СофияПловдивВарнаБургасРусе

Поезия, която не спира – между Русия и САЩ

Пейчо Кънев. Снимка: личен архив

Писането на поезия е лесно, но да пишеш за поезия е трудно. До такъв извод стигнах след известен брой години в този занаят. Започнах да пиша сериозно стихове, когато пристигнах на северноамериканския континент. Преди това за всичко, което написвах в България, винаги решавах, че все още не е толкова добро за обнародване.

И така първите си сериозни постижения в изкуството на поезията постигнах в Америка. През деня работех, вечер четях американските поети в оригинал и пишех. След време започнах да изпращам стиховете си на редакторите на литературните списания. За мое голямо учудване, скоро в пощата ми започнаха да пристигат много писма от същите тези редактори с горе долу следното съдържание; „Уважаеми, господин Кънев, с огромна радост Ви съобщаваме, че избрахме три от стихотворенията, които сте изпратили за публикация в „… …. .”

Не бих могъл да скрия, че някои от стихотворенията, които считах за много по-добри от други и ги изпращах да полетят от компютъра ми към редакциите на престижните списания се връщаха малко по-късно като простреляни птици. Но играта е такава. А и вече, смея да твърдя, всичко това се промени. Предстои издаването на третия ми сборник с поезия в САЩ, станах главен редактор и съосновател на издателство в Ню Йорк носещо моето име, скоро ми предстоят пътувания до Румъния и Италия, където ще бъдат отпечатани мои книги и т.н.

Но нека да разгледаме литературния пазар, и по-точно пазара за поезия в Щатите. Нека да му направя една бърза и кратка дисекция. В САЩ и Канада има общо около три хиляди печатни и електронни списания за поезия. Хиляда от тях са добри, а примерно двеста са на много добро ниво. Издателствата само за поезия са над петстотин.

В градовете, в които съм живял – Чикаго и Ню Йорк – няма бар, арт галерия, локал, които поне през един ден от седмицата да не са запазени за литературни рецитали, или по точно – поетични четения. Наскоро при разговор с американския поет Франц Райт, който е носител на престижната награда „Пулицър” също като баща си, изключителния поет Джеймс Райт, ми сподели, че хонорарът, който получава за едно поетично четене не пада под 50 хиляди.

Добави, че поетите от неговия калибър, такива като Чарлз Симич, Марк Странд,(които Бродски нарича „Поети на красивата тишина”), Тед Кусър, Карл Денис, рядко падат под този хонорар. Това е положението, както обичаме да казваме ние българите.

Да оставим настрана американските поети, носители на „Пулицър”, „Медала на Фрост” и наградата „Уолъс Стивънс.” Но да оставим за момент и Америка и нейната поезия. Там нещата мисля, че ви станаха ясни. В България нещата също са ви пределно ясни. Не смятам да ви говоря за тях, а за нещо напълно различно.

На много четения, на които съм присъствал в Щатите, при представянето на поетите винаги чувам или прочитам в програмата на клуба някакво име, което завършва на …ич, …ов или …ий. „Охо”, със задоволство съм си казвал винаги, „отново някой руснак!” И винаги съм се оказвал прав. Особено, ако четенето е било някъде в Ню Йорк, и най-вече в Бруклин.

Михаил Айзенберг. Снимка: Станислав Лвовски

След края на събитието, организаторите ни носят нас участниците в ресторант, клуб или в кафенето на някой университет. И някак си, аз и руските поети винаги сме се надушвали. Наречете го славянска близост, обща история, близки корени, както искате, но само след час американците започват да ни гледат странно. И винаги знам какво са си мислили.

Примерно: „Тези руски алкохолици. Не им стига цяла Русия, а и тук пият, като че ли утре ще се разрази… Голямата депресия/новата Студена война”, или нещо подобно. Истината е, че докато американските колеги тихо си смучат бъдуайзерите, ние с руските автори вече лепим мокрите етикети от празните бутилки водка по масата. И поръчваме следващите. И се прегръщаме. И рецитираме Ахматова, Манделщам и Есенин. Това е. Наистина това са руските поети. Навсякъде по света. Истинските наследници на Пушкин, Тютчев, Лермонтов, Маяковски и Блок. Русия е…

Рано ми е да правя подобни обобщения. А и не мисля, че някой би могъл да го направи, освен самите руснаци. Затова те имат титани, като Достоевски, Горки и Толстой. Затова преди няколко години в Москва, компанията, с която бях, бе задържана на един от подлезите към метрото от някакъв алкохолик, който половин час ни рецитира Цветаева, а ние го черпехме с водка и „закуска.”

Затова преди време при един мой разговор с Джим Харисън, американски поет и писател, познат на българската публика с филмираната му новела „Легенди за страстта”, ми каза: „През 1991 г. бях поканен на литературно четене в Санкт Петербург. В магазина за сувенири на хотела продаваха най-различни неща. Колко огромно беше учудването ми, когато вместо снимки и постери на Памела от „Спасители на плажа” и „Рамбо”, масите бяха отрупани с фотографии на Маяковски, Есенин и Цветаева. И хората ги купуваха. По-късно през същия ден чакахме два часа, за да влезем в Руската национална библиотека. Толкова беше дълга опашката. А нямаше никакъв национален празник. Беше просто вторник.”

Русия е… такава.

През времето, прекарано в САЩ, се запознах с много руски поети, които са напълно непознати в България. Също така има и изключителни стихоплетци, живеещи сега в Русия, за които не знаем много. Новите пера на руската висша поезия, тръгнали по стъпките на Бродски, Вознесенски и Евтушенко. А мисля, че си струва българските почитатели на руската поезия, а такива все още има много, да се запознаят с имената, творчеството и книгите им.

Един от тях е Михаил Айзенберг. Роден е на 23 юни 1948 г. в Москва, където живее и до днес. Освен поет, той пише прекрасни есета и също така, издържана от времето критика. Един от най-големите изследователи на неофициалната поезия. Обича да се рови в заплетената паяжина на руската поезия, онази, която все още се отпечатва в малки списания, предаващи се от ръка на ръка и да вади от там истински бисери за масовия читател.

Също така, завършва Московския архитектурен институт и работи, като архитект-реставратор. Започва да издава книгите си след разпадането на Съюза. Досега има публикувани седем стихосбирки, носещи заглавия, като: “Други и бивши вещи”, “За Червените врати”, “Пунктуация на областта”, “На метри от нас.” Пише статии за едни от най-важните поетични фигури на Русия за втората половина на XX в. – Йосиф Бродски, Всеволод Некрасов, Евгений Харитонов.

Правим един бърз скок през океана и попадаме в Ню Йорк, където откриваме Андрей Грицман. Поет, есеист и редактор. Роден е през 1947 г. в Москва и имигрира в Щатите през 1981 г. Работи, като лекар. Пише на английски и руски. Главен редактор е на литературното международно списание „Интерпоэзия.” Член е на Руския и на Американския ПЕН-клуб. Автор е на няколко стихосбирки на английски и руски между, които: „Ничия земя”, “Двойник”, “Трансплантация”, “Long Fall”, “PISCES.”

Полина Барскова. Снимка: личен архив

С него се запознах през 2009 г. на номинациите за американската литературната награда „PUSHCART PRIZE”, където и двамата се сдобихме с номинации. Апропо, новото поколение в руската поезия е твърде различно от тези преди него. Един от любимите ми полски поети Чеслав Милош бе казал, че разликата между новите полски и руски поети е тази, че руснаците успяха много по-бързо да се освободят от тиранията на метриките и римата. Обаче, бих допълнил аз, хекзаметрите на Пушкин и до днес си остават поетичен стандарт за модерните руски поети.

Модерните и младите. Една от тях е Полина Барскова. Тя се счита за един от най-изтъкнатите млади поети на Русия. И с право! Родена е на 4 февруари 1976 г. в Ленинград, днес Санкт Петербург. Започва да публикува още деветгодишна. Критиката веднага я забелязва и окичва с титлата вундеркинд. До шестнадесетата си година е публикувала шест стихосбирки. Печели престижни конкурси за поезия по целия свят. Завършва филологическия факултет в държавния университет в Санкт Петербург в катедрата по класическа филология.

Двадесетгодишна емигрира в САЩ и се запътва към университета „Бъркли” в Калифорния. Три години по-късно вече е професор по руска литература в същия университет. Живее в Масачузетс, но не остава чужда на руските литературни течения, в които взема дейно участие и от Щатите. Понякога езикът й е хаплив, дори и за гиганти в поетическото изкуство, като Йосиф Бродски.

„Бродски за мен не е кумир, нито учител. По-скоро е това, което той сам е искал да бъде: езикова среда.” Последната й засега стихосбирка „This Lamentable City” ми е ветропоказател за посоката, по която се движи най-добрата руска поезия в наши дни, а защо не и световната.

Друга прекрасна руска поетеса е Наталия Черних. Родена е в Челябинск през 1969 г. От 1989 г. живее в Москва. Признава, че като малка е четяла с увлечение Достоевски и Стендал, Толстой не е могла да го понася. Първият поет, с който се запознава естествено е Пушкин. Започва да пише стихове на единадесет години.

Нейната поетична класация е следната. От “Златния век” на руската поезия: Константин Батюшков, Пушкин, Александър Грибоедов. От „Сребърния век”: Блок, Хлебников, Зинаида Гипиус, и особено Елена Гуро. Пише статии и рецензии за любимите си поети, които нарича майсторите на съвременната руска поезия – Владимир Аристов, Дмитрий Водеников, Марияна Гейде, Анастасия Афанасиева, Игор Вишневецки и др. Авторка е на осем стихосбирки, между тях: „Приют”, „Тих празник”, „Родителска събота” и др. Стихотворенията й са преведени на много езици. Тук трябва да си призная, че за първи път четох тази прекрасна поетеса на английски.

Станислав Лвовски е също част от младото поколение поети на Русия. Освен това пише проза и превежда от английски. Роден е на 2 юли 1972 г. в Москва. Завършва химическия факултет на Московския държавен университет. По това време, през 1989 г. става един от основателите на съюза на младите литератори „Вавилон.” Преподава химия, английски, работи в сферата на рекламата и обществените връзки.

Дебютната му стихосбирка „Бял шум” е издадена през 1996 г. Следват още четири сборника: „Три месеца от втората година”, „Слово за цветя и кучета”, „Стихове за родината” и „Camera rostrum.” През 2004 г. написва романа „Половин небе” в съавторство с поетесата Линор Горалик. Превежда на руски Чарлс Буковски и Ленард Коен, както и много други американски поети, като Чарлс Симич, Марк Странд, Филип Ливайн. Член е на редколегията на литературния сайт за модерна поезия TextOnly.

В момента е главен редактор на отдел „Литература” на сайта OpenSpace.ru Лауреат е на почти всички престижни руски награди за поезия. Лвовски е един от тези поети, които спомогнаха на руското слово и руската поезия в частност отново да се изкачат до първите стъпала в световните класации за модернистичност. Където им е мястото.

Евгени Бунимович е представител на висшата класа при съвременните поети. Освен това е педагог, публицист, обществен деятел, депутат, и от 2009 г. – Омбудсман за правата на децата в Москва. Роден е на 27 май 1954 г. в Москва. Завършва факултета по механика и математика в Московския държавен университет и скоро след това започва да преподава математика. През 1986 г. е издигнат до вицепрезидент на Руската асоциация на учителите по математика, а през 2002 г. става член на президиума на Федералния експертен съвет по образование. Пише учебници по математика.

Един от основателите на московския клуб „Поезия”. Първата му стихосбирка „Няма такъв град, като Париж” е издадена във Франция през 1990 г. В Русия следват стихосбирките „Защото живея”, „Естественият подбор”, „Пунктирана линия”, „Дневник” и др. Книгите му са превеждани на английски, френски, немски, китайски, испански, полски и др. Критиката в Русия пише за поезията на Бунимович, че се придържа към умерения авангард, но в действителност неговата поезия клони към основите на руския традиционен стих. Онзи, който е дал на Русия най-великите й гласове.

Дмитрий Биков е, както сигурно вече сте забелязали, че е присъщо на руснаците, много неща в едно, същински литературен комбайн. И то от най-високо качество. Той е поет, писател, журналист, кинокритик, сценарист, биограф, блогър и не на последно място – приятел на България. Роден е на 20 декември 1967 г. в Москва. Завършва със златен медал факултета по журналистика в Московския университет. Написва стихосбирките „Военен преврат”, „Послание към младежта”, „Отчет”, „Декларация за независимост” и др.

Евтушенко го нарича „жизнерадостен клетник“ и казва, че в поезията е надминал и него. Написва биографиите на Пастернак и Окуджава. Има издадени няколко романа, сборници с разкази, повести, с публицистични текстове и есета. Носител е на множество престижни награди за книгите си. Непримирим противник на Медведев и Путин. През февруари 2000 г. е нападнат и пребит на улицата заради статия за тоталитарна секта, която ограбва членовете си.

Казва, че България е любимата му чужбина. Идвал е няколко пъти. Обича да се разхожда из Велико Търново, из антикварните му магазинчета, отрупани с руски и турски пищови; обича морето, българското сирене, и разбира се ракийката – най-много кайсиевата. В заключение – страхотен руснак, прекрасен поет и истински човек.

И накрая ще ви запозная с Александър Цигале. Изключителен руски поет и преводач и добър мой приятел. Роден е на 10 септември 1963 г. в Украйна, но веднага след това семейството му се мести в Ленинград. На девет вече живее в Израел и след това на единадесет годишна възраст се мести в САЩ. Живее в Ню Йорк. Завършва Мичиганския университет. Досега има стотици стихотворения публикувани из американските престижни списания, като: The Kenyon Review, Boston Review, Adirondack Review, Threepenny Review, Nth Position, Drunken Boat, и много, много други.

И странно, все още няма издадена книга. Защо ли? И аз съм го питал същото. Неговият отговор? Просто няма абсолютно никакво време. Освен че преподава литература в два университета и две училища в Ню Йорк, той превежда руска поезия постоянно. Може би няма голям руски поет от XIX и XX век, които да не е превеждал на английски. Някои от най-добрите преводи на Маяковски, Цветаева, Пастернак, Есенин са негови.

Често ми разказвал с усмивка на уста, когато е успявал да открадне няколко свободни часа и сме се настанявали около някоя бутилка водка в апартамента му в Ню Йорк, за дипломната си работа. А тя е върху Йосиф Бродски и превод на негови стихове. Престрашава се и му ги изпраща. Бродски естествено му отговаря с дълго писмо и определя превода му, като „много див.” След това няколко пъти го кани на гости. Александър счита за свой дълг да превежда титаните на руската поезия на английски. Постоянно. Разбирам го много добре. Той е от хората с мисия. А и дебютната му стихосбирка идва съвсем скоро.

Споменах само няколко имена от бляскавия океан на руската модерна поезия, в който плуват спокойно и се носят стотици имена. Говорих ви за руски поети, с които съм се запознал и станал близък, за такива, които съм прочел някъде случайно и след това съм издирил всяка тяхна написана дума. Защото приятелствата с руския човек остават за цял живот.

Поети, които не съм виждал от години, редовно ми изпращат по пощата хубава руска водка и първокласен тютюн. Сещам се сега за един филм с Джейсън Стейтъм, в който героят му казва на момичето, возещо се до него в колата: „Един приятел беше прав, когато ми каза, че вие всички сте мрачни и черногледи. Вие, руснаците.” Без да иска той дава много вярно определение на руската нация, като цяло. Едва ли има народ, който да е страдал, колкото тях.

В Русия, през вековете, черния цвят винаги е бил на мода. Вижте историята им. Попитайте я дали е така. Тя ще ви отговори „Ну, Да!”, докато облизва ъгълчетата на кървавата си уста. Но от този мрак идва съзиданието. Най-великото. Там се раждат големите поети. Покойният Хенрих Сапгир бе казал, че след смъртта на Пастернак руската поезия спира за известно време. И паузата бе дълга, според мен. Поколението руски поети, което се появи в началото на 60-те години, четеше руските поети от 20-те. Много от тях бяха повлияни от Пастернак и Менделщам, други от Хлебников и от останалите футуристи.

Във всеки случай руската поезия и руската литература, като цяло и религията – говоря за религията в нейния съществен и недогматичен смисъл, понеже поезия и религия са преплетени, или по скоро се моделират взаимно – са често едно и също нещо за руските поети. Каквото е било – винаги ще бъде. А ние ще продължаваме да ги четем. Не защото трябва, а защото са ни нужни. Езикът няма нужда от история, а от поети. За щастие, в Русия има много от тях.

Пейчо Кънев (1980) е поет и писател, роден в България. През последните няколко години е живял в САЩ. Негови стихотворения са отпечатани в повече от триста литературни издания, главно в Северна Америка и в Европа. През 2009 г. в САЩ излиза дебютната му стихосбирка „r“ (Изд. „Please Press“). Включен е в няколко американски и европейски антологии за поезия. През 2009 г. Асоциацията на литературните издания в САЩ го номинира за наградата Pushcart Prize. „Американски тетрадки“ (Изд. „Ciela“, 2010) е дебютната му стихосбирка на български. През 2010 в САЩ излиза стихосбирката му „Bone Silence“ (Изд. Desperanto, New York).

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.