СофияПловдивВарнаБургасРусе

Да си останем с Обама – познатото зло

Барак Обама се моли на среща с религиозни лидери в Овалния кабинет. Снимка: Белия дом

Преди четири години „Икономист“ подкрепи Барак Обама за влизането му в Белия дом с ентусиазъм. Същото направиха милиони гласоподаватели. Следващата седмица американците ще трябва да извървят пътя до урните по-малко обнадеждени. Така (поне мислено) ще постъпи и това лондонско издание. След като изтърпя една крайно отрицателна кампания, най-могъщата държава в света сега ще трябва да вземе далеч по-трудно решение, отколкото преди четири години.

Това до голяма степен се дължи на жалкия характер на кампанията на Обама. Човек, олицетворявал някога надеждата и центризма, падна ниско, отправяйки нападки срещу Мит Ромни още преди първичните избори на републиканците.

И все пак смисълът на изборите е да бъде избран някои, който да ръководи страната. И този избор се свежда до два въпроса: доколко Обама беше добър президент, особено в основни сфери като икономиката и външната политика, и може ли Америка наистина да вярва на изменчивия Мит Ромни да свърши по-добра работа? На тази основа демократът, макар и с малко, заслужава да бъде преизбран.

Подмененото дете

Първият мандат на Обама беше разпилян. По отношение на икономиката, най-силният аргумент в негова полза е, че просто не допусна нещата да се влошат още повече. Когато дойде на власт, Америка вече се плъзгаше по наклонената плоскост, банките и автомобилостроителите изпитваха дълбоки затруднения, а безработицата растеше с по 800 000 души на месец. Предприетите от него ответни мерки – агресивно стимулиране, спасяване на „Дженерал мотърс“ и „Крайслер“, подлагане на банките на разумен тест за издръжливост и принуждаването им да увеличат капитала си (така, че те сега са в много по-добро състояние, отколкото европейските им събратя) – помогнаха да се избегне депресия.

Такова послание трудно се лансира пред обикновения избирател, когато растежът е слаб, а работните места – оскъдни, но ще спечели на Обама някои аплодисменти от историята, пък и от самите нас.

Още две неща натежават в негова полза при равносметката. Едното е външната политика, където също получи обезсърчаващо наследство. Обама преориентира „войната с тероризма“ на Джордж Буш по-категорично срещу терористите, като ликвидира Осама бин Ладен, умножи ударите с безпилотни самолети (може би прекалено либерално) и се зае да изтегли американските сили от Ирак и Афганистан (вероятно твърде бързо за нашите разбирания).

След колеблив старт с Китай, американската дипломация прехвърли фокуса на вниманието си към Азия. За разлика от това, както при израелско-палестинския спор, така и при „рестартирането“ на отношенията с Русия, той се изхвърли много и постигна малко. Иран продължи обезпокоително да се домогва до ядрено оръжие.

Всички тези проблеми можеха да се предвидят, Арабската пролет обаче – не. Тук Обама може да изтъкне свалянето на тираните в Египет и Либия, но той по-скоро следваше, отколкото оформяше събитията, и това още по-ясно се вижда при настоящата касапница в Сирия.

Сравнен, да кажем, с Джордж Буш баща, който се справи с края на Студената война, този сдържан, необвързан човек, не владее майсторлъка на дипломацията. Съпоставен с Буш-младши обаче, на Обама можеше да се разчита.

Другото му постижение е здравната реформа. Дори за издание, което не е е особен почитател на раздутата държавна администрация, фактът, че над 4 милиона души в богата страна като Америка са без здравни осигуровки, е скандален. „Обамакеър“ ще поправи това, но Обама направи твърде малко, за да се справи с други дефекти на системата – огромните й разходи, които няма кой да плати. Той предостави прекалено голям контрол на левите демократи в Конгреса. Както и при колосалната реформа Дод-Франк на Уолстрийт, „Обамакеър“ създаде бюрократична бъркотия и остави бизнеса да се оправя с нея.

Именно тук се появяват съмненията ни по отношение на Обама. Нито едно правителство от десетилетия не е отдавало по-малко значение на търговията. Предишните демократи, особено Бил Клинтън, повишаваха данъците, но все пак разбираха от капитализъм. Смазването на бизнеса изглежда е втора природа на мнозина от обкръжението на Обама. Макар да назначи някои читави хора в кабинета си – Хилари Клинтън в Държавния департамент, Арне Дънкан начело на образованието, а Тимъти Гайтнър – на финансовото министерство – Белият дом, сам по себе си, често изглеждаше изолиран и проявяващ ляв уклон.

Създаващите пречки републиканци в Конгреса със сигурност са добро извинение за много от провалите на президента, но самият той също трябва да поеме известна отговорност. Обама отделя непростимо малко време да убеждава хора, които не са съгласни с него. От 104-те игри на голф, които е изиграл, откакто е на поста, само една е била с републикански конгресмен.

Преди всичко обаче Обама не прояви готовност да се справи с основния вътрешнополитически проблем, който стои пред следващия президент: Америка не може да продължава да събира данъци като малко правителство, а да харчи като голямо. Обама дойде на власт с обещанието да сложи край „на хроничното ни избягване на трудните решения“ за реформиране на финансите, но после бързо даде отбой, както постъпи по отношение на климатичните промени и имиграцията.

Той най-позорно пренебрегна предложенията на двупартийната комисия по дефицита Боулс-Симпсън, която сам създаде. И нещо още по красноречиво – той не успя да предложи надежден план за това, което ще направи през следващите четири години. На практика цялата му кампания беше посветена на нападки към Ромни, най-често за богатството и успеха му в бизнеса.

Многото лица на Мит Ромни са объркващи

Слабостите в работата на Обама дадоха предостатъчно поле за изява на един прагматичен републиканец, особено такъв, който владее счетоводството и е способен да направи капитален ремонт на правителството. Такъв кандидат се появи за кратко на телевизионния екран по време на първите президентски дебати.

„Икономист“ би гласувал за този Мит Ромни, както и за онзи, който управляваше територията на демократите – щата Масачузетс – по един надпартиен начин (проправяйки дори път за плана „Обамакеър“). Проблемът е, че съществуват множество лица на Ромни, които са се ангажирали с доста опасни неща.

Да вземем външната политика. На самите дебатите Ромни се придържаше стриктно към позициите на президента почти по всеки въпрос. Но на други места той заемаше все по-войнствена линия. Действително, в някои случаи, като Сирия и Русия, „Икономист“ би приветствал по-безкомпромисна позиция. Но Ромни изглежда прекалено готов да бомбардира Иран, твърде безкритично подкрепя Израел и жестоко греши като смята, че „палестинците не искат мир“.

Тази войнственост може да се прояви още в първия ден на президентското му управление, ако постъпи, както беше обещал, и обяви Китай за валутен манипулатор – безсмислена провокация, която може да се изроди в търговска война.

Нека погледнем към намаляването на дефицита и реформирането на американското правителство. Тук има повече какво да харесаме у Ромни. Като цяло той подкрепя виждането за правителство с по-скромна численост, каквото бихме предпочели и ние. Ромни ще поокастри бюрокрацията, а неговият вицепрезидент Пол Райън вече дръзна да повдигне въпроса за така необходимата реформа на социалните и здравните разходи.

Макар далеч да не е изразител на данъчното благоразумие, Ромни иска да започне с внушително намаляване на данъците (което непропорционално ще облагодетелства богатите), като наред с това рязко увеличи бюджета за отбрана. Взети заедно, тези мерки биха прибавили 7 трилиона долара към десетгодишния дефицит.

Познатото зло

Силно се надяваме, че който и от двамата да спечели, ще опровергае песимизма ни. Може би, когато стъпи в Белия дом, Ромни от мислите ни ще се превърне в реалност, нарушавайки двупартийните договорки за прекрояване на американското правителство, а вицепрезидентът му ще строява празноглавците от Републиканската партия.

Ако бъде преизбран, Обама може да се поучи от грешките си, да прочисти Белия дом, да започне да се вслушва в средностатистическия бизнесмен и да осигури по-добро наследство от онова, което би оставил след един-единствен мандат. И двамата имат заложби да прояват по-добрата си страна, но тъжният факт е, че никой от тях не показа в кампанията си, че планът му е такъв.

В резултат на това тези избори предлагат на американските гласоподаватели унизителен избор. Много от читателите на „Икономист“, и специално онези, които развиват бизнес в Америка, биха могли да заключат, че не може да има нищо по-лошо от още един четиригодишен мандат на Обама. Позволете да не се съгласим. При всичките си практични намерения, Ромни има икономически план, който може да заработи само ако не вярваме на преобладаващата част от изказванията му. Това не е убедителна атестация за президент на САЩ.

При всичките му недостатъци, Обама спаси американската икономика, която беше на ръба на катастрофата и се представи сносно във външната политика. Така че „Икономист“ ще остане при познатото зло и ще гласува за преизбирането му.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.