Холокостът, българските евреи и грешката на Хана Аренд

На 27 май 1943 г. една млада жена с непроходило още дете на ръце слиза в 11 часа вечерта от последния вагон на влака на гарата във Враца. Тя носи вързоп с дрехи и стиска в джоба си бележка със следното съдържание:

„Съгласно чл. 29 от Наредбата на Министерския съвет от 26 август 1942 (Д.В., брой 192–1942) в срок от 3 дни от днес, напуснете гр. София и се установете на местожителство в гр. Враца.
…Ще се явите пред полицейските органи на града, в който се изселвате…“
В горния край на заповедта има предупреждение:
„Незаминалите в определения срок се лишават от продоволствени карти и се настаняват в лагери за принудителен труд.“
Най-отдолу е добавено с дребни букви:
„Вземете само най-необходими вещи. Без фотоапарат.“

Авторите на този невзрачен на вид документ не искат доказателства за извършеното от тях.

Жената е със зачервени от безсъние и малко плач очи. Детето в ръцете u е унесено в полусън и леко покашля. Жената гледа отчаяно пустия перон на гарата, където никой не я чака, в град, където никого не познава. Тя прави няколко крачки, за да се раздвижи, и забелязва женски силует.

„Не стойте така, елате с мен“ – изрича непознатата и я повежда през гарата в близка уличка. Влизат в скромна къща и жената прави крачка назад, когато вижда униформен мъж. „Не се бойте, той е железничар“ – казва нейната спасителка. „Знаехме, че ще идват евреи, синът ни е в София, можете временно да се настаните в неговата стая.“ Жената си отдъхва, поглежда с благодарност новите си хазяи.

Тази жена е моята майка.

Тя ще помни цял живот онези двамата през онази първа нощ в непознатия град: епизод от поредица изпитания. Преминава през тях като през Чистилището благодарение на обикновени на вид, без титли и звания, но величави по дух българи, които среща на пътя си. Тази книга за еврейските изпитания започва с благодарност към
тях.

Грешката на Хана Аренд

„Човекът виси в пространството в интервала между познато минало и неизвестно бъдеще. Той може да се задържи в него единствено в мярката на собственото си мислене, ломейки безразличието на времето с усилие да проникне в безкрайното минало и в необозримото бъдеще. Всяко ново поколение и всеки нов човек правят това усилие, за да открият наново силата на мисленето.“ (Хана Аренд, „Кризата на културата“)

Всеки ден по света излизат стотици публикации, посветени на Холокоста. Този интерес се дължи на обстоятелството, че темата е болезнена рана, от която продължават да страдат евреи и не-евреи. Йехуда Бауер, професор по история в Яд Вашем, казва следното: „Холокостът не е минало, той е настояще. Все още са живи много от оцелелите, а също така и техните деца и внуци, за които Холокостът продължава да бъде лична и семейна история.“

На въпрос на журналист от „Льо Монд“, дали се инструментализира Холокостът, Бауер отговаря: „Разбира се, от политици, от журналисти, от историци. Всички се опитват по някакъв повод да използват и да употребят Холокоста, често с обратен ефект и без добре да разбират същността на събитията.“

Манипулации с темата за Холокоста са честа практика, включително в България, която представлява по-сложен случай, тъй като в границите на Царство България от 40-те години евреи са били спасявани, преследвани и унищожавани по едно и също време. Едно от най-парадоксалните съвпадения е, че на 4 март 1943 г. са изпратени на сигурна смърт 4 хиляди евреи, на 9 март са предприети действия за спасяване на 8 хиляди, а на следващия ден са „вдигнати“ още 7 хиляди, на свой ред до един унищожени!

Това фрапиращо противоречие създава истински хаос от мнения, които обикновено се движат между две крайности: идеализация на втория факт до степен на национално героично движение, наречено спасението, и съответно демонизация на първия, изпращането в газовите камери на Треблинка на 11 343 души.

Първата теза, за безусловното спасение, се опитва да забрави депортацията и съответно смъртта на близо 20% от еврейското население в границите на Царство България от 1943 г., докато втората понякога омаловажава факта на избавлението, в резултат на което е запазен животът на 48 хиляди невинни хора!

На всяка една от двете версии е посветен по един камион книги и изследвания, в които едни и същи факти (или подбрана част от тях) са представени според предпочитанията на автора с патос, със скептицизъм или с езика на рекламата.

Въпреки голямото различие в изследователските гледни точки в обществото все пак е наложена версията за „героичното спасение“, която има своята най-опростенческа форма в книгата на Михаел Бар-Зоар с дългото, рекламно и манипулативно заглавие „Извън хватката на Хитлер. Героичното спасяване на българските евреи“.

За пояснение: през 1999 г. книгата излиза в Израел под друго заглавие: „Влаковете заминаха празни: героичното спасение на българските евреи“. Тя обаче предизвиква бурни реакции на несъгласие поради простия факт, че влаковете с маркировка БДЖ са извозили македонските и тракийските евреи в лагерите на смъртта. Поради тази причина в английската версия авторът променя заглавието.

Сумарната истина за онези събития се оказва твърде сложна не само за Бар-Зоар и други изследователи, но и за гражданството, защото представлява сложен комплекс от политически, социалнопсихологически и дори лични обстоятелства, включително характерните особености на някои от основните участници.

„Простата“ версия е съблазнително подмамваща, включително за автори с международен авторитет. Пример е американският философ Хана Аренд, която първа коментира „българския случай“ в най-опростената му форма. Аренд има огромни заслуги, тъй като първа повдига обществено значим дебат за Холокоста по време на процеса срещу Адолф Айхман в Йерусалим през 1962 г. и призовава жертвите да свидетелстват. Тя обаче е напуснала Европа още през 1934 г., когато е заминала за Америка, не познава изобщо Балканите и, естествено, никога не е стъпвала в България.

Противно на разпространено в някои среди мнение тя не е специалист по Холокоста и допуска съществени грешки при интерпретиране на факти от тази епоха. Свидетелство за това дава не друг, а помощник-прокурорът по процеса на Айхман, Габриел Бах, който наскоро коментира във вестник „Ди Велт“ по следния начин заключенията на Аренд, която написва книга за процеса с известната формулировка в заглавието „баналността на злото“:

„Аренд игнорира съществени факти или ги представя погрешно. Цялата работа с нея е странна от самото начало. Малко преди началото на заседанията се разнесе новината, че една американска философка планира критичен репортаж за процеса. Помолих да u предадат, че с удоволствие бих се срещнал и разговарял с нея. Тя ми отговори, че няма намерение да разговаря с когото и да било от прокуратурата.

Това ме учуди, но все пак се разпоредих тя да получи достъп до всички доказателствени материали, които пожелае да види. Когато по-късно четох книгата й, останах поразен, че тя е предала съвършено обратно смисъла на някои от най-важните документи – между другото например такива, които доказваха безспорно, че Айхман е пренебрегвал на своя глава заповеди на фюрера единствено от желание да причини по-голямо зло. Дали става дума само за небрежност от нейна страна, не мога да кажа, защото никога не съм разговарял с нея.“

Разбираемо е освен това, че през 1962 г., когато пише своята книга със станалата по-късно сакрална фраза за уникалното българско спасение, Хана Аренд нито е разполагала с достатъчно информация за фактите, включително депортацията в присъединените към България земи, нито е имала намерение да се задълбочава върху тях.

Възможно е като последователка на Карл Ясперс и неговите идеи за личната свобода и за правото на избор при всички обстоятелства „българският случай“ да е представлявал за нея точно онзи „избор“, за който всички са жадували, без да могат да го посочат в контекста на процеса Айхман.

Трудно е да се вменява на Аренд вина за преувеличенията и манипулациите, възникнали по-късно на основание на написаните от нея 15 реда за непозната България, за една сложна история на спасение, гонение и унищожение, за която гениалната писателка и философ изобщо не е имала представа.

По какъвто и начин да бъде разглеждана днес сложната история на еврейството в Царство България през 1941–1944 г., тя налага един трагичен извод: в онази епоха в България е имало властници, които са желаели унищожението, физическото премахване на всички евреи и частично са го постигнали. Дали са действали само под чуждо влияние или като банални опортюнисти, следвайки внесена отвън доктрина, е сложен въпрос, върху който си струва да се поразсъждава.

Не са успели да завършат демоничното си дело, защото е имало други българи, за които еврейството в България е било неделима част от нейната история, включително от националните и освободителните u борби. Това е втора, не по-малко сложна част от отговора на въпроса, кой и защо е спасявал евреите, защо тяхната защита е свързана не само с представители на опозицията като Петко Стайнов, Никола Мушанов и други, но и с членове на националистически формации (Владимир Куртев от ВМРО, Димитър Пешев  и други), без в това число да влизат стотици най-обикновени българи, за които изборът е бил не политически, а чисто морален и етичен?

Този именно въпрос дава основание на някои автори да твърдят, че българският национализъм от онази епоха, съсредоточен преди всичко върху постигането на националния идеал на обединението, териториално и народно, е специфичен и различен от екстремно уродливата форма на националсоциализма.

Цитираните обстоятелства, които показват една доста по-сложна ситуация на спасението и на ролята на спасителите, не са били обаче безпристрастно разглеждани от историци и управляващи пред обществото ни и в известни периоди са били укривани от него.

Няколко поколения са били захранвани с лесносмилаеми версии за спасението на евреите, в които като в исторически комикс една сложна хроника е представяна като поредица от прости действия, извършени от митични герои. Нищо чудно, че българското общество се чувства национално уязвено при всяка корекция или дори уточнение на факти около спасението, с което са били окичени няколко поколения българи. Такова действие би могло да се сравни с отнемане на олимпийски медал или с болезнено покушение върху национален мит.

В тази книга са събрани няколко мои есета за Холокоста в Царство България, писани през 2011 и 2012 г., някои от които помествани в периодичния и специализиран по темата печат, включително на английски и немски. Те не са предизвикани от конкретни ситуации, а от различия с някои спорни и дори неверни интерпретации на историята на еврейството в България през периода 1940–1944 г., както и с инструментализиране на темата в смисъла, за който предупреждава Бауер.
Тези различия могат да бъдат формулирани кратко по следния начин:

● Темата за спасението на 48 000 български евреи е неделима от историята на техните гонения, както и на депортацията на 11 343 души от присъединените през 1941 г. територии на Македония и Беломорска Тракия.

● Българската държава от периода 1941–1944 (в лицето на правителството на Богдан Филов, солидарно с цар Борис Трети) определено носи вина и отговорност за тази депортация, която е организирала и осъществила, предавайки евреите в ръцете на германците извън границите на България (тракийските евреи във Виена, а македонските – на границата).

● Списъкът на „спасителите“ не съответства на упорито разпространявани легенди и митове. Най-изявените водачи на спасението са представителите на Българската православна църква.

● Българското еврейство, притежаващо много от националните особености на българския народ, не е било пасивна, лесно манипулирана маса и е намерило достатъчно сили и средства енергично да се противопостави на насилственото отнемане на най-висшето му право на гражданство и родина.

● Българското еврейство е намерило съюзници в най-широкия спектър на българското гражданско общество (политици, висш клир, общественици, интелектуалци и най-обикновени граждани), които е успяло да организира в своя защита. Слабата популярност на антисемитската идеология сред българския народ е дала на българските евреи по-големи шансове за оцеляване, отколкото в
други съседни страни.

● Преследванията и съответно „спасението“ е процес, който е продължил с променлив успех близо четири години, без нито за момент до 1944 г. рискът от фатален изход да е изцяло елиминиран.

В България има много „специалисти“ и историци по темата за „спасението“. По-малко са онези, които се занимават с историята на преследванията. Това е понятно: първата тема носи обществен комфорт, докато втората е трудно възприемана. Истината за онези изключително трудни години за еврейското население в България е в равновесието между двата сюжета, което съм се опитала да постигна.

Възможно е някои хора да зададат въпроси: „Необходима ли е тази истина?“ или „Каква е практическата полза от нея?“.

Тези хора може да получат различни убедителни отговори, включително и евангелският: „Истината ще ни направи свободни“. От предразсъдъци, зависимости и невежество.

Бих желала да предупредя читателите, че този труд не е историческо съчинение, нито научна дисертация. В него са използвани два метода – на директната документалистика и на вторичния анализ на вече написани съчинения и трудове, с които темата изобилства.

Въздържала съм се обаче от цитиране на авторитети не от неуважение към тях, а защото не смятам, че „цитатничеството“ е метод на изследване или на приближаване към истината.

Есетата изразяват моя лична гледна точка за събития от една епоха, важни не само за онези, чиято съдба и семейства са били ампутирани от Холокоста, но и за цялото българско общество, многократно наранявано и изтезавано, включително чрез съдбата на неговите евреи.

*Пролог към книгата на Леа Коен „Ти вярваш. 8 погледа върху Холокоста на Балканите“, подготвена от „Ентусиаст“. Виж повече тук.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.