Пътят към щастието

Хорхе Букай в София през 2012 г. Снимка: личен архив

Щастието – това е увереността, че вървиш в правилната посока.
А ако не знаеш накъде да тръгнеш? Ако ти е трудно да бъдеш главният герой в собствения си живот? Ако ти е нужен компас, за да откриеш вярната посока?
Тогава трябва да си отговориш на един простичък въпрос:

ЗА КАКВО ЖИВЕЕШ?
Не защо, а за какво.
Не как, а за какво.
Не с кого, а за какво.
Не от какво, а за какво.

Въпросът е личен. Не става дума да отговаряш за какво живее човек, за какво съществува човечеството, за какво са живели родителите ти, нито какъв е смисълът на живота на хората, лишени от морал.

Става въпрос за ТВОЯ ЖИВОТ.

Какъв е смисълът на твоя живот?…

Ако отговориш искрено на този въпрос, значи си открил компаса за това пътуване.

Не успееш ли да намериш смисъла на живота си, може да се случи така, че животът ти да изгуби смисъл.

***
Никога не съм предполагал, че ще напиша книга с такова заглавие.

В действителност ми се струва невъзможно самият ти да я четеш в този момент. „Пътят на щастието” звучи толкова банално… сякаш искам да внуша, че според мен има един път към щастието.

Мога да изтъкна много оправдания, но главното от тях е, че в поредицата Листа по пътя всяка от предните книги бе озаглавена с името на един от пътищата, които трябва да се извървят: на самозависимостта, на срещата, на сълзите… Какво би могло да бъде името на този последен път, освен пътя на самоосъществяването, на щастието?

При все това искам още от началото да ви предупредя за нещо: в никакъв случай не смятам, че има един-единствен път към щастието.
А дори да го имаше, аз не го познавам.
А ако го познавах, не вярвам, че той би могъл да бъде описан в една книга.

През по-голямата част от последното десетилетие изнасях лекции за здравето и психологията на ежедневието; едва в последната година си дадох сметка колко малко съм говорил за това как да бъдем щастливи. Не бях написал нито ред по тази тема. Както много други хора, и аз бях размишлявал доста за щастието. При все това в лекциите си, в книгите и предаванията по телевизията се занимавах с други въпроси, които ми се струваха по-сериозни и поради това заслужаващи по-голямо внимание от моя страна.

Защо пренебрегвах щастието? Вероятно съм сметнал темата за недостатъчно сериозна, за по-присъща за „повърхностните” списания, които я обграждат със снимки на красиви хора, позиращи сред приказни пейзажи.

Разбира се, в личен план винаги съм искал да бъда щастлив, но си спомням, че се укорих за едно интервю, в което признавах това свое желание. За мен, както и за почти всички хора, да твърдя, че „искам да съм щастлив”, беше все едно да си прося репутацията на глупак, празноглав или беден духом.

Според формираните в мен научни и морални убеждения, да се говори за щастието, неизбежно предполагаше използването на високопарни, твърде романтични и пълни с клишета фрази.

Сигурно поради всичко това в продължение на години смятах темата за въпрос, с който трябва да се занимават разделителите за книги, а не професионалните терапевти и още по-малко писатели, макар и любители като мен.

При все това е толкова дълбока и нуждаеща се от изучаване тема, колкото е и темата за трудността при общуване, отношението към любовта и религиозната идентичност (все теми, които са близки с предмета на поредицата Листа по пътя).

Началото

В книгата си Увод в логотерапията. Смисълът в живота д-р Виктор Франкъл, който е оцелял от нацистките концентрационни лагери, разказва, че макар надзирателите да контролирали всички страни от живота на пленниците, включително и дали трябва да живеят, да умрат от недохранване, да бъдат измъчвани или изпратени в газовите камери, имало нещо, над което нацистите нямали власт – над реакцията на пленниците спрямо случващото се.

Франкъл казва, че от тази реакция зависело до голяма степен самото оцеляване на затворниците.

Хората са еднакво различни; искам да кажа, че всички ние преживяваме както трудности, така и благоприятни възможности, но начинът, по който ги посрещаме, не е еднакъв. Онова, което за едни е много лесно, за други е извънредно трудно – и обратното. Някои свирят по-добре на пиано и учат по-бързо, а други правят това по-зле дори от мен, но с подходящи напътствия и с дисциплина всички със сигурност можем да се научим да свирим на пиано по-добре, отколкото го правим в момента. Точно същото е валидно и в случая с щастието:

Всички със сигурност можем да се научим как да бъдем по-щастливи.

Не намирам някаква неизбежна връзка между житейската ситуация на даден човек и неговото ниво на щастие. Ако външните обстоятелства определяха сами по себе си щастието, тогава щеше да става дума за елементарен, а не за сложен въпрос; искам да кажа, че щеше да е достатъчно да се запознаем с външните обстоятелства в живота на даден човек, за да разберем дали е щастлив.
Бихме могли да си поиграем на предсказване на щастието, като използваме две прости преценки:

Ако на човек му се случват Хубави неща → той е Щастлив.
Ако на човек му се случват Лоши неща → той е Нещастен.

Оттук би могло да се заключи, че да бъдеш щастлив, е въпрос на случайност. Едно невярно и незряло заключение, или още по-лошо, използвано като оправдание, за да избягаме от отговорност.

Стремежът към щастие е не само цел, присъща единствено на човека, но е и една от отличителните ни черти.
Всички мъже и жени на планетата искаме да сме щастливи, полагаме усилия за това и имаме право да го постигнем.
Дори нещо повече – длъжни сме да търсим щастието.

Факторът на щастието

Един свещеник винаги казвал на енориашите си, че нещастието е много по-лесно от щастието. Той пояснявал:
– Когато се чувствам нещастен, си казвам, че така вземам най-лесното решение, че позволявам някои неща да ме отдалечат от Бога…
Щастието изисква усилия, то не е просто чувство, произтичащо от нещо хубаво, което ни се случва – обяснявал той.
Не мога да изказвам мнение за теологическата обосновка на твърдението, но съм съгласен, че това дали сме щастливи или не, зависи много повече от самите нас, отколкото от външните обстоятелства.

Ще се опитам да покажа, че всеки човек носи основната – макар и не единствена – детерминанта на щастието си. Този фактор, който е различен при всеки индивид и се променя в отделните етапи от живота му, ще нарека произволно Фактор на щастието.

С риск да го опростя прекалено, ще го дефинирам основно като сумата от три главни елемента:

І. Определена степен на контрол и осъзнаване на взаимодействието между нас и обкръжаващата ни среда.
Не мога да бъда щастлив, ако не осъзная необходимостта от активното ми участие във всичко, което ми се случва.

ІІ. Развитие на психична нагласа, която позволява да не отстъпваме пред трудностите.
Не мога да бъда щастлив, ако винаги се отказвам от пътя при първото препятствие.

ІІІ. Работа за постигане на мъдрост.
Не мога да бъда щастлив, ако търся убежище в невежеството на онези, които дори не искат да знаят, че не знаят.

Очевидно е, че тази книга набляга повече на идеята за щастието като житейско поведение, отколкото на анализа на чувството за щастие.
Искам да изясня това още в началото, защото мнозинството хора говорят за щастието така, сякаш е синоним на радост, а аз съм сигурен, че това не е така.

Единствената цел на тази книга е да разгледаме заедно многобройните комбинации от аспекти, които формират трите елемента на нашия „Фактор на щастието”, и да научим какво можем да направим, за да го развием.

* Откъс от новата книга на Хорхе Букай „Пътят към щастието“, подготвена от ИК „Хермес“

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.