Имат ли нужда арабите от ново пробуждане?

Би Би Си

Протестите на площад Тахрир в Кайро. Снимка: АФП/БТА

Арабите в няколко страни от Близкия изток се наслаждават на мисълта, че идва нова ера, основана на политическа реформа и демократично управление.

Двигател на тази жажда за демокрация беше желанието им да захвърлят оковите на миналото и най-сетне да постигнат независимост във всякакъв смисъл на думата.

Това едва ли е изненадващо. В продължение на десетилетия самоуважението на арабите биваше задушавано от тоталитарното управление, последвало колониалната окупация. Самият колониализъм беше предшестван от няколко века османско господство.

Това наследство е упорито и унизително. При цялата еуфория и безспорна смелост, която видяхме по улиците на Кайро и другаде, сред арабите продължава да витае фундаментално и упорито съмнение дали демокрацията може да проработи за тях като свободомислещи хора.

Тези съмнения карат избирателите отново да търсят опора в чувството, че си част от религиозна или етническа общност. По определение тази тенденция ограничава свободния избор, върху който се крепи независимият, демократичен живот.

„НЕ Е ЧЕСТНО“

В Тунис и Египет например господстващо положение в следреволюционната политика имат ислямистките групировки.

Изборният успех на египетските „Мюсюлмански братя“ и на салафистите създаде модел, който няма да е лесно да бъде разчупен. Обещанието на президента Мохамед Морси да създаде общество, в което активно съжителстват всички общности и слоеве, трудно ще бъде спазено.

При сформирането на новото правителство премиерът Хишам Кандил заяви, че е време египтяните „да престанат да питат кой е копт, мюсюлманин или салафист. Не това виждам аз. Онова, което виждам е, че всички сме египтяни и това трябва да е от първостепенно значение“.

Такъв може би е идеалът. Но досега демокрациите в арабските страни са обзети от неопреодолимото желание да да има представителство, и то преди всичко и основно на верска или етническа основа. Такъв очевидно беше случаят и в Ливан и Ирак.

Египет изглежда върви по стъпките им, както показа реакцията при сформирането на преобладаващо технократския кабинет.

Египетските салафисти възнегодуваха, че силното им представяне на парламентарните избори не е намерило отражение при разпределянето на министерските постове – те не получиха нито един.

Поддръжниците на „Мюсюлманските братя“ се почувстваха засегнати, че само двама техни членове са станали министри, а коптите бяха недоволни, че в кабинета има един-единствен християнин.

„Не е редно да се отнасят по този начин с коптите“, заяви пред каирски вестник епископ Пахомий, оглавяващ Коптската църква. „Очаквахме по-голямо представителство на коптите. Начинът, който беше съставен кабинетът, не е справедлив към нас“.

Недоволството на египетските християни от състава на правителството показва, че те нямат доверие в новата демократична система.

Те смятат, че единствено собственото им силно присъствие в правителството ще защити интересите им. В резултат коптите се опитват да създават политически партии, затягайки още повече хватката на религията над демократичния живот.

ПОЛИТИЧЕСКА ПАРАЛИЗА?

Проблемът, с който ще се сблъска президентът Морси и други нови арабски лидери, е, че демокрации бяха създадени в страни без политически институции и без политически партии, които да не съвпадат с разделението по верски или етнически принцип.

Светските партии, в сегашния им вид, бяха обезсилени и дискредитирани по време на тоталитарното управление и не могат да привлекат с кой знае какво хората, които гласуват за първи път в живота си.

Дайте им време, може да каже някой. На Европа й трябваха векове, за да доизпипа демократичните си традиции.

Може би е възможно да се създадат нови политически партии, свързани с ислямските традиции, но готови да възприемат модерни икономически и социални възгледи, които биха могли да привлекат избиратели от всички прослойки.

Може ли този процес обаче да бъде ускорен? Това, което виждаме в Ливан и Ирак, недвусмислено показва, че е почти невъзможно да се обърне политическата машина, тръгнала веднъж по наклонената верска и етническа плоскост.

Замисълът на споразумението в Таиф от 1989 г. беше да се сложи край на верския принцип в ливанската политическа система. Но и сега политиката за обединяване на различните общности е все тъй непостижима.

Ирак, от своя страна, се ориентира към политическа система, където предаността към шиитското, сунитското и кюрдското вероизповедание са висша ценност. В резултат на това иракската национална политика е парализирана, а големите верски и етнически групи водят борба за надмощие.

Иракчаните днес правят неприятното откритие, че свалянето на Саддам Хюсеин и последвалото изтегляне на американските военни не са им донесли истинска независимост като свободни граждани на Ирак, разполагащи с голям политически избор, необвързан с религиозни организации.

На този фон арабите с либерални и светски разбирания със сигурност се чувстват притеснени. За тях еуфорията, изпитана в първите дни на протестите, е отшумяла.

В статия от ноември 2011 г., журналистката Рахида Дергам, която води рубрика във в. „Ал Хаят“, направи следното наблюдение: “ Ние сме в люлката на несигурността, издигаме се, празнувайки свалянето на режими, монополизирали властта за по 30-40 години, а после изпадаме във фрустрация пред алтернативата, която сега идва да монополизира властта с теократска авторитарност“.

По тази причина арабите може би ще трябва да почакат следващото пробуждане, преди да постигнат истинска независимост.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.