На Запад по Route 66 – Сидона, Аризона, червените скали и зяпачите на залеза

Продължение. Виж „На Запад по Route 66 – С „Форд“ направо през полето из Ню Мексико

Снимка: Иван Бакалов

Флагстаф, Аризона. Тъмно е, към 11 часа вечерта, пътуваме по дългите булеварди водени от джипиеса. Кой ще ти търси хотел по друг начин в тия американски градове? Впрочем сега с картите в интернет и без джипиес е лесно, но си представям през 50-те години как са се ориентирали хората по Път 66. Може би още от онова време в Америка има такава любов към указателните табели. На всяко кьоше, преди всеки изход от магистрала по три и повече пъти се редуват табели с предупреждения – след 1 миля, след 600 фута, след 300 фута. В това отношение, ако сравниш с България, у нас сякаш е Афганистан. Да не се отклонявам, но и с Европа разликата е като пропаст – например във Виена като шофьор можеш да се ориентираш из града само по табелите, докато, ако попаднеш в София, си загубен. Един от друг по-интелигентни кметове и кметици се изредиха на София, никой не се сети да наслага табели като света – не е скъпо, няма нужда от европейски помощи. Но и никой не реагира, така сме си свикнали в Булгаристан.

Снимка: Иван Бакалов

Най-после в Аризона. След жегата по пътищата в Тексас и Ню Мексико, тук ни посреща хладна вечер, по-точно направо студена. Даже се чудя какъв е тоя студ. Но после разбирам, че Флагстаф е над 2100 метра надморска височина – цяло плато стотици мили наоколо е с такава височина. Не ми е минало през ум да се готвя „научно” като някои скрупольозни туристи, които изчитат всичко за всяко място и си водят бележки къде да идат. Аз исках да пропътувам по „Главната улица на Америка” и толкова. И по-интересен е сблъсъкът с мястото, а предварителните ти представи само могат да те объркат.
Хотелът е повече от приличен. Уморен от дългия път, си наливам от бутилката „Дива пуйка”, а Нина се напушва с трева, подарък от нейната приятелка в Чикаго. Не се знае кое е по-здравословно. Може да се спори. Всъщност, както казва Авицена, дозата прави лекарството.

Но Аризона не е най-подходящото място за разсъждения за наркотиците. Тук има места, които ти действат по-силно и са безвредни.
Следващите 3 дни оставаме във Флагстаф и пътуваме денем из околните аризонски чудеса.
Всичко започва с неприятна изненада на сутринта – оказва се петък, а пък в понеделник имало и национален празник, цяла ваканция. И тук прииждат хора от цяла Америка, за да обикалят наоколо – Гранд Каньон, национални паркове, Сидона… Бяхме запазили хотела за една вечер, с намерение да намерим друг на следващия ден. Но, уви, в интернет местата по хотелите свършиха. Питаме в нашия хотел дали ще ни оставят още 2 дни. Да, съгласиха се, само че цената скочи от 65 долара на 110 на вечер. Чак на третата вечер намерихме по-евтин.

Снимка: Иван Бакалов

Още като разбраха приятели във Фейсбук, че съм в Аризона, започнаха да валят съвети – иди в този каньон, иди в онзи каньон. Благодаря, но… Кой ще намери време да пропътува Route 66, а пътьом да обиколи и националните паркове на Аризона? То 20-ина дни не стигат само тук да бродиш. Все пак…

На сутринта тръгваме  към Сидона. Какво е това? Много българи са го виждали по телевизията, без да знаят. Градче на около 25 мили от Флагстаф, скрито в една долина сред високи червени скали, които се издигат наоколо. Тук са снимани 100-ина холивудски филма от 30-те години насам, затова градчето го нарекли „Аризонският малък Холивуд”. Природният декор е величествен.
За куриоз, като проверих от хотела във Флагстаф къде можем да измием нашия „Форд Фокус”, който беше позагубил сребристия си цвят (щото тук не е като в България, набива се на очи да караш с немита кола), интернет показа, че има автомивка на самообслужване в …Сидона. Във Флагстаф излизаха още две, но не се знае там дали няма да ти вземат 30 долара за миене, пък на самообслужване е 7. Автомивката някак ни дойде дюшеш, съвпадна с целта ни.

И така, пускаме се по живописния път от Флагстаф за Сидона. Пътят се вие с едни безкрайни завои сред гори с грамадни дървета, на места излиза на някой ъгъл с гледка, която само подсказва какво предстои нататък. Денивелацията е значителна, по пътя се смъкваме 1000 метра по-ниско от Флагстаф.
На влизане в Сидона веднага се усеща, че това е прочута туристическа дестинация. Върволица от коли, автобуси, указателни табели за хотелите, услуги всякакви. Но нищо от построеното в това градче, не се набърква по някакъв груб начин в природата. Всичко е нискоетажно, вписва се естествено в средата наоколо. Първо попадаме в туристическата част, а после открихме и разни отдалечени жилищни райони на Сидона, по-точно отделни вилиджис, като в приказките.

Снимка: Иван Бакалов
Снимка: Иван Бакалов
Снимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловМагазинът Снимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловВ подножието на Снимка: Иван БакаловЗалезът от платото. Снимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловЗалезът на платото. Снимка: Иван Бакалов

Информационния център е пълен със 7-8 служители, които обясняват едно и също на всеки, без да им омръзне и без да престанат да бъдат любезни. Оттук минава всеки, дошъл да си вземе карта, дипляна, някакъв гайд, без който не можеш да се ориентираш в посоките и местата.
Над червените скали на Сидона можеш да полетиш със самолет, с хеликоптер, можеш да ги обиколиш с кон, с АТВ, джип, велосипед или да тръгнеш пеш по туристически пътеки. Предлагат всичко. И с кола, разбира се. Хващаме като за начало един обиколен панорамен път с т. нар. Scenic points – места, откъдето се открива гледка. Но първо автомивката за 7 долара…  Уж на самообслужване, но двама сапунисват набързо колата и после я прекарват през автомата. Отвън цели четирима мексиканци, които без съмнение са тук като нелегални работници, започват да я бършат с гюдерии и гъби, за което отнасят 3 долара бакшиш от стиснатия беден източноевропеец. Какво му беше самообслужването, не разбрах.

Обиколният път разкрива различни скали, с причудливи форми, поради които са ги кръстили „Камбаната”, „Катедралата”, „Кафеварката”, „Каменният комин” и т. н. Спираме в един отдалечен район и тръгваме да търсим една специална гледна точка от реката долу, за да заснемем т. нар. „Катидрал рок” – прилича на огромна катедрала. Вървим по някакви индиански пътеки, маркирани да не се лутат туристите. Наоколо кактуси, храсти, цветя и горички, които Нина прилежно снима, заедно с разни буболечки. Стигаме до реката, която тече по същите червени камъни. В подножието на „Катидрал рок” сме, величествена скала с лековита сила, както ни обясниха по-късно. В района на Сидона имало т. нар. водовъртежи или вихри от енергия. Наистина има нещо магическо в това място. Усещаш, че си по-близо до Бога. Дали си внушавам, но наистина ме изпълва прилив на енергия и някакво успокоение. Дотам, че се събух и нагазих в реката – доста силно течение с едри речни камъни, от същата червена скала. Учудих се – водата не беше студена.
После се замислих, че тия червени скали са с високо съдържание на желязо (железни окиси) и нищо чудно тук да има по-различно електромагнитно поле от другаде.

В подножието на „Бел рок“. Снимка: Иван Бакалов

Това енергийно място привлича като магнит всякакви откачалки. Всички привърженици на духовното движение „Ню ейдж” (б. а. – накратко, някакъв осъвременен, по-модерен вариант на българския дъновизъм, симбиоза между източни и западни духовни течения), хора от източните религии и др. се стичат тук. Забелязват се много индийци, но американски жители – говорят с децата си на английски. Тук-там се виждат инвалидни колички по пътеките, а по скалите нагоре пъплят, подкрепяни от близките си, сакати хора.
В Сидона под път и над път по хотелите и край тях има разни табели за медиуми, гадатели, астролози и т. н. Има и магазин „Ню Ейдж”, украсен подобаващо с няколко кукли на извънземни до входа. Вътре е пълно с полускъпоценни камъни, кристали, енергийни гривни, лечебни картини, дискове с музика за психовъздействие и настройване на чакрите и т. н. Сред книгите Нина намери някакъв научен труд „Традиционно балканско вещерство”, автор някой си мистър Ристич…
Не разбрах откъде точно, но тя гордо се сдоби с индиански капан за сънища. Индиан, ориджинъл.
Уморени и същевременно заредени с енергии, тръгваме късно и замръкваме по пътя за Флагстаф.

На другата сутрин пристигаме пак в Сидона, с намерение да полетим със самолет с най-евтините турове, за по 65 долара на човек. Иначе може да те повозят и за 500 долара. Уви, оказа се ветровито, самолетите не летят. Нищо, другия път, в другия живот може би…


Но пък обиколихме още чудни места тук, посетихме някакъв индиански мол с магазинчета. Аз бях с шапка с надпис „Ню Йорк” и зяпайки една витрина, чувам продавачката, симпатична бяла жена на средна възраст да казва – „От Ню Йорк ли сте или това е просто шапка?”. Разсмя ни. Но не беше случайна закачка – „Аз съм от Ню Йорк –  каза гордо тя – преместих се да живея тук, тук е моето място, чувствам се добре”. Ти да видиш…

Един възрастен антиквар, вероятно пенсионер, едър и мустакат, пък ни заизмъчва с въпроси за България. Беше чел много за историята на Европа. Но за България нищо не знаеше. Опитах се нещо да му обяснявам, че имаме 1300 години история… Той попита каква ни е религията, започна да си преговаря на глас и да сравнява с други страни от Армения до Сърбия, попита и на чия страна сме участвали във Втората световна. Припомних му, че сме били в коалиция с Хитлер и сме обявили война на САЩ и Великобритания, пък после бързо сме станали съюзници на Сталин, Рузвелт и Чърчил и сме тръгнали на фронта срещу немците. Антикварят неудовлетворен попита конкретно – „Кажете ми един значителен факт, с който България е известна в европейската история?” Ха сега, де. Замислих се. Освен, че българи са създали кирилицата, не смея да кажа друго. Разни битки от средните векове, или по-късни, като превземането на Одрин, първи бомбардировки със самолети и т. н. – по-добре да ги премълча пред този. Но, ето, това е. Отиваш в Сидона, и се забиваш при някакъв, който те кара да мислиш с какво е известна твоята страна…

Залезът на платото. Снимка: Иван Бакалов

Изкатерихме се колкото можем нагоре по „Бел рок” – скалата, наречена „Камбана”. Това място пък давало духовна сила. Сигурно. Над нас се бяха изкатерили едни индийци с децата си, не можеха да слязат по стръмната скала. Май нагоре е вече в категория за алпинисти, а те бяха прекалили.

На едно високо плато, недалеч от летището на Сидона, има място с панорама към дългата скалиста верига на запад. Точно там, малко наляво, залязва слънцето.

На залеза на това място се събраха повече от 100 души – предимно местни, американци, но се виждаха и няколко японци туристи. И като деца да се радваха на залеза. Когато слънцето се скри зад скалната верига, започнаха да ръкопляскат, сякаш са гледали спектакъл.

Не знам за друг, но аз уважавам хора, които ръкопляскат на залеза. Те знаят, че животът е крехък, че не се знае колко кратко ще си на тази земя, и затова се радват на този подарък – един ден, един залез, на едно красиво място.

(следва – По Route 66 – Гранд Каньон, Аризона, среща със Създателя)

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.