Азиатските тигри на национализма

Проджект синдикат

Един от многото доводи, които бившият сръбски президент Слободан Милошевич изтъкваше пред събеседниците си, беше, че той никога не бил насърчавал национализма сред народа си. В действителност публичните му изявления и речи в онези бурни времена бяха внимателно подготвяни, за да се избегнат всякакви открити националистически призиви.

Но не „текстът“, който използваше, беше толкова важен, колкото „музиката“. С умелия начин, по който си служеше с кодови думи и езика на тялото, за да насърчава у сърбите чувството, че са жертви, Милошевич беше един от най-големите демагози на национализма, какъвто Европа не беше виждала от много отдавна.

Днес Източна Азия – особено Китай – е залята от вълна на национализъм. Проявленията на този отколешен бич са все същите, изтъкващи национални наративи въз основа на летописи за понесени жертви. В случая с Китай наративът се върти около „века на срама“, когато той бил твърде слаб, за да се защити от посегателствата срещу суверенитета му, и върху идеала, че никога вече не трябва да бъде покоряван.

Сред японските националистически групи историческите препратки са свързани с чувството на неудовлетвореност от версията на съюзниците за историята през войната; близо 70 години по-късно и след милиарди долари репарации и изливане на помощи за чужбина Япония би искала да продължи напред. „Стига сме се извинявали“, казва лидерът на Либерално-демократическата партия Шиндзо Абе.

Дали този изблик на национализъм ще свърши скоро зависи от готовността на правителствата в региона – не само на китайското – да излязат пред обществата си и да ги призоват да престанат и да се сдържат. Тези правителства трябва да водят по-честен диалог с гражданите си.

Макар и наративите, подклаждащи национализма, често да се оформят от някакво историческо разочарование, е видно действието на по-дълбоки и по-мощни сили. Един от най-големите проблеми на Япония в последните години е нарастващото разочарование от политическата класа и неспособността й да формира визия за бъдещето на страната. Много от младите японци са се отчуждили от политиката в страната си. Макар и това изобщо да не е само японски феномен, ограничеността на политическия елит изостри този проблем повече откъдето и да било другаде.

Япония бързо се превръща в една от най-застарелите страни в света. Вече преминала пика в броя на населението си, с продължаващата липса на значителна имиграция, тя ще започне все повече да се плъзга надолу по демографската крива, превръщайки се в далеч по-малка от днес страна. А Китай е най-големият източник на тревога за Япония, защото исторически погледнато, рядко е имало времена, в които и двете страни едновременно да са били силни. Затова според йерархичното схващане за мощ, което битува в Източна Азия, ако Китай е горе, значи Япония със сигурност е долу.

Но в културно отношение Япония си остава едно от най-сложните общества в света. И както британците направиха прехода от „Rule Britannia“(патриотична песен, б. прев.) към „Cool Britannia“(времето на поп културата, също по името на популярна песен, б. прев.), Япония също може да започне вътрешен процес, за да определи по-добре културната си идентичност като изпълнена с живот модерна култура в контекста на глобализацията. Японската култура е популярна в целия свят и тя дава много повече поводи за гордост от безцелния и непродуктивен спор за понесени жертви и за скалисти острови.

Проблемът в Китай е по-сериозен. Пекин върви към поредния преход в ръководството, правейки това относително спокойно, сравнено с други сили, където изборите понякога придобиват измеренията на политическа война. Политическите съперничества в Поднебесната империя не се разиграват в предавани по телевизията национални дебати, а в сянка, карайки обществото да се пита какво предстои да се случи в държавното ръководство.

Със забавянето на китайската икономика обществото се раздвижва, а доверието в неизбраните му лидери отслабва. Макар и част от критиките да призовават за повече откритост и отчетност в управлението, голяма част от тях са по-малко интригуващи за нас. Критиците питат – често директно – какво прави правителството, за да защити икономическите интереси на страната.

В демократичните страни подобни критици биха се обединили в нещо като политическо движение, създавайки в крайна сметка опозиционна партия, която чрез диалектическия процес на демокрацията би повлияла на политиката на управляващата партия. Китай обаче не притежава институционалната рамка, нужна за преобразуването на подобни настроения в политически процес. Това не значи, че опозицията изчезва, още по-малко, че отслабва. Тъкмо напротив, тя се надига и набира сила.

Междувременно Китайската комунистическа партия (ККП) няма никакво намерение да се отказва от икономическия национализъм заради някаква протоопозиция, базирана в интернет. Все пак за ККП бързият икономически растеж лежи в основата на националния интерес, затова тя възприема икономическия национализъм, без значение дали спорът е с Япония, страните от Югоизточна Азия или със САЩ.

Китай трябва да обуздае тези процеси. Както и да стане това (за което трябва да се сетят китайците) Поднебесната империя няма друг избор освен да приеме световен ред, основаващ се на стабилни отношения между страните – включително и между собствените й съседи. Всъщност без значение дали на националистите им харесва или не, това е бъдещето, което фактически Китай вече избра. Лидерите в Пекин трябва да излязат и да представят по-ясно на непокорното си общество тази визия за съпричастност към един все по-взаимозависим свят.

Без значение дали ще избере курс към по-светло или по-мрачно бъдеще по правило политическото ръководство на страната играе водещата роля в управлението. И китайските, и японските лидери трябва да приемат позицията си в този процес, а не само да яхват вълната на събитията от деня.

БТА

*Кристофър Хил е бивш заместник-държавен секретар за Източна Азия, бил е посланик на САЩ в Ирак, Южна Корея, Македония и Полша, специален пратеник на САЩ за Косово, преговарящ по време на Дейтънския мирен договор, както и главен американски преговарящ със Северна Корея в периода 2005-2009 г. Понастоящем е декан на факултета за международни изследвания „Корбъл“ към Денвърския университет.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.