СофияПловдивВарнаБургасРусе

В. „Фигаро” уличи български литератор в грандиозна фалшификация

Кирил Кадийски, снимка: liternet.bg
Блез Сандрар, снимка: editionszoe.ch

Френският вестник „Фигаро” в своята статия от 28 юни, четвъртък, озаглавена „Фалшив Сандрар с български вкус” подробно описва една литературна фалшификация, която може да се сравни със сензационните измислени дневници на Хитлер, публикувани преди 20 години в Германия. Авторът на статията смята, че тя вероятно е извършена от българина Кирил Кадийски, в момента шеф на Българския културен институт в Париж (справка за Кадийски по-долу и интервю с него по случая в „Курие ентенасионал“).
Вестникът описва откриването на дълго издирвано произведение на един от най-известните френскоезични поети Блез Сандрар, творил в първата половина на миналия век (справка за поета виж по-долу).
Оказва се, че откритата в София от българския поет и есеист Кирил Кадийски поема е фалшификат от края на 20 век, а не е писана през 1909 г. За открития от Кадийски екземпляр колекционер от Швейцария предложил 50 000 долара. Статията във „Фигаро” твърди, че всичко сочи към Кадийски, който от 2003 г. е шеф на Българския културен институт в Париж. След статията във „Фигаро“, сп. „Корие Ентернасионал“ публикува интервю с Кадийски, в което той отхвърля обвиненията и бележка от руската изследователка, разобличила фалшификацията, че тя не е обвинявала за това българския поет (виж по-долу).
Засега преки доказателства няма, но на фона на лошата слава, която има България с фалшификатори на пари и др. измами, случаят може да се раздуха. Кадийски, известен български поет, преводач и есеист не бе открит вечерта в четвъртък за коментар.
Следва пълният текст на статията от в. „Фигаро”.

„Фалшив Сандрар с български вкус”
Рафаел Стенвил
В. „Фигаро”

Кирил Кадийски ли е автор на една от най-големите фалшификации във френската литература?
Младата изследователка Оксана Хлопина доказва неопровержимо, че изданието на “Легенда за Новгород” е изфабрикувано от българския ерудит.

През 1995 г. в София българският поет и изтънчен познавач на руската литература Кирил Кадийски, преводач на Вийон, Верлен, Маларме, Рембо и много други, открива случайно в антикварна книжарница една окъсана книжка, пъхната в томче на Михаил Арцибашев.
Върху черната корица в бяло са отпечатани на руски името на автора, заглавието и издателят: “Фредерик Созе, Легенда за Новгород, превод от френски Р. Р. Совонов, Москва – Санкт Петербург – 1907”. Писателят държи в ръцете си първата поема на онзи, който е още чирак часовникар, но скоро ще стане известен под псевдонима Блез Сандрар.

Блез Сандрар, портрет от Амедео Модилиани. Репродукция от албум с произведения на художника.

Дванадесет години след това невероятно откритие младата изследователка Оксана Хлопина разобличава, за първи път с доказателства, една измама: “Легенда за Новгород” е фалшификат.

Историята наистина е прекалено хубава. Нали повече от осемдесет години първата поема на Блез Сандрар, която той упорито е поставял начело на всичките си библиографии, е останала загадъчно неоткриваема. Самият той винаги е твърдял, че не притежава нито ръкопис, нито някой от четиринадесетте екземпляра от първата си книга, която неговият приятел Р. Р. издал в Москва, като “похарчи преди смъртта си последните си спестявания, за да ме изненада и окуражи”, както пише Сандрар в последния том на своите “Мемоари”, без да разкрива самоличността на този възрастен лингвист, с когото се запознал през първия си престой в Русия от 1904 до 1907 г.

От своя страна специалистите, отчаяни от напразните търсения и привикнали с мистификациите на автора, вече смятат тази творба за мит. Докато невероятното не става действителност през тази 1995 г.
Изданието, открито в София, шестнайсет страници, отпечатани на кирилица върху потъмняла от времето хартия, съответства на най-ранните описания на Блез Сандрар. Различават се само дата на издаване – 1909 г. според записаното от поета и броят на страниците – 144. Озадачаващи детайли, но твърде дребни, за да поставят под въпрос “чудото”. Емоциите разпръскват съмненията. Мириам Сандрар, дъщеря и биограф на гениалния поет, най-после може да пътвърди съществуването на тази поема, споменавана единствено от баща й.

Разследване като в роман

“Единствено тогава бях истински поет. Когато си на седемнадесет години – както казва Артюр Рембо – мислиш само за поезия и за любов…” Така започва “Легенда за Новгород”, чиято “изумителна модерност” е възхвалявана от всички. Националната библиотека на Франция желае да откупи книгата, но изисква експертизи. Анализът на хартията показва, че тя е от епохата. Но тъкмо преди анализът на мастилото да разсее последните съмнения, един швейцарски колекционер вдига мизата до 50 000 долара според наши източници.

Изследователите са лишени от този единствен екземпляр на оригиналното издание и трябва да се задоволят с факсимилето, придружено от възстановения текст на френски език и публикувано от “Фата моргана”. Въпреки това някои от тях не пропускат да отбележат, че тази дълга поема в проза, която носи в себе си зародиша на образи, идеи и факти, появяващи се в още ненаписаните тогава творби на швейцарския писател, би могла да е създадена въз основа на дълбокото познаване на бъдещите му произведения. В “Легенда за Новтгород” се мяркат дори детайли, които Блез Сандрар споменава в много по-късните си “Мемоари”.

От тук започва литературното, романово и почти криминално разследване на Оксана Хлопина, 28 годишна руска докторантка от Новосибирск, която за целите на дисертацията си (”Блез Сандрар – една руска рапсодия”) ще обиколи Париж, Санкт Петербург, Швейцария и България в търсене на улики. Тя забелязва, че Блез Сандрар описва поемата си като “забавна и героична епопея”, докато още първият прочит на “Легенда за Новгород” открива трагичните нотки в нея. Освен това в текста има и някои несъответствия и анахронизми – споменава се например хотел “Англетер” в Санкт Петербург, станал световно известен след като Сергей Есенин се самоубива в една от стаите му и написва с кръвта си прощалната си поема. Този луксозен хотел наистина съществува от 1876 г., но носи това име едва от 1925 г.

Подозренията обаче бързо прерастват в неопровержими доказателства, когато изследователката подлага на анализ правописа и граматиката на този текст на руски език, преведен от френски през 1907 г. През 1917 г. е извършена реформа на правописа. “Тази реформа, насочена към опростяването на руския правопис, твърди тя, има дълбоко символичен характер за новия болшевишки режим, като води до пълен разрив в начина на писане, така че всичко, публикувано преди, да изглежда не само политически, но и визуално отживяло и де факто нечитаемо.”

Странният господин Кадийски

Премахнати са букви, променени са окончания и представки, променя се и граматиката. Но поемата не издържа този лингвистичен анализ. Тя не може да е написана от рускоговорящ човек преди 1917 г., нито дори от руснак, който се е учил да чете и пише преди реформата. Тя очевидно е фалшификат, създаден от някой, който наистина владее до съвършенство съвременния руски език и познава основните правила на правописа от преди 1917 г. Но текстът е написан на съвременен руски език, а след това в него са внесени системни, но твърде повърхностни корекции. Оксана Хлопина би могла да спре до това откритие, да се задоволи с тази проста, очевидна и неопровержима констатация, но и се струва, че така в труда й остава привкус на нещо недовършено. Изпитва необходимост да разбере кога и как би могла да е извършена мистификацията.

Българският посланик Франция Ирина Бокова и директорът на Българския културен институт в Париж Кирил Кадийски откриват изложба „Съвременна карикатура“ в сградата на института през септември миналата година. Снимка: архив на сп. „Тема”

Ключът към загадката е пред очите й, отпечатан с бели букви върху черен фон. Изследователката е заинтригувана от очертанията на шрифта, с който е изписано заглавието, и скоро разпознава белезите на един кирилски шрифт за компютри, наречен “Ижица”. Той е създаден през 1988 г. и през 90-те години е единствения компютърен шрифт, съдържащ буквите от руската азбука, премахнати през 1917 г.

Когато проверява с помощта на компютър тази хипотеза, Оксана Хлопина успява да възпроизведе пълно копие на титулната страница, открита в България. Не може да има просто съвпадение, защото става дума за леко променена версия, с увеличена височина и намалена широчина на буквата. Така че не е възможно книгата да е отпечатана нито през 1907 г., нито дори преди 1988 г. Обръчът се затяга. Оксана дори намира на софийските сергии за книги, там където е открита и поемата на Блез Сандрар, поредица от детски книжки, на чиито титули е използван същият издължен вариант на шрифта ижица.

Въпреки това, тъй като е преизпълнена с уважение към литератора, когото е срещнала само веднъж в “Ла Ротонд” и тогава се е изчервила и смутила от възхищение, младата изследователка отказва да назове името на онзи, към когото сочи всичко: съвършеното владеене на руския и тънкостите му, качествата му на поет, познанието за издателските технологии, България – Кирил Кадийски. Откривателят на фалшивия Сандрар. Не е ли той познавачът на руската литература, превел Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Пастернак. Не е ли той деликатният поет, увенчан през 2002 с наградата “Макс Жакоб” за “Пет сезона и други поеми”? Не е ли той издателят занаятчия, основал в България собствено издателство – “Нов Златорог”?

Засега човекът, който от 2003 г. ръководи Българския културен център в Париж, изглежда притеснен. “Вижте, аз не съм експерт по Сандрар”, извинява се той, сякаш за да се оневини за нещо, което не е извършил. Тепърва ще видим. Аферата Сандрар едва започва. Легендата за Новгород още се носи.

Оксана Хлопина до „Курие ентернасионал“:

Не съм отправяла никакво обвинение във фалшификация срещу г-н Кадийски

Във връзка с възникналата полемика около “Легенда за Новгород”, приписвана на Блез Сандрар, Оксана Хлопина изпрати до редакцията на “Курие ентернасионал” следното заявление, като отказа по-нататъшни коментари:

Заключението от моето изследване върху “Легенда за Новгород” фигурира в дисертацията ми “Блез Сандрар, една руска рапсодия”, която защитих на 9 юни: “С оглед на всички данни, представени тук… не смятаме повече за възможно да разглеждаме този текст като автентичен. Напълно очевидно е, че става дума за фалшификат, чиято изработка може да се датира между 1988 и 1995 г., когато е публикуван за първи път.”
Що се отнася до останалото, не желая да навлизам нито във въпроса за самоличността на фалшификатора, която не ме интересува, нито в каквато и да било друга полемика. Искам да подчертая, че не съм отправяла никакво обвинение във фалшификация срещу г-н Кадийски.
Държа обаче да отрека категорично твърдението на г-н Кадийски пред вашия вестник, че съм била споделила с него, че съм била “манипулирана от автора на статията” във “Фигаро Литерер”.
Настоявам също така да бъдат прекратени натискът и опитите за сплашване, на които съм обект след излизането на статията във “Фигаро литерер”: Те са колкото неприятни, толкова и безполезни.

`
Кирил Кадийски
Биография в liternet.bg

Кирил Кадийски, снимка: slovesa.net

Кирил Кадийски е роден през 1947 г. в Кюстендил. Завършва руска филология през 1971 г. Работи в литературната редакция на Радио София, а по-късно в издателство „Народна култура“. Издател – „Нов Златорог“ (от 1990). Поет и есеист, член на българския П.Е.Н.-клуб, член-кореспондент на френската академия „Маларме“, член-учредител на движението „CAP A L’EST“ на поетите-франкофони (Братислава, Словакия). Кирил Кадийски е автор на книгите: „Небесни концерти“ (1979), „Ездач на мраморни коне“ (1983), „Пясъчно време“ (1987), „Перо от феникс и други стихотворения“ (1991), „О кой“ (1994), „Поезия“ (1995), „Вечеря в Емаус“ (2000), „Смъртта на бялата лястовица и тринайсет нови сонета“ (2001), „Green“ (2002), „Черепът на Йорик и други стихотворения“ (2004). Превежда от френски – Вийон, Молиер, Бодлер, Верлен, Маларме, Рембо, Аполинер, Сандрар, и от руски – Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Пастернак. Автор е на единствената книга с палиндроми в българската литература „Още нещо“ и на поетическата антология „От Вийон до Виан“. Негови книги са издавани във Франция (9 поетични книги), Испания, Гърция, Сърбия, Румъния. Стиховете му са превеждани на английски, немски, италиански, полски, словашки, унгарски, руски, белоруски, украински, турски, македонски. Кирил Кадийски е носител на редица престижни награди, сред които са: „Иван Франко“ – Украйна, „Голямата европейска награда за поезия“ – Румъния, „Макс Жакоб“ – Франция.

Блез Сандрар, с истинско име Фредерик Созе. (1887 – 1961).

Блез Сандрар, снимка: lexpress.ch

Един от най-големите поети и романисти във френската литература на ХХ век, роден в Швейцария. Водеща фигура заедно с Гийом Аполинер в литературния авангард преди и след Първата световна война. Живее бурно, пътешества из целия свят и сменя десетки професии и занимания.

Анотация от Кадийски към българското издание на “Легенда за Новгород”, С., 1995, Нов златорог

„В една мрачна и претъпкана антикварна книжарница, където бях отишъл да взема поръчаните от мене книги, попаднах на някакъв случаен кашон; започнах да ровя и след няколко мига държех в ръцете си оръфана и почти разпаднала се брошура.
Фредерикъ Созэ. Легенда о Новгородъ. Переводъ съ францускаго(sic) Р. Р. Москва. Санктъ-Петербургъ. МСМVII.
Невероятно! Нима това не беше смятаната за несъществуваща първа книга на швейцареца Фредерик Заузер (на френски Созе), известен по цял свят като Блез Сандрар?! Настървено зачетох. Когато свърших четенето, което трая може би миг, а може би и вечност, сърцето ми беше спряло. Не ми достигаше въздух. Събуждах ли се… Сън ли беше това? Не – поемата съществуваше.”

Кирил Кадийски пред „Курие ентернасионал“:

Не съм написал “Легенда за Новгород”

Кирил Кадийски, снимка: liternet.bg

“Добър ден, аз съм притесненият фалшификатор”, шегува се Кирил Кадийски докато ни отваря вратата на Българския културен център, който ръководи от септември 2004 г. Естествено, намеква за полемиката, която се разрази, след като “Фигаро литерер” публикува на 28 юни статия, уличила го повече или по-малко открито, че е в основата на една литературна измама: че е автор на приписваната на Блез Сандрар “Легенда за Новгород”, един екземпляр от която открил при софийски букинист през 1995 г. Статията във “Фигаро” се опираше на изследването на руската докторантка Оксана Хлопина в нейната докторска дисертация в университета Париж Нантер. Тя стига до извода, че става дума за “очевиден фалшификат, чието производство може да се датира между 1988 и 1995 г., когато е публикуван за първи път”. Но на поета му е трудно да скрие своето раздразнение: обяснява ни, че е написал седем страници в отговор на обвиненията на “Фигаро”, “същински памфлет”, но после го преправил на по-класическото “Право на отговор” и смята да го изпрати до вестника, като междувременно потърси и съдебна отговорност за оклеветяване. “Чрез мен искат да съсипят репутацията на цяла една страна”, смята той. Следва разговорът ни.

– Как започна тази афера?

– Не смятах, че “Фигаро” подготвя статия за мен и за “Легенда за Новгород”. Наистина, в началото на юни ми се обади един журналист от “Фигаро” – трябва да е бил Рафаел Стенвил – който ми каза, че се интересува от тази тема. Спомням си добре, че тогава го поканих да се видим и да поговорим. Но той не дойде. Всъщност в деня на излизането на статията Оксана (Хлопина) се е обаждала няколко пъти в Културния център, за да ни предупреди. Тъй като през целия ден нямаше връзка с мен, тя е говорила с колегите и те са купили вестника. Свърза се с мен по телефона чак вечерта. Беше много разстроена, многократно ме увери в уважението си към мене и излази съжаление, че статията ме уличава. “Манипулираха ме” – “Меня манипулировали” – каза ми тя на руски. Макар че днес тя твърди обратното, въпросът кой е дал информация на журналиста от “Фигаро” едва ли трябва да се поставя повече.

– Значи знаете, че тя отрича яростно да е била “манипулирана” от журналиста от “Фигаро”?

– Това си е нейна работа. На мен ми го каза. Тогава я посъветвах, ако желае, да изпрати до “Фигаро” уточнение, в което да се разграничи от обвиненията на вестника. Тя не го стори. После прочетох, че тя уточнява, че никога не ме е посочвала поименно в дисертацията си, на което съм склонен да вярвам, защото ми го каза нейният научен ръководител в Париж Клод Льороа. Той ми се обади, за да сподели колко е “шокиран” от обвиненията на “Фигаро”. Защото, ако се вярва на статията, всичко ме обвинява.
Днес се поставя един въпрос: ако според автора Хлопина е установила за първи път с доказателства, че “Легенда за Новгород” е написана от един български ерудит (т. е. от мен), на какво основава той твърденията си, щом и тя, и нейният научен ръководител заявяват, че дисертацията не съдържа и най-малкото подозрение към мен? Или тя му е разказала това и го е подвела да сбърка, или той си го е измислил и я компрометира. Сега и двамата отричат без да си дават сметка, че няма трето лице, на което да прехвърлят отговорността. Впрочем, от “Фигаро литерер” никога не са се обръщали към мен с предложение да отрека или поне да коментирам обвиненията, които той ми отправя. Това не е много елегантен начин на действие.

– Историята разказва, че вие откривате това издание през 1995 г. при един букинист в София… Какво стана после?

– Да, става дума за една антикварна книжарница, където се отбивах често да търся стари издания. Няма нищо по-естествено, аз съм издател, любител и колекционер на стари книги. В този ден книжарят ми каза: “Погледни в онзи стар кашон, това са стари руски книги, купих ги току-що.” Въпросният текст беше пъхнат в един роман на Михаил Арцибашев. В българия Сандрар не е сред известните френскоезични поети, за разлика от Аполинер или Рембо. Още по-малко е познато истинското му име Фредерик Созе, както е подписал “Легендата”. Аз го знаех. После книгата – която купих за смешна сума – остана мое притежание в продължение на няколко години. Междувременно я показах на френски приятели, писатели и преподаватели, а също и на Мириам Сандрар, дъщерята на поета. По нейна молба беше направена експертиза на хартията, която показа, че става дума за издание от епохата. Френската национална библиотека, обратното на това, което прочетох, никога не е искала да придобие текста, нито пък някоя друга френска институция. Мириам Сандрар се свърза по своя инициатива с Швейцарската национална библиотека в Берн, но не постигна нищо. Поради недостиг на средства накрая продадох “Легендата” на частно лице.

– На кого и за каква сума?

– Ще ви кажа само, че не беше за 50 000 долара, както твърди “Фигаро”. Може да са били 5, може да са били 250 000, но няма да ви кажа точната цифра, това е мое право. Също така не желая да разкрия името на антикваря, който го купи. Впрочем, даже не съм сигурен дали го помня…

– Имахте ли съмнения за автентичността на текста?

– Никога не съм твърдял, че този текст е 100% на Сандрар. Често сме го обсъждали с моите френски приятели и със специалисти. Просто имам чувството, понеже съм го чел и препрочитал, държал съм го в ръцете си, че става дума за текст от епохата. Написан на френски и преведен вярно на руски или от Сандрар, който го е дал за редакция на руснак, или от преводач с литературни умения, но със сигурност не от изтъкнат руски поет, както смята Хлопина… Стилът е много по-близък до френската поезия от онова време, отколкото до руската поезия от същия период. Впрочем, имам и други резерви относно демонстрацията на Хлопина за очертанията на шрифта, както и относно нейния стилистичен и граматически анализ, но ще стане твърде дълъг разговор, ако ги изложа тук. Беше направен анализ на хартията. Тогава да анализираме и печатарския шрифт, както предлага един друг учен (Атанас Чобанов във в. “Парижски вести), за да установим печатарската технология, и ще знаем малко повече.

– Същият този специалист твърди не без ирония, че случайността е способна на много неща: текстът на Сандрар “попада в ръцете на единствения човек на Балканския полуостров, способен да го разпознае”…

– Да. Да откриеш изгубено издание е като да удариш голямата печалба от тотото. Рядко, но се случва. Падна се на мен. Що се отнася до факта, че книгата, от която са съществували само 14 екземпляра, се е оказала в България, това е доста логично. Оттук са минавали руснаците от бялата емиграция, бягащи от революцията, и е твърде възможно някой от тях да го е донесъл в куфара си…

– Намесвали ли сте се по един или друг начин в този текст?
– Вижте, дори и да исках, не съм способен на подобно нещо. “Фигаро” напразно ме представя като разностранен ерудит. За да се изфабрикува истинско-фалшиво издание от 1907 г., са необходими значителни ресурси (хартия, мастило, печатарска машина…), с каквито поет и издател като мен не е можел да разполага в България през 1995 г. Освен това не е достатъчно да се отпечата текстът, трябва също и да се напише! Наистина говоря руски, но не съм способен да напиша “Легенда за Новгород”. Нека да заявя веднъж завинаги: аз не съм фалшификаторът, описан в статията на “Фигаро”.

– В едно интервю в българската преса споменавате тъмни сили, които искат да дискредитират България… Кои са те?
– Не вярвам в идеята за заговор срещу мен. Това, което ми се случва е плод на срещата между две непомерни амбиции: на Хлопина, която смята, че е открила фалшификация, и на журналиста от “Фигаро”, който е сигурен, че се е добрал до сензация. Но вместо да обслужи техните амбиции, тази афера ще ги дискредитира – така мисля. Затова пък няма да допусна чрез мен да бъде омърсен образът на България: аз не съм само поет, но и български дипломат, директор на Културния център и културен съветник в посолството. Досега във френската преса можеше да се прочете, че българите са крадци на данни от банкови карти, вече, ако се вярва на “Фигаро”, и членовете на техния елит са фалшификатори, но от друг вид. Затова ще искам от мое име, но и от името на България, обяснения, а и компенсации.

Разговор на Александър Леви и Камелия Конакчиева

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.