Когато паметниците се олюляват

Или защо един журналист трябва да може да носи на пиене

Петьо Блъсков. Снимка: Булфото

Тия дни чета по сайтовете: Петьо Блъсков, кандидат за председател на Съюза на българските журналисти. Викам си, някой майтап ли си прави? Та той човекът не може да пие! Виждам, че сте учудени, та се налага да поясня. Един журналист трябва да може да пие. Даже да носи на пиене, както казват хората. Това го научих като млад литературен сътрудник*, през първата ми година в занаята. И по тази причина внимавах по коктейлите. Най-много по време на Седмицата на гората, когато лесничейството обикновено канеше цялата редакция. И на всеки двама от колегите им се падаше по трилитрова дамаджана петдесетградусова ракия. Имаше и други причини, всеки пишещ брат да спазва това правило. Няма да ги изреждам, а ще кажа най-съществената. Във времето на двете Българии, построени от Тодор Живков, журналистът трябваше да внимава особено за другата. Сега Другата България звучи по-различно, но тогава тя се представляваше от ДС и дебнеше журналистите по кръчмите.

Всички в бранша знаят, че Петьо Блъсков не може да пие, знам го и аз, но все пак, отидох в Дипломатическия клуб в Бояна. В специално запазеното сепаре около дългата маса бе насядала пресгрупата в почти пълен състав – Петьо, Джото, бог да я прости, Владо, Емо и още един колега, когото слабо познавах. Причината да се озовем там с Дончо Иванов, бе Кръстьо Кръстев. Помните го сигурно като говорител на някогашната „Подкрепа”. Не си спомням повода, но в средата на 90-те, някои неща все още ставаха спонтанно. Включително ходенето по кръчмите. Що се отнася до моето отиване, допускам, че известна роля за тази спонтанност е играла и все още крехката ми възраст.


Величието на пресгрупата, представяно най-вече от Петьо Блъсков,

бе вън от всякакво съмнение. То бе удесеторено от количеството алкохол, погълнато далеч преди ние да се озовем в клуба. Ето защо, бях като на тръни. Причините бяха две. Едната – неособено добрите ми взаимоотношения с хората отсреща **, а другата – финансовите ми възможности. Ограничени в този момент до една ракия и салата в тузарската кръчма.

Всичко вървеше нормално, докато Кънчо бе в стихията си и забавляваше масата. Но нямаше как да не забележа, че докато колегите му отсреща се смееха, Петьо мълчеше мрачно и отвереме-навреме ни измерваше с тежък поглед. Мен и Дончо, но особено мен. Не ми се наложи да чакам дълго. В една от паузите, Петьо изригна. Зачервен, с разкопчана до пъпа риза, той подкара любимата си тирада от онова време. За нищожествата в СДС, за педалите в него, за това как са объркали държавата, как не могат да разберат честните частници и пр. и пр. Разбира се, тирадата бе предназначена най-вече за моята скромна персона. Макар че към този момент, бях ангажиран повече със синдикални, отколкото с политически дела.

Пиех си кротко и въобще нямах намерение да му отговарям, но той все повече и повече се навеждаше през масата и

впиваше малките си очички в мен

По някое време не издържах и пуснах реплика. А отсреща тъкмо това и чакаха. Ето защо сюблимният момент настъпи бързо. Петьо внезапно се изправи и олюлявайки се закрещя с пълно гърло:

– Кво ми се пъчите, бе, фукари с фукарите ***. Два лева нямате в джоба си, я се погледнете. Хайде да видим кой кое е!

В следващият момент ръцете на честния частник вече шареха в сакото му, простряно на облегалката на стола. После продължиха да ровят във всички възможни джобове. На масата полека-лека започнаха да трупат банкноти – на пачки, поединично или слепени по няколко измачкани. Купчината нарасна бързо. И заприлича на оборота на средноголям супермаркет. Не бих могъл да ви кажа сумата, но на днешни пари джобните на Блъсков се измерваха не със стотици, не дори и с хиляди лева.

Докато флагмана на свободната преса изтръскваше джобовете си, на масата бе пълно мълчание. Когато свърши, той опря лакти на масата и също като Георги Димитров се надвеси над фашизоидните седесари насреща му.
– Хайде сега – обърна се той към нас с Дончо Иванов.(Нея вечер и и той мина за седесар.) – Хайде сега обръщайте джобовете и вие. Да ви видя сега. Седесари, а? Седерасти сте вие – пенявеше се все повече и повече честния частник.

Отново настъпи мълчание. Дори Кънчо се сви в другия ъгъл на масата. Искаше ми се да стане чудо. Не водата на масата да стане вино, е десетте лева в портфейла ми да се умножат поне десетократно. Но чудото дойде от дясната ми страна.
Там, Дончо делово се приведе към кожената си чанта, оставена на съседния стол. После бавно започна да вади от нея пачка след пачка и да ги трупа на масата пред себе си. Малко по-късно купчината, доста по подредена от Петьовата, стана повече от убедителна. Събрал цялото си карнобатско чувство за хумор, по някое време Дончо попита с добродушна усмивка:

– Да вадя ли още или това стига?

В този момент

Петьо отново удари по масата

и всичката стъклария върху нея прозвъня. Стресната, охраната в ъгъла – двама-трима бабанки – приближи в очакване на разпорежданията на шефа.
Точно тук, Кънчо се осефери, влезе отново в ролята си и се зае да успокоява топката. Спечели толкова време, колкото Дончо да си прибере парите обратно в чантата и да се изнижем по възможно най-бързия начин.
Отвън в колата го попитах:

– Кво става, бе? От кога си милионер?

– Заплатите в Агенцията. Не съм им плащал два-месеца, така че утре ще раздавам – ухили се той.

По това време моят стар приятел бе шеф на Агенция „Балкан” имаше 40-50 репортери и служители, така че парите, наистина са били доста.

И нея вечер не са били по силите човека, който наскоро си поиска от Нели Крус паметник. По възможност с пари от еврофондовете.

Не е бил по силите му и изпития алкохол. Ако питате мен и сега не е.
Ето, защото пак казвам – един журналист трябва да носи на пиене.
Що се отнася до заслугите му в редките моменти, когато е бил трезвен, мисля че това е интересна история. И заслужава да бъде разказана. Но преди смятам да разровя архива си и да изкарам онзи знаменателен разговор в редакцията на вестник „Работническо дело” за независимата българска журналистика. Разговор със стратегическо значение, така да се каже. В него участва и Валери Найденов, по онова време заместник-главен редактор на вестника. Пилотно планът бе изпробван в партийния орган, а по-късно и в известното начинание с „24 часа”.

––––
* По онова време имаше такава странна длъжност по редакциите

** През есента на 1991 година, когато още бях главен редактор на всекидневника „Подкрепа”, моят стар познат Петър Бойчев, по онова време беше репортер в „24 часа”. Не знам по каква причина Валери Найденов бе решил да прави жест към мен. И беше ми изпратил аудио касета. Пуснах я и чух интересен разговор между Константин Тренчев, Петьо Блъсков и Валентин Моллов. Обсъждаха как да ме отстранят като главен редактор на синдикалния вестник.

*** Фукара значи бедняк, в буквален превод от турски

От блога на Пламен Даракчиев

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.