На Запад по Route 66 – Нападна ме американски орел

Продължение. Виж тук предишната част – На Запад по Route 66 – Безкрайните магистрали на Америка

Орелът нападна, щом се надвесих да снимам към гнездото. Снимка: Иван Бакалов

Първия ден се прицелих да стигна до Сейнт Луис, в съседния щат Мисури или Мизури, както му казват с тукашно произношение. На около 270-300 мили (430-480 км) от Чикаго, според маршрута. В Щатите има сайтове с подробни указания за шофьори, колко часа ти е пътят – 4,5-5 часа беше според тях, но тръгнахме почти на обяд и с мотаенето по стария Път 66, тук и там, стигнахме чак вечерта по тъмно. От такъв сайт можеш да си разпечаташ маршрута, с всички изходи, завои насам или натам. Нямаше нужда. Достатъчно е да гледаш табелите с надпис Сейнт Луис.

Фордът е като заспал на пътя, не помръдва, нагласен на 80 мили скорост (с 5 мили над ограничението), стрелката на оборотомера е като закована на 3000 оборота, а ние превключваме от една радиостанция на друга, като прескачаме рекламите. Досадни са, с едни приповдигнати гласове, разни драматизации… По целия път не спирам да се учудвам, че на каквато и станция да превключим, музиката не е само американска. Непрекъснато се чуваха „Ролинг стоунс” или „Пинк флойд” и др. английски групи. И много парчета от 70-те и 80-те. Положението се промени чак като влязохме в Ню Мексико – изведнъж половината станции станаха на испански и потекоха безкрайни шлагери мариачи стил, а като наближихме Лос Анжелис – ефирът изведнъж беше превзет от черен рап от западното крайбрежие (различен от източния, голяма грешка е да ги объркаш, ако имаш претенции да си почитател на рап).
Пейзажът на Илинойс е съвсем различен от това, което ще видим после на Запад. И климатът. Нищо чудно, впрочем – прекосяваме цял континент от северозапада до югоизтока.

Снимки: e-vestnik

Българин, който не е пътувал из Щатите, сигурно ще се впечатли от т. нар. места за почивка край пътя. На всеки 50-ина мили има Rest area. Това всъщност са едни просторни тоалетни с голямо фоайе по средата в което има няколко автомата за кафе и напитки. Наоколо – голям паркинг, малко паркче с пейки, маси, беседки, ако искаш да седнеш да ядеш.
В Илинойс изненадващото беше, че на първата подобна спирка имаше трима служители, които чистеха старателно и без това чистите помещения. Трима души за едни тоалетни… По пътя има табели – следващото място за почивка е на еди колко си мили. Или пък – следващата бензиностанция е на еди колко си мили. Да си знаеш.
Тук там в тези места за почивка има и безплатни карти и справочници за съответния щат. А иначе край границата на всеки следващ щат има информационни центрове, с рафтове с десетки дипляни, справочници, карти, гайдове, небезплатни сувенири и… безплатно кафе. Кафето, разбира се, е американско, през филтър. Нина, поклонничката на Италия и еспресото, не може да го понася. Затова все търсехме по пътя някой „Старбъкс”, където има и еспресо, и капучино. Но Нина и на „Старбъкс” кафетата не харесваше. Абе, Америка…

Безплатни дипляни и брошури раздават в информационните центрове до границите на всеки щат. Снимка: Иван Бакалов

По информационните центрове, като си поискаме карта, служителките с любопитство питат откъде сме. Като чуят от България, настава голямо оживление. „Оооо”, „Наистина ли?” и т. н. И се радват като деца. Българи, пътуващи от тук, изглежда са рядкост. Макар че по-нататък чухме, че минавали и други тук-там.
Като разберат, че сме от България, обикновено следва уточняващ въпрос – къде точно е това? Аз за Щатите от години вече съм си изработил стандартен отговор. Като ме питат откъде съм – от Източна Европа. После казвам България. И уточнявам преди да попитат пак – там, съседна на Гърция, над нея на картата. И повече не питат, дори да не знаят къде точно е Гърция.
Следващият въпрос е – „На какъв език говорите? Имате ли си собствен език?” На българския патриот ще му прозвучи кощунствено – как така ще ме питат дали си имаме език. Не е чудно, обаче – ей го на, в Латинска Америка 37 държави говорят на един език.

Път 66 е на картите на 8 щата. Снимка: Иван Бакалов

В България имаме комплекси, че „американците” не знаели къде е България, следователно са тъпи. Дали? А ние знаем ли къде е Парагвай, освен че е някъде в Латинска Америка? Ама, айде, сигурно знаем, отличници сме. И какво от това? Ето какво казва един прочут емигрант в Америка, писателят Атанас Славов, Бог да го прости:
„Че се и хвалим: ний сме най-образовани. Американските деца не знаят къде е Панама и Коста Рика, нашите знаят. Само че, ако сестричето на нашето дете почне да се дави, то не знае номера на бърза помощ, а знае къде са Панама и Коста Рика. И сестричката ще умре. Тъпото американско дете натиска девет, едно, едно, те пристигат и я спасяват. А като го питаш къде е Панама, вика не знам. Знае практически, точни неща, неща, които ще ти свършат работа.”

Минахме през, по-точно обиколихме встрани по магистралата Спирнгфийлд. Да не се бърка с другия Спирнгфийлд в съседния щат, където спряхме за повече. Това име из Щатите сигурно го носят десетки градчета. Все едно с. Извор…

Американските градчета си приличат, независимо в каква природа и в кой щат са разположени. Този стандарт на живот – голяма къща, кола, много трева наоколо изисква и големи пространства, много пътища. Няма как да събереш 300 къщи на малко улички, като в българско село. В Щатите 300 къщи са пръснати на площ като градче. И почти няма типичните за Европа стари сгради и архитектура. Тухлени и каменни сгради има само в университетите, в големите градове. В средните Щати са жилища от дърво или стоманено-алуминиево-стъклени конструкции на магазини, заведения. Жилищата не са толкова бутафорни, колкото си мисли нашенецът, който признава за къща само бетон и тухла. Много по-стабилни са, особено новите – топлоизолирани, икономични, просторни. Една такава къща, строена през 60-те и 70-те години, може да изкара 100-ина години. Но я събарят и по-рано, и после строят нова на нейно място, с по-висок стандарт и качество. (Ако на някой му се вижда малко 100 години, нека помисли за българските панелни блокове). Така обликът на едно градче се променя с времето. Има изключения – запазени дървени къщи по на 200-300 години, грижливо гледани като исторически реликви в по-старите градове.

Снимка: Иван Бакалов

Пътувал съм из Щатите през 2009 г. към 3500 мили от Запад на Изток и сега не исках да допусна същата грешка – предварително резервирани хотели по целия маршрут и препускане вечер, да стигнем навреме. Реших, че ще спим където заварим по пътя. Дори за първата спирка в Сейнт Луис, макар че беше близо до Чикаго, резервирахме мотел в движение по интернет.

По тъмно към 23 часа местно време пристигаме в Сейнт Луис, по-точно в покрайнините му, в някакъв мотел, който видяхме само на снимка в интернет. Оказа, че влязохме във филм по Стивън Кинг. Или по Тарантино – колебая се. Служителят взе 40 долара в брой, но пък с 15 по-малко от тарифите. На гишето пред него (нощем обслужват през гише), седеше мексиканец висок най-много 1,55 м, с набръчкано лице и неопределена възраст, с мръсни дрехи и мръсни ръце с черни нокти, които се набиват на очи от 3 метра. Мексиканецът получи няколко банкноти отвътре, беше някакъв работник, нает от мотела.
В коридора бяла млада жена с кофа, очевидно чистачка, върви срещу мен с изцъклен поглед точно като от филмите. Появи се още един служител, бял, няма 30, широк и квадратен, около 130 кг, местеше ту единия, ту другия крак, сякаш е механична играчка, а не човек и очаквах, че някой ще дойде да го търси, защото може би е избягал отнякъде, пък той също се оказа служител. Отпред спря полицейска кола, слезе очилат бузест полицай на около 35, който изглеждаше най-нормалният на фона на целия мотел. Но това впечатление бързо отмина, след като видях, че обикаля напред назад без да сваля 24-каратова усмивка абсолютно безпричинно.
Скрихме се бързо в стаята, стоварихме всичко, а от съседни тераси и паркинга ни гледаха втренчено предимно съмнителни физиономии. Прекалено шофьорски и крайпътен се оказа този мотел. Чисто, но очукано, някак захабено. След това в Салинас, в Калифорния, попаднахме на мотел от същата верига и се шашнахме – беше като хотел 4 звезди – чисто, ново, непокътнато…
На листче човекът от гишето написа паролата за безжичния интернет. Щом влязох в  нета, разбрах, че в София има голямо земетресение. И седнах да пиша коментар. Това е то. Може да си в Щатите, ама работиш по интернет. Бях оставил приготвени материали за e-vestnik.bg преди да тръгна, а после по пътя написах 2-3 коментара, пуснах снимки, извадих някоя статия. Никой май не разбра, че редакторът на сайта е в Щатите, а в София се гърчи сам Гришата – моят колега, с когото правим e-vestnik.bg вече като странично занимание, покрай други задължения.
Във фейсбук ми се обажда Ивайло, дизайнерът, който прави оформлението на книгата за Бойко Борисов. Той е рокер, пита какво става в Америка… Абе, светът стана малък, където и да си. Обяснявам му набързо в какъв хотел като на кино съм попаднал.

Фордът до стария мост на река Мисисипи. Снимка: Иван Бакалов
Фордът до стария мост на река Мисисипи. Снимка: Иван Бакалов
Фордът до стария мост на река Мисисипи. Снимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловВодна кула, а в далечината се вижда центърът на Сейнт Луис. Снимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловДвете водни кули до моста. По-старата е от края на 19 век. Снимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловОрлицата, застанала на педи от гнездото е готова да го брани. Снимка: Иван БакаловОрелът нападна, щом се надвесих да снимам към гнездото. Снимка: Иван Бакалов

На сутринта отиваме право на стария мост – „Олд чейн ъф рокс бридж”. Тъпият джипиес ме заблуди, разбира се, така че минахме първо по новия мост над река Мисисипи, после се върнахме, намерихме отбивката и спряхме пред стария железен мост. Той не върви по права линия през реката, а по средата има чупка, там се срещат две прави линии. Там е и границата между двата щата – Илинойс и Мисури, тук е вървял Път 66. Сега мостът е затворен и оставен като музей на открито, място за разходка. По средата има 2-3 стари автомобила за атракция, пейки. Освен нас се намират още няколко души тръгнали по моста – възрастна двойка, нататък играят две деца. Двете деца се заглеждат в някаква птица на железата на моста. Оказа се орел. Той започва да кряка отгоре, а децата да го имитират и да му викат „Млъкни!”. Минахме средата на моста, върнахме се пеш в Илинойс, после наобратно. В далечината след водните кули се вижда даунтаун на Сейнт Луис, голямата арка.
На връщане орелът започва да кряка силно, като доближаваме парапета. Долу на други железа седи още един орел, очевидно женската. Снимам я и чувам Нина да казва – „Аааа, то има гнездо с малки!”. Докато го мерна, орелът отгоре се разкрещя още по-силно и излетя. Тръгваме да се махаме оттам, но късно. Той прелита предупредително над главата ми – на метър. След това се завърта в кръг между железата на моста, прави заход като изтребител и напада недвусмислено, пикира да нанесе удар. Ние вече направо бягаме, аз махам с ръка срещу него, да го стресна. Покрай нас хукват да бягат и две чернокожи каки, дошли на разходка на стария мост. Орелът прави още един заход, доближава пак, но ни пощади, като вижда, че бягаме, се отказва. Изпитах съвсем реално и нагледно както е това Strike Eagle  и защо изтребителите F15 са кръстени така.

Сейнт Луис решихме да го прескочим. Заобиколихме го по периферията – стария град, който е бил база за завладяване на Дивия Запад навремето. Тук се съсредоточили предприятия – отначало за пирони, петала, после за ж.п. линии и други железа. Най-забележителното в него комай е старата пивоварна „Бъдуайзър”, където е основана марката. Впрочем марката „Будвайзер” е основана в Чехия от германци, пък едни американци използвали да направят и те такава бира в Сейнт Луис, докато чехи и германци се карат за нея. В резултат на това и до ден днешен се съдят в повече от 80 държави кой да продава с това име.
В Щатите бирата „Бъд” е номер едно, нещо подобно на „Каменица”. С най-много реклами, една от друга по-смешни и оригинални, за разлика от нашите. Но и не струва като бира. Местните наливни из Щатите са по-хубави. Казвам на Нина – да идем ли до старата пивоварна, а тя, макар да е бираджийка, не ще. Окей. Айде нататък по околовръстния. И без друго времето няма да ни стигне да видим нещата, които сме планирали из Аризона и Калифорния.
Пътят е живот.

(Следва На Запад по Route 66 – През Мисури към Оклахома)

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.