СофияПловдивВарнаБургасРусе

Да продадеш Генерал Б.

Първата голяма идея на Доли беше шапката. Избра синьозелена, мъхеста, с наушници, които се спускаха върху големите уши като сушени кайсии на генерала. Ушите са грозни, помисли си Доли, и е най-добре да са покрити.

Когато видя снимката на генерала в „Таймс” няколко дни по-късно, тя почти се задави с яйцето си на очи: изглеждаше като бебе, голямо болно бебе с огромни мустаци и двойна гуша. Заглавието не би могло да бъде по-лошо:

Странна шапка на Генерал Б. буди слухове за рак. Тревогата в страната расте

Доли скочи на крака в мърлявата си кухня, завъртя се бясно и разля чай по халата си. Погледна диво снимката на генерала. И тогава осъзна: връзките. Не бяха отрязали връзките под шапката, както ги беше инструктирала, и голямата пухкава фльонга под двойната брадичка на генерала беше катастрофална. Доли изтича боса в офиса си / спалня и се зарови във факсовете, като се опитваше да открие най-новата поредица от числа, която трябваше да набере, за да стигне до Арк, капитана за връзки с обществеността на генерала.

Генералът се местеше често, за да избегне покушение, но Арк старателно изпращаше по факса на Доли актуализираната информация за контакти. Тези факсове обикновено идваха около 3 часа сутринта и събуждаха Доли, а понякога и дъщеря й Лулу. Доли никога не спомена това неудобство – генералът и неговият екип бяха под впечатлението, че тя е топ пиарът на Ню Йорк, жена, чийто факс е в офис с панорамен изглед към Ню Йорк сити (както впрочем беше в продължение много години), а не на двайсет сантиметра от разтегателния диван, където спеше.

Доли можеше само да припише недоразумението на някоя отдавнашна статия, чрез която бяха стигнали до нея в Гугъл. Или може би генералът беше решил преди четири години, че някога ще му потрябва пиар и беше запазил стари вестници или броеве на Венити феър, Ин стайл или Пийпъл, където за Доли беше писано или имаше портрети под тогавашното й прозвище: Ла Дол.

Първото обаждане от лагера на генерала беше дошло точно навреме; Доли беше заложила последното си бижу. Тя редактираше учебници до 2 часа сутринта, спеше до пет, а след това провеждаше леки светски беседи по телефона с начинаещи англоговорящи от Токио, докато станеше време да събуди Лулу и да й приготви закуска. И всичко това далеч не беше достатъчно, за да остане Лулу в девическото училище „Мис Рутгърс”. Често трите часа, които Доли си отпускаше за сън, преминаваха в спазми на безпокойство при мисълта за следващата чудовищна сметка за обучение.

И тогава се обади Арк. Генералът искаше ексклузивен консултант. Искаше реабилитация, симпатията на американците и да се сложи край на опитите за убийството му от ЦРУ. Щом Кадафи го беше направил, защо да не може и той?

Доли сериозно се зачуди дали не халюцинира заради преумората и липсата на сън, но назова цена. Арк започна да записва информацията за банковата сметка. „Генералът предполагаше, че таксата ви ще бъде по-висока”, каза той, и ако Доли беше в състояние да говори в този момент, щеше да каже „Това е моят седмичен хонорар, омбре, не месечния“, или „Хей, не съм ти казала формулата, по която се изчислява крайната цена“, или „Това е само за две седмици пробен период, докато реша дали искам да работя с вас“. Но Доли не можеше да говори. Тя плачеше.

*

Когато първият превод се появи в банковата й сметка, облекчението на Доли беше толкова огромно, че почти заглуши тъничкия тревожен глас, който мрънкаше в нея: Твоят клиент е диктатор, извършител на геноцид. Доли беше работила с лайнари и преди, Бог знаеше, че ако тя не беше взела тази работа, щеше да я грабне някой друг, да си пиар значи да не съдиш клиентите си – тези извинения бяха подредени под строй, готови за разгръщане в случай, че тихият дисидентски глас набереше кураж да заговори малко по-високо. Но напоследък Доли дори не можеше да го чуе.
Сега, докато опипваше по оръфания персийски килим за най-новите номера на генерала, телефонът иззвъня. Беше шест сутринта и Доли се хвърли към него, като се молеше да не бъде смутен сънят на Лулу.
„Ало?” Но знаеше кой е.
„Ние не сме щастливи”, каза Арк.
„Аз също не съм”, каза Доли. „Ти не си отрязал…”
„Генералът не е щастлив.”
„Арк, чуй ме. Трябва да отрежеш…”
„Генералът не е щастлив, госпожице Пийл.”
„Чуй ме, Арк.”
„Той не е щастлив.”
„Това е защото… Виж, вземи ножица…”
„Той не е щастлив, госпожице Пийл.”
Доли замълча. Понякога, докато слушаше монотонния галещ глас на Арк, беше сигурна, че чува нотка на ирония в думите, които му беше наредено да каже, сякаш разговаряше с нея с код. Сега настъпи дълга, дълга пауза. Доли заговори много тихо. „Арк, вземи ножица и отрежи връзките на шапката. Проклетата фльонга не трябва да я има под брадичката на генерала.”
„Той вече няма да носи тази шапка.”
„Той трябва да носи шапката.”
„Няма да я носи. Отказва.”
„Отрежи връзките, Арк.”
„До нас достигнаха слухове, госпожице Пийл.”
Стомахът й се преобърна. „Слухове?”
„Че не сте „на върха” както някога. А сега и шапката е неуспешна.”
Доли усети отрицателни сили да се завихрят около нея. Стоеше там, пред трафика на Осмо авеню, бучащ под прозореца й, навиваше на пръст къдравата си коса, която беше спряла да боядисва и беше оставила да расте дълга и сива, и усещаше острото пробождане на тревогата.
„Имам врагове, Арк”, каза тя. „Точно като генерала.”
Той мълчеше.
„Ако слушате враговете ми, няма да мога да си върша работата. Сега вземи златната писалка, която виждам в предния ти джоб всеки път, когато снимката ти се появи във вестника, и си запиши: „Отрежи шнуровете на шапката. Махни фльонгата. Бутни шапката по-назад на главата на генерала, така че малко от косата му да стърчи отпред.” Направи го, Арк, и да видим какво ще се случи.”
Лулу беше влязла в стаята и си търкаше очите в розовата си пижама. Доли погледна часовника си, видя, че дъщеря й е загубила половин час сън и сърцето й се сви леко при мисълта, че Лулу ще се чувства уморена в училище. Обви ръце около раменете на дъщеря си. Лулу прие тази прегръдка с царственото благоволение, което беше нейна запазена марка.
Доли беше забравила Арк, но сега той се обади от слушалката, притисната на рамото й: „Ще го направя, госпожице Пийл.”

*

Минаха няколко седмици преди да се появи отново снимка на генерала. Сега шапката беше килната назад и фльонгата я нямаше. Заглавието гласеше:

Размерът на военните престъпления на Б. може би е преувеличен, показват нови доказателства

Беше заради шапката. Изглеждаше сладък с шапката. Как би могъл човек с мъхеста синя шапка да използва човешки кости, за да павира пътищата си?

*

Когато заглавията за Генерал Б. окончателно се смекчиха, когато за няколко свидетели срещу него беше доказано, че са получили пари от опозицията, Арк се обади отново. „Генералът ви плаща всеки месец определена сума”, каза той. „Тя не е само за една идея.”
„Беше добра идея, Арк. Трябва да го признаеш.”
„Генералът е нетърпелив, госпожице Пийл”, каза той и Доли си представи как се усмихва. „Шапката вече не е нещо ново.”

Тази нощ, генералът дойде в съня на Доли. Шапката беше изчезнала, а той се срещаше с хубава блондинка пред въртяща се врата. Блондинката го хвана за ръка и те се завъртяха обратно навътре, притиснати един в друг. Тогава Доли видя и себе си в съня си, седнала на стол да гледа генерала и любовницата му и да си мисли каква добра работа вършат, като играят ролите си. Тя подскочи събудена, сякаш някой я беше разтърсил. Сънят едва не избяга, но Доли го хвана и го притисна към гърдите си.

Тогава разбра: Генералът трябваше да бъде свързан с филмова звезда.

Доли се измъкна от разтегателния диван, гладките й крака проблеснаха на светлината на уличната лампа, която се промъкваше през счупената щора. Филмова звезда. Някоя разпознаваема и привлекателна – какъв по-добър начин да се очовечи човек, който изглеждаше нечовешки?

Ако той е достатъчно добър за Нея… това беше едната линия на мислене. И също така: Генералът и аз имаме сходни вкусове: Тя. Или пък: Тя трябва да намира за секси онази негова триъгълна глава. И дори: Чудя се как ли танцува генералът?

И ако Доли успееше да накара хората да си задават този въпрос, проблемите на генерала с имиджа щяха да бъдат решени. Изчезнали. Нямаше да има значение колко хиляди е изклал – ако колективната представа за него можеше да включи дансинг, всичко друго щеше да остане зад гърба му.

Превод Гриша Атанасов

*Откъс от романа „Жестокото присъствие на времето“ (Милениум) от Дженифър Игън, носител на последната награда “Пулицър” (2011). Дженифър Игън е родена през 1962 г. в Бруклин. Има четири романа и сборник с разкази, за които е отличена с Наградата на Американското общество на критиците, Пен/Фокнър за художествена литература и др.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.