На Запад по Route 66 – От Оклахома сити до Амарило

Предължение. Виж предишната част – „На Запад по Route 66 – През Мисури към Оклахома

Снимка: Иван Бакалов

От Тулса към Оклахома сити има доста стари участъци на Път 66, успоредни на магистрала 44. Служителката в информационния център, след обичайните радости, че българи пътуват оттук, гордо каза, че в Оклахома били най-дългите запазени участъци от стария Път 66. Но после в Ню Мексико и Аризона се усъмних в това твърдение. Там май бяха повече, но имаше и непроходими. Уотевър, както казват тук.

Оклахома е щат с прерии, но според това, което видяха очите ми, тук за последно има зеленина, чак до Калифорния. Всъщност и в Аризона имаше гори, но за там после. В следващите два щата на Route 66 – Ню Мексико и Тексас прериите бяха по-близо до пустиня, макар да не липсва растителност. Но пак е красиво, майка му стара, дори да караш сам по празния път в тази безбрежна пуста прерия.

Капитолът – стейт кепитъл в Оклахома сити е копие на сградата на конгреса във Вашингтон. Общо 25 щата имат подобни държавни сгради в столиците си по същия или подобен проект на вашингтонския кепитъл. Снимка: Иван Бакалов

Оклахома като площ е един път и половина колкото България. Петролни помпи и бизони не видях, нито съм ги търсил. Бизони съм виждал отблизо в резерват на остров в Голямото солено езеро в Юта. Грамаден добитък, особено мъжки екземпляр, но нямам никакво желание да виждам пак. Не ме интересуват нито индианци, за разлика от спътничката ми Нина, нито музеи. Нагледал съм се на американски исторически музеи и не съм фен.
За мен пътят е идея фикс. Пътят, който съм си представял в ония години отвъд Желязната завеса, вече и аз не помня как.
Фордът препуска по 44 West, измъкваме се където може по стария Път 66 и мисълта ми бяга напред към Аризона, докъдето има още много път.

Навлизаме в Оклахома сити – столицата на щата. Струва ми се огромен като площ град, с огромни разстояние между булеварди, сгради, сякаш е правен да може да рулират пътнически самолети по улиците му. Лутаме се по булевардите в търсене къде точно е минавал Път 66 и нацелваме тук и там разни табели, с които е отбелязано. Минаваме наблизо и край Оклахома сити стейт кепитъл – правителствената сграда, в която са щатските служби, губернатора на щата и т. н. Познава се отдалеч – подобие на сградата на конгреса във Вашингтон. В повече от 25 щата има построени такива сгради – кепитъл по същия проект като вашингтонския или с малки разлики. Такава сграда има дори в Хавана, Куба.

Музеят на американската история в Оклахома сити, Оклахома. Снимка: Иван Бакалов
Музеят на американската история в Оклахома сити, Оклахома. Снимка: Иван Бакалов
Музеят на американската история в Оклахома сити, Оклахома. Снимка: Иван БакаловПо хайуей 40. Снимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловПо стария Път 66 след Оклахома сити. Снимка: Иван БакаловМузеят на Път 66 в Клинтън, Оклахома. Снимка: Иван БакаловКапитолът - стейт кепитъл в Оклахома сити е копие на сградата на конгреса във Вашингтон. Общо 25 щата имат подобни държавни сгради в столиците си по същия или подобен проект на вашингтонския кепитъл. Снимка: Иван БакаловПо стария Път 66 след Оклахома сити. Снимка: Иван БакаловПо стария Път 66 след Оклахома сити. Снимка: Иван БакаловВ музея на Път 66 в Клинтън, Оклахома. Снимка: Иван БакаловМузеят на американската история в Оклахома сити, Оклахома. Снимка: Иван БакаловВ музея на Път 66 в Клинтън, Оклахома. Снимка: Иван БакаловСнимка: Иван Бакалов

На излизане, в покрайнините на Оклахома сити, минаваме край стар мост на Път 66,  подобен на онзи в Сейнт Луис, но доста по-малък и незабележителен. Тук край едно езеро, (как му беше името – лейк … уотевър) има парк наречен „Route 66”, където се забихме, за да установим с няколко мили обиколка, че няма какво да видим там, освен парк на брега на езерото и жилища край него. Но е красиво, беше излязъл силен вятър, в езерото имаше високи вълни и изглеждаше мътно.
И пак нататък, по пътя… Старият Route 66 тук върви на по-дълги разстояния успоредно до магистрала 40. Да, след Оклахома сити вече не е хайуей 44, а 40 – това е маршрутът на Път 66 до края, до брега на океана в Калифорния.
И се започнаха след Оклахома сити едни пейзажи с диреци и жици. Телеграфни стълбове ли да ги нарека, електрически ли… Пейзажът просторен, облаци разхвърляни по небето… Пътят проветрява душата.
Гледам ту джипиеса, който ме кани да се върна на магистралата, ту табелите. Някак си стигаме Клинтън, Оклахома. Малко градче на Път 66. Тук е построен първият музей на Route 66. Сега по цялата му дължина има още три музея, ако не греша бройката.
Новата магистрала 40 заобикаля Клинтън, но старият Път 66 влиза право през средата му. Паркираме стремително пред музея малко преди да го затворят, затова дори ни дават отстъпка. Вътре събрани де що може да се намери стари колонки от бензиностанции, табели и интериор от заведения, няколко стари коли, много снимки от от строителството от 20-те до 50-те години, вестникарски заглавия, информации за катастрофи, каквото може да се сети човек за историята на този път. Разбира се, тук е и голям продавалник на сувенири с прочутото лого Route 66, всевъзможни. Винаги съм се чудил как в Щатите успяват да измислят толкова сувенири. Приятелите, които после получиха по някой подарък с логото на Route 66 да знаят, че повечето бяха от този музей. Но и нататък по пътя имаше предостатъчно.

По стария Път 66 след Оклахома сити. Снимка: Иван Бакалов

Мятаме се във форда и газ към Тексас.
Някъде към края на Оклахома участъците от стария път изчезват, той се слива с магистрала 40. Вече в Тексас, при градчето Шамрок, спираме на бензиностанция, бензинът не е от най-евтините тук, но цигарите са на половин цена в сравнение с Чикаго. Марлборо за 4 долара и нещо, вместо 7-8 там. Имаше някакви дори за 3,50 кутията – по-евтини в Америка не съм виждал. Кам Калифорния цените отново стават двойно по-високи. Но на рафта се мъдрят и едни позабравени цигари – „Кемъл” без филтър, в малко пакетче, ама за 6,50. Как да не си вземеш да запалиш от тези легендарни цигари… Имаше един разказ на Джон Чийвър, също превеждан у нас по времето на Студената война. В него едни пандизчии седят и си говорят, а единият като рефрен повтаря през целия разказ „Бих изминал цяла миля за една цигара „Кемъл”…” Е, за тия цигари става дума.
Хората на бензиностанцията вдигат рамене и не могат да ни обяснят къде е старият Път 66 тук, но един се сеща, че има нещо и дава най-общо посоката – към градчето. Намираме отбивка с табела на стария път – из самото градче минава, намираме там един мотел „Тексан”, стара постройка, но не чак от ретро периода на 30-те или 50-те. Накичен с всички табели и атрибути на Път 66 – демек исторически мотел. Спираме там да снимаме точно като залезе слънцето. По пътя минават коли нарядко, местните ни гледат като извънземни – тия пък какво снимат. После тръгваме по стария път на Запад, но след около миля той свършва, преграден, сложена табела че няма изход и толкоз. Айде обратно, през Шамрок и отново на магистрала 40.

Стария път 66 в Шамрок, Тексас. Снимка: Иван Бакалов

Вечерта по тъмно пристигаме в Амарило, хотелът се оказа приятна изненада за 60-ина долара. Забележително е как в американските хотели има машини за лед във всеки по-дълъг коридор, на всеки етаж. Някаква насъщна потребност за американеца. Какво толкова го правят тоя лед, не знам. Но непрекъснато някой мъкне към стаята си кутия с лед от машината. А на мен ми трябваха само две бучки за чашата с „Дива пуйка”…

Амарило е пръснат на голяма площ, нищо забележително, като обикаляш из него с кола. Близо 200 000 население, което се крие от жегата из добре климатизираните сгради и още по-добре климатизираните си автомобили. Аз трябваше да се упражнявам в движение три дни, докато налучкам как се регулира климатикът на форда. Не е като античния „Форд Т”, който е бил с няколко ръчки. С този трябва да си поиграеш да научиш настройките му. По метода проба-грешка сигурно на петия ден разбрах горе-долу как да направя климатикът да се включва сам или да не се включва после сам, когато го спра, дори да духа с една температура към едната седалка, с друга – към другата. И друга екстра се оказа, че има този „Форд Фокус”. Проговори ми с женски глас. Имал система с гласови команди. Не ми е и минавало през ум да я използвам. Но тя се включваше сама понякога. Като пъхна ключа, един приятен женски глас ме уведомяваше, че чака команда. Напомняше с нещо бавния глас на компютъра от филма „Космическа одисея 2001” на Стенли Кубрик по Артър Кларк. И веднъж, като го/я чух, че чака моята команда, му теглих на български една, дето не е за написване. Настъпи пауза и фордът отговори с този любезен, но безизразен женски глас „I didn’t understand you” („Не те разбрах”). Ще ме разбереш ти мене, още 2 хиляди мили и ще проговориш на български…

Закопаните в земята кадилаци в
Закопаните в земята кадилаци в „Кадилак ранч“ са наредени край пътя и привличат преминаващите. Снимка: Иван Бакалов
Закопаните в земята кадилаци в На някои гумите са се разпаднали. Колите са закопани през 1974 г. Снимка: Иван БакаловЗакопаните през 1974 г. 10 кадилака дават име на ранчото Арт-инсталацията в Снимка: Иван БакаловНа запад към Амарило. Снимка: Иван БакаловАрт-инсталацията в Арт-инсталацията в Арт-инсталацията в Мотел с претенции да е исторически на път 66 в Шамрок, Тексас. Снимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловПлакат в тоалетна плаши шофьорите със затвор, ако пият и карат. Снимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловМотел в Шамрок, Тексас, на стария път 66Стария път 66 в Шамрок, Тексас. Снимка: Иван БакаловСтария път 66 в Шамрок, Тексас. Снимка: Иван БакаловНавсякъде около арт-инсталацията с кадилаците са пръснати спрейове и всеки посетител се чувства длъжен да напръска нещо- рисунка, надпис. Снимка: Иван Бакалов

На изхода от Амарило на Запад по хайуей 40 има нещо, което много държах да видя. С леко лутане и чупки встрани от някакъв изход, намерихме т. нар. „Кадилак ранч”. Това място изплува като спомен от времето на Желязната завеса. Още си спомням като днес списание „Паралели” през 1974 г. със снимки на закопани наполовина, стърчащи от земята, съвсем здрави кадилаци. Момчешкото ми въображение беше поразено – арт-инсталация с истински коли. Тогава колите при комунизма бяха кът. Всяка по-нова западна кола в София с връстниците си я разглеждахме като нещо забележително. А тия закопали, моля ти се, тези грамадни здрави кадилаци, ей така, наполовина в земята. Някаква арт-група от трима измислила щуротията, а един местен милионер дал земята си и платил целия масраф. Всъщност кадилаците са 10 различни модела, произведени от 1949 до 1963 г. Но тогава на снимките бяха съвсем запазени, макар и стари модели. И седят още там, край Амарило, превърнали се в местна забележителност. Който минава оттук се чувства длъжен да се разпише при тях.

Снимка: Иван Бакалов

След 38 години колите са си същите, но не съвсем… Всеки е свободен да пръска по тях с разноцветен спрей, надписи, рисунки. Наоколо се търкалят флакони със спрейове. Върху ламарината на колите на места има дебел по няколко пръста слой боя. Гумите на някои са опадали, на останалите седят някакви остатъци, спаружени и почти разпаднали се, но боята ги крепи… Напръскваме и ние по нещо, да се разпишем като пътешественици и снимаме. За съжаление няма как да чакаме подходящо време – залез, изгрев – за по-хубави снимки.
И …по пътя.
Забих се да търся стар участък от Route 66 встрани от магистралата, нямаше го на картата, но имаше табели. И се загубих из някакви странични пътища, лутахме се, уцелихме нещо, пък после излязохме в глухи пътища, и айде пак на хайуея. На Запад, към Ню Мексико.

(Следва На Запад по Route 66 – С „Форд“ направо през полето из Ню Мексико)

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.