защитници на доброто в нашите – и обратно. Тези представи за близкоизточните събития, усърдно набивани в нещастните зрителски глави от пропагандния апарат отсам и отвъд океана, само пречат на хората в двете държави да схванат взаимните им позиции. Какво всъщност искат да спечелят Русия и САЩ в тази нова „Голяма игра“?

Играч номер едно. „На крак! Бият нашите“ – дали е истина?

Обяснявайки защо Русия брани арабски авторитарни лидери, атакувани от Запада, мнозина си служат с икономически аргументи. Твърдят, че свалянето на Асад, както и на Кадафи, ще означава за Русия сериозни, непоправими едва ли не икономически щети. Но вгледаме ли се внимателно в нещата, ще разберем, че тези аргументи са просто несериозни.

Нито Либия, нито Сирия не са чак толкова големи икономически партньори за Русия, че страхът от евентуалната им загуба да оправдае титаничните усилия, полагани от Русия, за да спаси например режима на Башар Асад. Най-доходоносната сфера от икономическото сътрудничество с Дамаск са продажбите на руски оръжия. Но дори ако изгубим сирийския пазар, нашият военнопромишлен комплекс изобщо няма да го усети. По данни на Стокхолмския международен институт за изследване на проблемите на мира (СИПРИ) – една от най-авторитетните международни структури, наблюдаващи бранша, Сирия не е сред 12-те най-големи вносителки на руски оръжия.

Сред подложените на западен натиск държави в региона една-единствена има осезаемо значение за оръжейния пласмент на Русия – това е Иран. Според СИПРИ, износът на руски оръжия за тази страна от 1992 до 2011 г. е близо 4 милиарда долара. По-малко, отколкото за Алжир (около 5 милиарда), и далеч от всякакво сравнение с износа за основните купувачи на руски въоръжения – Индия и Китай (към 20 и 30 милиарда долара съответно).

Не издържа критика и друго обяснение – че подкрепяме някогашните съюзници на СССР „по навик“, носени от инерция, останала от съветските времена. В руското Външно безспорно все още има „идейни“ антиамериканисти и искрени симпатизанти на арабския социализъм. „Като цяло обаче постсъветската близкоизточна политика на Русия е крайно прагматична. В нея няма място за никакви идеологически догми. Това е брак по сметка отначало докрай“, коментира пред нашия вестник Евгений Сатановски, президент на Института за Близкия изток.

Остават други обяснения, тясно свързани помежду си – че Москва не желае да създава прецедент, когато властта в една страна с авторитарен режим се сменя под натиск отвън, или че се бои от дестабилизиране на обстановката в региона. Всъщност и двата аргумента са представени донякъде в изявленията на руски официални лица. Руската позиция обаче не среща разбиране у американците. Тя се разминава твърде много не само с геополитическите интереси на САЩ, но и с ценностната система на американското общество.

Играч номер две: той брани стар приятел

Разковничето, за да схванем позицията на САЩ спрямо близкоизточните събития, е отношението към една от местните държави, по-значима за повечето американци от целия регион – към Израел. „Не можем да не подкрепяме тази страна. Сред моите избиратели няма стотици хиляди араби“ – с тези думи на президента Хари Труман отпреди 60 години някои обясняват защо Америка подкрепя упорито Тел Авив. Тази подкрепа скара Америка с целия арабски свят и превърна страната в адово изчадие за милиони мюсюлмани.

Електоратът на американските президенти отдавна вече наброява стотици хиляди араби. Безкомпромисните поддръжници на Израел в САЩ обаче са десетки милиони, което далеч надхвърля сравнително малобройната еврейска общност (5 милиона от общо 300 милиона жители на страната). Колкото и да е странно, на много по-твърди произраелски позиции в САЩ застават не юдеите, а местните протестанти – главно онези, чийто светоглед се гради на преклонение пред Стария завет. Неслучайно анкетите на Галъп със завидно постоянство сочат, че подкрепата за Израел в некрайбрежните щати на САЩ с консервативно християнско население е по-висока, отколкото в Ню Йорк с тамошната най-голяма в света еврейска диаспора!

Това отново и отново поставя американските президенти в патова ситуация: все трябва някак да градят отношения с арабския и мюсюлманския свят, обаче не могат да тръгнат срещу собствените си избиратели. Дълго време им оставаше един-единствен избор – да подкрепят консервативните сили в Близкия изток, директно ориентирани към борба със СССР и неговите съюзници. В Америка си даваха сметка за негативите и рисковете, свързани с този избор, и то още преди Ал Каида да поеме по пътеката на войната със САЩ. Друг избор обаче нямаше – преди да започне „арабската пролет“. Събитие, което органично се вписа в митологията на американското масово съзнание, защото отговаряше на основната идея в него, по-мощна от религиозната дори – идеята за свободата.

„Американците не харесват ролята на завоеватели. Те са убедени искрено, дълбоко в сърцата си, че мисията на Америка е да бъде безкористен освободител – каза пред „Новие известия“ известният американски политолог Николай Злобин. – Срещу аргумента, че „американската демокрация може да не е подходяща за всички страни“, те изправят не по-малко железен според тях аргумент: в САЩ живеят имигранти от цял свят, а те са доволни от американската демокрация.“ И щом е така, опитите на Русия да убеди американците, че диктатурата може да е благо, а едно слабо правителство – зло, способно да предизвика тотален хаос, естествено се удрят в стена от неразбиране. Та нали има правителство, което не се меси в живота на хората – в Америка. А как може да е зло нещо, което го има в САЩ?

Кой ще излезе виновен?

Изгледите за развитие на ситуацията в Близкия изток според мнозина експерти са крайно песимистични. Сатановски например смята, че регионът неизбежно ще влезе в голяма война и въпросът е само къде ще пламне тя. Дали гражданската война в Сирия ще се прехвърли и в други страни? Израел ли ще атакува Иран или обратното – Иран ще нападне Израел? Или изострената обстановка по израелско-египетската граница ще прерасне във война? Каквото и да се случи, едва ли има шанс САЩ да не бъдат въвлечени в предстоящите „кървавии“. Какво пък, такава е значи волята на американските избиратели, гласували точно за този курс на своето ръководство. Никой не им е крив.

А кой е крив на нашите сънародници? Неотдавна Институтът по социология към Руската академия на науките публикува анализ под наслов „20 години реформи през очите на хората в Русия“, обобщил по-специално външнополитическите нагласи сред населението. Стана ясно, че жителите на Русия изобщо не мислят нищо за държавите от Близкия изток. За разлика от американците ние просто не виждаме там „свои“ хора. И ако се стигне до прекалено тясно обвързване на Русия с близкоизточните дела, дали обществото у нас няма да търси сметка от собствените си власти?

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.