Недоразумение по евразийски

Газета.ру

Колаж: иносми

Сред основните теми през наближаващия политически сезон в Русия със сигурност ще бъде и Евразийският съюз – идеята бе лансирана от Владимир Путин при връщането му на президентския пост, тъй че явно е приоритетна. Самото понятие впрочем май доста се поразми за няма и година, откакто през октомври 2011 г. бъдещият държавен глава публикува програмната си статия. По-точно начинът, по който се възприема идеята, почива на ред недоразумения – защото самите автори на проекта не са твърде наясно какво значи той.

Да започнем оттам, че названието му заблуждава. Путинската идея въодушеви до крайност привържениците на евразийската идеология, според която Русия представлява специфична, уникална цивилизация, противопоставена на Европа и натоварена с мисията да обедини огромните пространства на Евразия. Обаче нито самата статия, нито последвалите обяснения – ще добавим, немногобройни и неконкретни – не налагат като извод никаква евразийска метафизика в духа на Трубецкой, Гумильов или Дугин*.

По-скоро, става дума не да се отхвърлят европейските подходи, както естествено би сторил един истински евразиец, а да се заимстват и адаптират към Русия и околностите й. Понятието се използва с двояка цел: от една страна, да се подчертае отликата от наличния вече ЕС (оттук иде и евразийската насоченост), но от друга – да се демонстрира и съпричастност, сходство в организационните принципи.

Ако разплетем словесната паяжина, ще стане ясно, че всъщност изобщо не става дума за Евразия, а за една конкретна страна, и то разположена, не ще и дума, в Европа – за Украйна. Основната задача е тъкмо Киев да бъде въвлечен в интеграционния проект; същевременно с присъединяването на Киев организацията – днешният Митнически съюз, ще придобие съвсем различен формат. Днес, с три държави членки, тя представлява интересен прототип; ако пък се включи и Украйна с обширния й пазар и потенциално силната, диверсифицирана икономика, ще прерасне в сериозна структура и всички ще трябва да се съобразяват с нея.

Колкото до самите евразийски простори, по-конкретно Централна Азия, инициаторите на проекта май проявяват към тях твърде умерен интерес. Нищо чудно, тъй като от икономическо гледище най-вероятните кандидатки (Киргизстан и Таджикистан) със сигурност ще донесат поне толкова проблеми, колкото и дивиденти. Прочее, евразийската съставка явно още дълго време ще се ограничава с дееспособния, богат на суровини Казахстан. (Естествено не забравяме и територията на Русия, три четвърти от която лежат в Азия.)

При това постоянно се посочва, че Евразийският съюз не е затворена структура, а елемент на бъдещо единно пространство – от Лисабон до Пусан, в което възторжено ще се слеят всички пазари, от европейския до тихоокеанския. Сякаш дори не се предвижда обособяване, а точно обратното. Евразийският съюз като развитие на Митническия е приложно начинание.

Негова цел е да разшири пазарите и да възстанови част от производствените вериги, разрушени с разпадането на Съветския съюз, а средството – да бъдат осъществени в тези земи принципите на евроинтеграцията от втората половина на 20-и век. Катализатор е дълбоката криза в Европейския съюз: днес и в обозримо бъдеще той по принуда ще се занимава само с вътрешни проблеми, без да обръща внимание на съседните държави. Тъй че Русия получава благоприятен шанс да свали летвата на конкуренцията. Още повече че самата идея е съвсем рационална и изглежда обещаваща.

Тук наистина се откроява друго едно недоразумение, по-точно липсата на ясен образ на проекта у неговите архитекти. Когато има външна форма, но липсва добре очертано съдържание, формата започва да се запълва самостоятелно и попива онова, което се носи из въздуха. А у нас из въздуха се носят останки от просъветска реторика, обилно подправена с носталгия (у някои искрена, у други раздухвана изкуствено и конюнктурно) по единния и могъщ Съветски съюз.

Инициаторите на Евразийския съюз не разполагат с език, който да представи тази структура в съвременен облик, насочен към бъдещето. В програмните документи се прокарват аналогии с европейската интеграция, но представени малко срамежливо и колебливо; те може да послужат за допълнение, но трябва да има някаква сърцевина. Цялостна картина обаче липсва – независимо дали ще се наблегне на ценностите, общи за партньорите, или на споделяни от всички геополитически интереси. Затова аргументите отново се свеждат до спомени колко хубав е бил животът едно време.

Разнежването заради общото съветско минало се възприема в другите бивши съюзни републики далеч не тъй позитивно, както в Русия. Тя оплаква изгубеното си могъщество, а останалите празнуват новопридобитата собствена държавност. Безспорно във всяка постсъветска страна има доста хора, изгубили много неща от 20 години насам, които с удоволствие биха се върнали в „златния век“.

Те обаче стават все по-малко с израстването на поколения, които не помнят този век. И със сигурност тези блянове няма да бъдат посрещнати с разбиране от управляващата класа във всяка от бившите съветски републики – новите властници логично нямат интерес да бъдат делегитимирани. Между другото евразийската интеграция е специфична с това, че още по-подчертано от европейската се гради на договорености между върхушките (при все че и в Европа е разпространен митът за демократизма на Европейските общности). Затова никак не е печелившо партньорите големци да бъдат плашени с връщане към старите отношения между „центъра“ и „провинцията“.

Най-накрая, ако Москва наистина си поставяше за цел да сътвори подобие на възстановен Съветски съюз, тази риторика може би щеше някак да й послужи (всъщност едва ли – точно тогава би се наложило да приспива партньорите с приказки, че суверенитетът е свещен). Никой обаче няма подобно намерение; съответният инструментариум от емоции и аргументи всъщност е споменатото вече случайно запълване на вакуума с подръчни средства.

Предполагаемият Евразийски съюз не е онова, което изглежда за страничния наблюдател. Не е нито политическо въплъщение на „великата степ“, нито реинкарнация на СССР и само донякъде представлява алтернатива на Евросъюза.

Ако дейността по проекта продължи – а политическата воля да бъде прокаран е много силна, външната му форма вероятно ще се изпълни с някакво по-конкретно съдържание, а евентуалните изгоди за участниците ще ги тласнат към търсене на подходящ идеен гръбнак. Засега обаче Евразийският съюз за пореден път ярко илюстрира междинното положение на руското съзнание – то явно започва да се отделя вече от имперската матрица, но все още не може, нито иска да го признае пред себе си.

БТА

* Николай Трубецкой, Лев Гумильов, Александър Дугин – руски философи и културолози, чиито трудове са свързани с идеите на евразийството за Русия като „специфична етнографска среда“ – б. р.

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.