По Route 66 – Гранд Каньон, Аризона, среща със Създателя

Продължение. Виж “На Запад по Route 66 – Сидона, Аризона, червените скали и зяпачите на залеза

Отсрещният ръб на Гранд Каньон Аризона на тази снимка е на повече от 20 километра. Мащабите изглеждат нереални. Проломът вляво, който отива в дълбочина в сянката, към края си е на двойно по-голямо разстояние. Снимка: Иван Бакалов

Алеко Константинов онемява от вълнение пред Ниагарския водопад и не намира думи да изрази възхищението си в „До Чикаго и назад”.
„Много минути се изминаха, догдето ние се свестихме! Всички наблюдатели бяха вцепенени като в жива картина! Не учудвание, не възхищение, не! Едно безгранично благоговение бе отпечатано на лицата на всички! Всички лица бяха сериозни, излека бледни и като че изтръпнали! Като че не пред творението божие, а пред самия Бог те бяха изправени!… Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!… Аз не мога.
Прощавай, Ниагара! Много е кратьк животът, за да имам надежда още веднъж да те видя!… (А бе не се знае! Здраве да е, па и берекет… Ами!)”

Горкият Алеко, за съжаление не е успял да види Ниагара още веднъж преди да го застигне куршумът. Но, в края на краищата, много неща човек вижда през живота си само веднъж. Или въобще не ги вижда…
Затова ще се опитам да опиша и покажа Гранд Каньон в Аризона колкото се може по автентично, с пълното съзнание, че има хора, които никога няма да го видят.

Снимка: Иван Бакалов

Ако Алеко беше стигнал до там, щеше да остане още по-безмълвен. Ниагарския водопад е като рекичка пред Гранд каньон, Аризона. Не е шега. Още в Чикаго с един познат коментирахме това, като стана дума, че ще ходя до Гранд каньона. Той архитект, аз фотограф, и двамата разбираме от мащаб. Според архитекта, който е обикалял достатъчно по тези места, Ниагарския водопад е преувеличен като големина – снимките дават за него представа като за нещо огромно, а в действителност не е толкова. А с Гранд каньона в Аризона е точно обратното – човешкият ум не може да възприеме огромния му мащаб, а снимките го представят като някакъв планински пролом, от тях не можеш да усетиш размерите, разстоянията.

Пътувам към каньона, воден от тези мисли и се чудя как ли ще изглежда, в сравнение със снимките. От Флагстаф пътят първо върви по магистрала 40 на Запад, по Route 66 (из града има табели откъде минава старият Път 66, който продължава по магистрала 40), после от магистралата се тръгва право на север, към южния ръб на Гранд каньона. Той криволичи на около 270 мили дължина в северната част на Аризона. На около 30 мили разстояние по южния ръб има специално изграден път и е достъпен за туристите. Тук е основната база на Гранд каньон нешънъл парк, където прииждат посетителите и се пръскат насам натам по пътеките и пътищата по ръба.
От Флагстаф до там е около 100-ина мили (160 км) разстояние. Ако искаш да идеш до северния ръб на каньона, обаче, пътят е към 250 мили (400 км) – много се обикаля.
Надясно от магистрала 40 пътят става съвсем прав и върви наравно по едно огромно плато, на места с горички с иглолистна растителност или  храсти, не съвсем типични на вид. Обяснимо е – надморската височина тук е над 2000 метра.
На двайсетина мили преди каньона спираме до някакво летище с информационен център, с намерение да пием кафе. Отпред паркирани като в музей на открито два-три стари самолета, а вътре – изненада. В голямо хале са наредени 10 ретро коли, пълен комплект на различните модификации на легендарните стари „Форд Т” от 20-те години.

Неочаквано сбирка от ретро коли на път за Гранд каньона в Аризона. В инфоцентъра на летището има колекция от фордове. На снимката -
Неочаквано сбирка от ретро коли на път за Гранд каньона в Аризона. В инфоцентъра на летището има колекция от фордове. На снимката – „Форт Т Спийдстър“, 1917 г. Снимка: Иван Бакалов
Неочаквано сбирка от ретро коли на път за Гранд каньона в Аризона. В инфоцентъра на летището има колекция от фордове. На снимката -

Имаше и един по-нов форд от 30-те, 8-цилиндров. Запазени, съвсем като нови. Ей тъй, ни в клин, ни в ръкав, на едно летище.
Летището, впрочем, обслужва каньона. Оттук излитат групи туристи, които искат да видят това чудо на природата от високо. Няма кратки евтини полети, каньонът е огромен. Цените са от около 150 до 500 долара на човек. А ние нямаме и време.

Входът към Гранд каньона е като гранично-пропускателен пункт с няколко КПП-та, за 3-4 колони автомобили. Спираме с колата до будка, от която униформена служителка ни продава за 25 долара един пропуск, който е валиден 7 дни. Де да имаше толкова време, щяхме да бродим из тоя каньон и да го снимаме от сутрин до вечер…
Пропускът позволява да обикаляш с колата по асфалтиран път край ръба, но не навсякъде. Щом си влязъл веднъж, паркирането е безплатно на определените паркинги. На самия паркинг обаче забелязвам служебна кола спряла до един микробус и жена в униформа лепи някакъв тикет за глоба на стъклото му. За всеки случай питам да не би точно този паркинг да е платен. Жената се смее – „Безплатен е, аз им лепя известие за глоба, защото са си оставили кучето само в микробуса.” Ти да видиш…
Недалеч от паркинга има …жп гара и автогара. Освен със самолет нависоко, можеш да минеш и някакъв участък по дъното на каньона с влак. Тръгва оттук, има си разписание. Има оферти и за спускане с лодка по река Колорадо на дъното на бездната.

Доближаваме напред към алеята по ръба на каньона и постепенно гледката се открива през дърветата. Макар точно тук да е като гара и наоколо е пълно с хора, цари тишина. Няма шум, глъч, весели разговори на висок глас. Хората мълчат или разменят тихо реплики. Дъхът ти секва, като се изправиш пред тази гледка. Усещането е за нещо нереално, космическо. Въздухът е кристално чист и сякаш леко трепти, а очертанията на бездната пред теб не помръдват.
Имаш чувството, че си пред огромен екран, издигнал си се някъде в стратосферата и гледаш в дълбините напред. Тук си още по-близо до Бога, отколкото в Сидона. Седиш и гледаш каква бездна е издълбал Създателя и осъзнаваш, че си просто един микроб.

Отсрещният ръб на Гранд Каньон Аризона на тази снимка е на повече от 20 километра. Мащабите изглеждат нереални. Проломът вляво, който отива в дълбочина в сянката, към края си е на двойно по-голямо разстояние. Снимка: Иван Бакалов
Отсрещният ръб на Гранд Каньон Аризона на тази снимка е на повече от 20 километра. Мащабите изглеждат нереални. Проломът вляво, който отива в дълбочина в сянката, към края си е на двойно по-голямо разстояние. Снимка: Иван Бакалов
Отсрещният ръб на Гранд Каньон Аризона на тази снимка е на повече от 20 километра. Мащабите изглеждат нереални. Проломът вляво, който отива в дълбочина в сянката, към края си е на двойно по-голямо разстояние. Снимка: Иван БакаловРазстоянията са толкова големи, че съзнанието не може да ги възприеме. Дори поглед от самолет над планини е само от 10 хил. метра височина. Тук е двойно, а в дълбочина още повече. Все едно си се издигнал на космическа височина и наблюдаваш повърхността на планетата. Снимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловТуристи чакат автобеса да се придвижат до друга гледна точка на каньона. Снимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловОтсрещния ръб на каньона се пада вляво срещу хората и е на около 20 км. А веригата, която се вижда в дълбочина е на повече от два пъти по-голямо разстояние. Снимка: Иван БакаловСнимка: Иван Бакалов

На моменти отсрещният бряг ти напомня познати гледки – като да си на планински връх и гледаш пред себе си отсрещния хребет, но не е същото. Нито е отсрещният бряг на Дунава, нито гледаш Мальовица от Мусала.
Ако летиш със самолет, можеш да видиш планини под теб най-много от 10 хиляди метра. А тук разстоянието между двете страни на каньона варира от 16 до 29 км. На мястото, където гледаме, е над 20 км. В средата на каньона, някъде долу криволичи река Колорадо. Ние сме на 2300 метра надморска височина., тя е на 1800 метра по-ниско. И около 8-10 километра напред от нас. Не изглежда да е чак толкова, но… Не е за вярване. Ако може някак да се направи сравнение, все едно си на Черни връх, а отсрещния ръб на каньона е някъде оттатък София, към Кремиковци. А там, където е телевизионната кула, тече река Колорадо, само че още 500-600 метра по-надолу като надморска височина… Както и да сравняваш, не става. От Черни връх София трудно се вижда дори при чист въздух.
А тук, при Гранд каньнона е кристално чист, доказано, изследвано – едно от местата с най-чист въздух в Америка. И се вижда и на 40-50 км разстояние, ако погледнеш каньона по протежението му.

Река Колорадо в дъното на каньона е на 1800 метра по-ниско от ръба, и на 8-10 км навътре от него. На тази снимка се вижда в дълбочина, на още по-голямо разстояние. Снимка: Иван Бакалов
Река Колорадо в дъното на каньона е на 1800 метра по-ниско от ръба, и на 8-10 км навътре от него. На тази снимка се вижда в дълбочина, на още по-голямо разстояние. Снимка: Иван Бакалов
Река Колорадо в дъното на каньона е на 1800 метра по-ниско от ръба, и на 8-10 км навътре от него. На тази снимка се вижда в дълбочина, на още по-голямо разстояние. Снимка: Иван БакаловРека Колорадо в дъното на каньона е на 1800 метра по-ниско от ръба, и на 8-10 км навътре от него. На тази снимка се вижда в дълбочина, на още по-голямо разстояние. Снимка: Иван БакаловРека Колорадо в дъното на каньона е на 1800 метра по-ниско от ръба, и на 8-10 км навътре от него. На тази снимка се вижда в дълбочина, на още по-голямо разстояние. Снимка: Иван БакаловРека Колорадо в дъното на каньона е на 1800 метра по-ниско от ръба, и на 8-10 км навътре от него. На тази снимка се вижда в дълбочина, на още по-голямо разстояние. Снимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловСнимка: Иван Бакалов

Тръгваме пеш на Запад по алея по ръба и стигаме до първата издадена навътре точка за наблюдение. Оттук пропастта надолу се вижда още по-застрашително. После взимаме автобуса, който спира на всяко следващо подобно място за гледане в протежение на десетина километра. Слизаш, снимаш, гледаш, качваш се на следващия автобус и нататък. След три спирки сме замаяни от гледката и от ходенето по ръба.

Снимам с мисълта, че както и да снимам, няма да се усети този мащаб.
Напред в безкрая се чува едва едва като жужене шумът на хеликоптер. Опитвам се да видя къде е и го откривам след внимателно сканиране на пейзажа. Той е толкова дребен в далечината над бездната, че комар в стая изглежда по-голям. В следващите часове се забавлявах да откривам по някой хеликоптер или самолет да прелита към средата на каньона, голям като мушица винарка на фона на страховитите хребети.

Туристи чакат автобеса да се придвижат до друга гледна точка на каньона. Снимка: Иван Бакалов

Тук там се виждат хора, които бутат някой близък с инвалидна количка. За инвалидите има всички удобства, могат да обикалят до повечето места за наблюдение.
Обикаляме половин ден до последната спирка и се връщаме с автобуса направо в началото. Пътьом виждаме сърна да пасе край пътя, все едно, че не минават хора. Наоколо обикаля брадат служител на парка – еколог от всякъде – с огромен нов „Шевролет Камаро”.

Има една пътека, която слиза надолу в каньона и през целия ден по нея пъплят туристи. На табели са дадени пояснения, че това е стара индианска пътека от време оно. Отгоре хората на пътеката се виждат като мравки, а в далечината се вижда само пътеката, но не и хората. Впрочем, те не могат да отидат чак толкова далеч – краят й е на 8-9 мили нататък (13-14 км), по едно плато, което свършва на друг ръб над река Колорадо, на по-ниска височина.

Стара индианска пътека е слизала оттук в миналото. Сега по нея има туристически маршрут с предупреждения, че до края е 8 мили и в рамките на един ден е опасно да се тръгва. Снимка: Иван Бакалов
Стара индианска пътека е слизала оттук в миналото. Сега по нея има туристически маршрут с предупреждения, че до края е 8 мили и в рамките на един ден е опасно да се тръгва. Снимка: Иван Бакалов
Стара индианска пътека е слизала оттук в миналото. Сега по нея има туристически маршрут с предупреждения, че до края е 8 мили и в рамките на един ден е опасно да се тръгва. Снимка: Иван БакаловПътеката слиза надолу до следващ, по-нисък ръб в продължение на 8 мили. Снимка: Иван Бакалов Хората по пътеката на тази снимка са на около 1800 метра разстояние и едва се виждат, въпреки приближението с телеобектив. Снимка: Иван Бакалов Пътеката стига до ръб на по-ниска височина. Снимка: Иван Бакалов Снимка: Иван Бакалов

Има предупреждения за туристите да не тръгват без храна и вода, защото разстоянието е голямо и в рамките на един ден може да не успеят да отидат докрай и да се върнат. Повечето слизат няколко километра надолу и се връщат. Впрочем из каньона има десетки маркирани пътеки за „по-напредналите туристи”. Разстоянията са големи – 6 мили, 8 мили, 14 мили, 20 мили… Тук можеш да тръгнеш на поход и 3 дни да ходиш из пропастите надолу, без да можеш да ги избродиш.

Залез на Гранд Каньон Аризона. Снимка: Иван Бакалов
Залез на Гранд Каньон Аризона. Снимка: Иван Бакалов
Залез на Гранд Каньон Аризона. Снимка: Иван БакаловЗалез на Гранд Каньон Аризона. Снимка: Иван БакаловЗалез на Гранд Каньон Аризона. Снимка: Иван БакаловЗалез на Гранд Каньон Аризона. Снимка: Иван БакаловЗалез на Гранд Каньон Аризона. Снимка: Иван Бакалов

Взимаме колата и тръгваме на изток. Намерихме си друга гледна точка за наблюдение, точно преди залез. Слънцето се снижи, ниската светлина набразди величествените хребети на каньона и ги оцвети в оранжево. Наоколо се събра народ. Слязохме от пътеката сред едни храсти на стръмното и седнахме да посрещнем залеза. И други са насядали тук и там по камъните наоколо. Слънцето залязва някъде в левия край на отсрещния ръб. С дългите сенки скалите в бездната стават все по величествени.

И какво направих, освен снимки, в този величествен момент? Извадих една хаванска пура и я запалих. Носех няколко за подаръци за приятели – нали тук кубинските пури са ембаргови, нямат. Но една реших да издимя точно тук. Не е много природно и екологично, но така ми дойде отвътре и пуших половин час, докато слънцето залязваше. Над нас по алеята мина компания от неколцина чернокожи, единият се обади – „Тука някой пуши пура”. Пуши, я. Кога друг път ще му се случи.

Залезът е като финални кадри на филм. Слънцето бавно се скрива зад отсрещния ръб, от който ни дели вече сенчеста бездна, и наоколо се чуват ръкопляскания като на спектакъл…

(следва – На Запад по Route 66 – тази Аризона няма край)

Залез на Гранд Каньон Аризона. Снимка: Иван Бакалов
ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.