Нобелистът Мо Йен: Вярвам, че цензурата е полезна за литературата

Мо Йен. Снимка: личен сайт

Мо Йен разговаря с Джон Фрийман, главния редактор на Granta Англия, за писането, за силните жени, за запазването на идиомите и каламбурите дори при превода и за това как да избегнем цензурата. Интервюто е предоставено от сп. Гранта (България).

Д. Ф: Действието в много от вашите романи се развива в наполовина измислен град, напомнящ на вашия роден град Гаоми, подобно на американския Юг на Фокнър. Какво ви кара да се връщате към тази фикция и дали фактът, че книгите ви се четат по целия свят, променя по някакъв начин този фокус?

М. Й: Когато започнах да пиша, тази среда съществуваше много реално, а историята бе собственият ми опит. Но след като все повече мои творби започнаха да се издават, моето всекидневие започна да се изчерпва и така бях принуден да привнасям и малко въображение, дори фантазии, тук и там.

Д. Ф: Нещо във вашето писане напомня на произведенията на Гюнтер Грас, Уилям Фокнър и Габриел Гарсия Маркес. Достъпни ли бяха за вас тези писатели в Китай през годините на вашата младост?Може ли да ни разкажете малко повече за това кой ви е повлиял?

М. Й: Когато започнах да пиша, годината беше 1981, така че не бях чел нищо от Гарсия Маркес или Фокнър. През 1984 за пръв път прочетох техните книги и несъмнено тези двама писатели са оказали голямо влияние върху моите произведения. Открих, че житейският им път е доста сходен с моя, но това разбрах едва по-късно. Ако ги бях прочел по-рано, вече щях да съм сътворил шедьовър, както са направили те.

Д. Ф: Ранните ви романи като „Червено сорго“ като че са по-откровено исторически и дори някои ги наричат „роматични“, докато в последно време романите ви се насочват по-открито към съвременната атмосфера и теми. Това съзнателен избор ли е?

М. Й: Когато написах „Червено сорго“ бях на по-малко от трийсет години, доста млад. По това време животът ми бе изпълнен с романтични представи, когато се връщах назад, към дедите си. Описвах техния живот, но не знаех твърде много за тях, затова вмъкнах доста въображение в тези образи. Когато написах „Умора от живота и смъртта“, бях на повече от четирийсет, от младеж се бях превърнал в човек на средна възраст. Моят живот е различен. Животът ми е по-свързан с настоящето, по-съвременен и преднамерената жестокост на времената, в които живеем, потушават романтиката, която някога изпитвах.

Д. Ф: Често пъти пишете на местния диалект на вашата провинция Шандун, което придава на прозата ви някаква стоманена острота. Дразни ли ви това, че някои идиоми и игрословици могат и да се предадат сполучливо в английския превод или може би успявате да преодолеете този проблем заедно с преводача си, Хауърд Голдблат?

М. Й: Да, наистина, използвам доста широко местен диалект, идиоми и каламбури в по-ранните си творби, защото по онова време въобще не мислех, че те ще бъдат превеждани на други езици. По-късно осъзнах, че такъв език създава много трудности за преводача. Но не мога да не използвам диалект, идиоми и игрословици, защото идиоматичният език е жив, експресивен и представлява основна част от авторския стил на писателя. Така че, от една страна, мога да видоизменям и приспособявам някои от използваните от мен каламбури и идиоми, но, от друга, се надявам преводачите, по време на своята работа, да пренесат игрословиците, които използвам, на друг език – това е идеалният случай.

Д. Ф: В много от вашите романи главните героини са силни жени – „Пищни гърди, тлъсти бедра“, „Умора от живота и смъртта“, „Жаби“ – смятате ли себе си за феминист или просто обичате да пишете от гледната точка на жена?

М. Й: На първо място, аз се възхищавам и уважавам жените. Мисля, че те са много благородни и житейският им опит, както и мъките, които една жена може да понесе, са винаги по-тежки от тези на мъжа. Когато ни сполетят ужасни беди, жените винаги са по-смели от мъжете – мисля, защото те имат съответната способност за това, те са също и майки. Силата, която това дава, е невъобразима. В книгите си се опитвам да вляза в кожата на жена, опитвам се да разбера и обясня този свят от гледната точка на жената. Но главното е, че аз не съм жена: аз съм мъж писател. И светът, който представям в книгите си като че съм жена, може би няма да се възприеме добре от самите жени, но нищо не мога да направя по този въпрос. Обичам жените и им се възхищавам, но независимо от това аз съм мъж.

Д. Ф: Смятате ли, че избягването на цензурата е въпрос на ловкост и до каква степен възможностите, предоставени от магическия реализъм, както и от по-традиционните стилови похвати, позволяват на писателя да изрази най-дълбоките си тревоги, без да предизвика полемика?

М. Й: Да, наистина. Много подходи към литературата имат политически оттенък, например в нашия реален живот може да има някакви остри или чувствителни въпроси, които те не искат да засегнат. При такива обстоятелства писателите могат да прибягнат до собственото си въображение, за да се изолират от истинския живот или може би да преувеличат ситуацията – обаче тя трябва да бъде дръзка, жива и свързана с истинското ни битие. Всъщност вярвам, че тези ограничения, или цензурата са много полезни за творчеството в литературата.

Д. Ф. Последната ви книга, преведена на английски – „Демокрация“, кратка и мемоарна, разказва за края на една епоха в Китай през призмата на вашия личен опит като малко момче и мъж. В нея се долавят меланхолични нотки, което, погледнато от Запад, до някаква степен е озадачаващо: често пъти ние вярваме, че „прогресът“ с главно „п“ винаги води към нещо по-добро, но вашите спомени намекват, че нещо е загубено. Такова разбиране правилно ли е?

М. Й: Да, мемоарната книга, която споменахте, е пълна с неща от моя личен опит и всекидневие, но представя и нещо измислено. Меланхоличните нотки, за които говорите, наистина е много точно казано, защото в историята се разказва за един четирийсетгодишен мъж, който си мисли за младостта, която вече си е отишла. Например, когато сте били млад, сигурно сте бил влюбен поне веднъж в някое момиче, което по някаква причина сега е станала жена на някого другиго и този спомен е доста тъжен. През последните трийсет години сме свидетели на това как Китай осъществява огромен напредък било то в стандартите на живот или в интелектуалното и духовното развитие на нашите граждани; този прогрес е видим, но несъмнено има много неща, от които не сме доволни в нашето всекидневие. И наистина Китай прогресира, но самият прогрес поставя много въпроси, например за околната среда и за упадъка на високите морални норми. Така че меланхолията, за която говорите, е предизвикана от две обстоятелства – осъзнавам, че моята младост вече си е отишла, и второ, тревожа се за настоящото положение в Китай, особено за нещата, от които не съм доволен.

Д. Ф: Коя ваша книга предстои да излезе на английски?

М. Й: „Наказанието на сандаловото дърво“.

–––––
* За първи път в България в бр. 2 на сп. Гранта (България) може да се прочете текст на носителя на Нобелова награда за литература за 2012 Мо Йен, специално писан за списание GRANTA както и интервю с него.

Повечето от разказите на Мо Йен (1955) са ситуирани в родното му село Гаоми, провинция Шандун. Той започва да пише като войник в началото на 80-те години на ХХ век, когато в Китай се заформя силно авангардно движение в литературата. Има множество публикувани сборници, романи и антологии. Отличителни негови произведения са новелата “Червено сорго” (1986), с филмовата адаптация на която китайският режисьор Джан Имоу печели Златна мечка от фестивала в Берлин през 1988 г. и която по-късно Мо Йен удължава в романа “Родът на червеното сорго”; разказът “Люлката на бялото куче” (1985), филмиран като “Нуан” от режисьора Хуо Дзиенци; разказът “Прозрачният морков” (1985), включен в множество китайски антологии за проза, както и в университетските учебници по литература; романите “Пищни гърди тлъсти бедра” (1995), “Умора от живота и смъртта” (2006) и “Жаби” (2009), последният от които през 2011 г. печели една от най-престижните литературни награди в Китай – „Мао Дуън“. През 2012 г. Мо Йен получава Нобеловата награда за литература.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.