Да прочетем писмата на Джон Ленън

Картичка на Джон Ленън. Снимка: личен архив

Б.р. – познаваме Джон Ленън като един от най-великите музиканти на XX век, автор на Help!, Lucy In The Sky With Diamonds, Imagine и десетки други песни. Донякъде сме запознати и с поезията му. Сега, за пръв път, личните му писма са събрани и издадени под формата на книга (Сиела).

Хънтър Дейвис, авторът на официалната биография на „Бийтълс“, проследява близо триста от писмата и картичките, написани от Джон Ленън – до близки, приятели, фенове, непознати, любовници и дори до кварталната пералня. В това начинание му помагат мнозина от роднините и близките приятели на Ленън, както и частни колекционери от цял свят. Съдействие получава и от Йоко Оно, вдовицата на Джон (и собственик на авторските права), която дава благословията си за проекта.

Дейвис разказва историята на всяко писмо, описва в какъв етап от живота си е бил Ленън, докато го е писал, кой е получателят, и, благодарение на ненадминатите си познания по въпроса, обяснява съдържанието и контекста. Някои от писмата са нежни, съдържателни, забавни, гневни и обидни, а други са откровено сърцераздирателни. Голяма част са илюстрирани с негови авторски рисунки, драсулки и закачки. Всички заедно, съставляват внушително четиво, от първото оцеляло писъмце за благодарност, адресирано до леля му в Ливърпул през 1951 г., когато е на десет, до последния автограф, надраскан на пулта в студиото в Ню Йорк на 8 декември 1980 г. – денят, в който е застрелян на четирийсетгодишна възраст.

Тези писма разказват паметната история на живота на Джон, разкриват личните му притеснения, страхове и страсти – и озаряват както никога досега интимната страна на един гениален творец.

Хънтър Дейвис е автор на над четирийсет книги, от романи до детски приказки, пътеписи, социална история и спорт. Написал е редица биографии, сред които на Уърдсуърд, Колумб, Р. Л. Стивънсън, Биатрикс Потър и официалната биография на „Бийтълс“. Като журналист е работил в „Сънди Таймс“ в продължение на много години, също и за „Пънч“ и „Гардиън“. В момента води рубрика за футбол в „Ню Стейтсмън“ и за финанси в „Сънди Таймс“. Женен е за Маргарет Фостър, която също пише романи и биографии. Имат три деца. Следва откъс от предговора на книгата.

Все едно дали изпитва радост или гняв, страх или омраза, въодушевление или ярост, Джон Ленън почти винаги има потребност да го запише. Реагира не само с музика, но и със слово. За него е напълно естествено да грабне лист и химикалка при всяка хрумнала му идея или мисъл, или просто когато изпита желание да общува.

Джон Ленън и Йоко Оно. Снимка: личен архив

Джон Ленън живее и умира в епохата преди навлизането на компютрите, имейлите, туитовете, постовете и есемесите, затова пише на ръка или на пишеща машина и изпраща писма и картички до роднини, приятели, почитатели, непознати, вестници, организации, адвокати, че и до обществената пералня, която използва. Повечето му писма са забавни, съдържателни, призоваващи, мъдри, откачени, измъчени, поетични. Понякога са сърцераздирателни.

От текстовете на песните му и от двете му поетични книги (и едните, и другите продължават да реализират огромни продажби) знаем, че Ленън притежава усет за думите, но до този момент писмата му не са събрани и публикувани, а в много случаи никой дори не подозира за съществуването им. На първо място заради авторското право – което в конкретния случай принадлежи на Йоко Оно.

С Йоко се запознах през 1967 година, когато ме покани да участвам във филма – „Дупета“ (Bottoms) – отказах; срещнахме се и по-късно, докато работех върху биографията на „Бийтълс“. Няколко години след това й подхвърлих, че някой трябва да започне да събира писмата и картичките на Джон, за да покаже на света какъв забавен и интересен човек е той. Навремето идеята не й допадна особено, защото според нея писмата на Джон са нещо прекалено лично.

През октомври 2010 година Йоко присъства на откриването на синия плакет на площад „Монтагю“ в Лондон, където бе живяла с Джон. Помоли ме да държа реч на церемонията. На другия ден имахме дълга среща и темата за издаване на писмата на Джон изплува отново. Идеята беше аз, в качеството на евентуален редактор на книгата, да се свържа с възможно най-много от получателите на писмата, да разбера кои са, с какво се занимават, какво място в живота на Джон са заемали и да ги помоля за помощ при изясняването на препратки, които външни хора като самия мен не биха доловили. Разбира се, всичко това нямаше как да стане без благословията на Йоко.

Подметнах й, че вероятно е време да го направим, защото много от получателите на писмата вече не са сред живите, други остаряват и изнемощяват. В крайна сметка Йоко се съгласи да подкрепи и насърчи събирането и публикуването на писмата на Джон Ленън.

Лично тя не предостави никакви писма. Двамата с Джон почти не са кореспондирали един с друг, тъй като почти през цялото време са били заедно; ако пък се е налагало да се разделят, са разговаряли по телефона до двайсетина пъти дневно. Уви, малкото писма и бележки, които имала Йоко, са се загубили през годините – или пък, по-вероятно, са били прибрани от услужливи ръце. Иначе казано – откраднати.

И така, заех се да издиря възможно най-много писма, картички, бележки, списъци и изрезки. Вярно, доста поразширих понятието „писмо“.

В самото начало си мечтаех да попадна на грамадни тайни находки. Виждах се как издирвам безбожно богати колекционери, окичили стените на подземни бункери с рамкирани ленъни или съхраняващи ценни документи в сейфове в швейцарски банки. Дали пък нямаше недостатъчно афиширани колекции, притежавани от дискретни, но богати музеи в САЩ или Япония, където се изисква специално разрешение, за да разгледаш определени експонати? Разбира се, идеята за мегабогатия суперколекционер беше илюзия.

Днешните заможни колекционери на подобни вещи подбират внимателно съдържанието на своите колекции, свързани с поп или рок идол, поради което в бърлогите им може да се види снимка на Елвис с автограф, писмо на Боб Дилън, песен на Джон Ленън, китара на Ерик Клептън, златен диск на Джагър. След като се сдобият със сравнително представителна сбирка, минават на други предмети, на други теми.

Повечето писма се оказаха притежание на стотици обикновени и съвсем не толкова богати колекционери. През осемдесетте и началото на деветдесетте години на миналия век, когато цените бяха сравнително ниски, повечето участници в търговете за вещи на поп звезди, бяха почитатели на средна възраст, посъбрали някой и друг долар и осъзнали, че могат да си позволят да похарчат малко пари за спомен от героите на юношеството си. После цените изведнъж скочиха до небето и много от тези фенове продадоха придобивките си, за да се включат с повече капитал в издирването на по-ценни експонати.

Един от хората, които ми помогнаха особено много, е Дийн Уилсън – управител на болница от Нотингам, който започнал да изкупува вещи на Ленън преди повече от двайсет години, като с течение на времето започнал да ги препродава, за да се сдобие с по-стойностни. С изумление научих, че през годините е притежавал десет ръкописа на Ленън. Днес продължава да работи в болницата и има само една оригинална вещ на Ленън, която съхранява на сигурно място в банката.

Неведнъж съм се питал защо първоначалните получатели са продавали личните си писма, след като едва ли са имали финансови проблеми, но понякога успявах да издиря съответните собственици и научавах доста изненадващи подробности. Една от кореспондентките на Ленън се оказа ограбена в дома си от собствената си дъщеря, която продала безценното писмо на майка си заради пристрастеността си към наркотици. Друг собственик разбрал, че адресираното до него Ленъново писмо е продадено зад гърба му от собствения му баща.

След завършване на образованието си човекът решил да попътува по света за една година и в негово отсъствие баща му, собственик на малка фирма, закъсал с финансите и продал писмото на търг, без дори да уведоми сина си. Оттогава двамата почти не си говорят. Днес човекът много би искал да откупи обратно собственото си писмо и спокойно може да си го позволи, но настоящият собственик на документа, с когото говорих лично, е богат и не желае да продава.

Някои от близките на Джон са продали тези вещи за смислени благотворителни цели: например лелята на Джон, Мими, и продуцентът на „Бийтълс“ Джордж Мартин са предоставяли свои писма за продажба на търг, средствата от който са били събирани за благородни каузи.

В различни периоди от живота си, когато е имала нужда от пари, първата съпруга на Джон, Синтия Ленън, е продавала доста голямо количество материали. Подозирам обаче, че някои писма и отделни страници, които днес не може да намери или с които не помни какво е станало, просто са били скъсани през онзи тежък първоначален период на разпадане на брака ѝ с Джон. Най-вероятно някои пасажи са ѝ се стрували прекалено тъжни, прекалено болезнени, за да запази писмата.

В редица случаи писма и материали са унищожени по съвсем тривиални причини. Рон Елис например умишлено срязва една бележка от Джон. През 1963 година, когато е на двайсет и две, Рон живее в Саутпорт. През деня учи библиотекарство, а нощем е импресарио на няколко местни поп групи. Запознава се с Джон и „Бийтълс“ и се хвали пред тях, че благодарение на контактите си в САЩ получава най-новите американски рокендрол албуми. Очевидно впечатлен, Джон му пише дълъг списък с всички американски плочи, които ужасно много иска да притежава.

Работех в библиотека „Бъркдейл“ и един ден група ученички забелязаха на бюрото ми списък с почерка на Джон Ленън. Съгласих се да нарежа списъка от около дванайсет заглавия и да им го продам срещу два шилинга парчето. Безкрайно се радваха да притежават дори думичка, написана от ръката на Джон. За мен по онова време „Бийтълс“ бяха просто поредната група.

Основният начин за издирване на повечето писма на Ленън – макар и не на самите собственици – беше чрез големите аукционни къщи в САЩ и Великобритания. Експерти в „Сотбис“, „Кристис“ и „Бонамс“ щедро ми предоставяха времето и информацията си. Помощ получих и от Пол Уейн и Джейсън Корнтуейт от „Тракс“ – водещия дилър на вещи на „Бийтълс“ в света. Чрез специално регистриран профил в hotmail бе отправен апел към собствениците на писма на Ленън, на който откликнаха хора от цял свят. Колекционери от Австралия до Южна Америка ми изпратиха копия от своите съкровища и ми разказаха историите си. Франк Каяцо, експерт по удостоверяване подписите на „Бийтълс“, работил за редица водещи аукционни къщи, бе така любезен да ми предостави копия на предметите, които са минали през ръцете му, но за съжаление почти не беше запазил информация за получателите или за какво става дума в писмата.

През по-ранните десетилетия ценни материали от „Бийтълс“, често съдържащи интересни подробности, се появявали в малки провинциални аукционни къщи. Установих, че в едно чекмедже съм запазил каталог от 1986 година на ливърпулска компания на име „Уоралс“, в който фигурира писмо от 1975 година, партида 105, от Джон до братовчедка му Лийла. Според краткото описание съдържанието на писмото е много интересно, споменават се наркотици и имиграционни проблеми, но няма директни цитати. В долния край на страницата беше сбутано много лошо копие на писмото, от което нищо не се разчиташе.

Пробвах да се свържа с офиса на „Уоралс“, но се оказа, че компанията не съществува от десет години. Успях да намеря името на някогашната собственичка, Пат Карни, и да изровя стар домашен телефонен номер. Разказах й за писмото и я попитах дали си го спомня. Спомняше си го: рядко им се случвало да получат толкова добър артикул. Имала спомен за някакво копие и обеща да се опита да го намери, макар да й се струваше доста невероятно да сполучи. Няколко седмици по-късно ми се обади. Беше го намерила. Не в идеално състояние, но текстът се разчиташе съвсем добре, а съдържанието беше абсолютно изумително. Поне за мен. (Виж Писмо 196)

Не съм сигурен чия собственост е оригиналното писмо днес, тъй като оттогава не съм го виждал да се предлага на търг. Собственикът сигурно ще се изненада да прочете тук описанието на писмо, което притежава. Много настоящи собственици на описаните в тази книга писма ще останат изненадани – и наистина съжалявам, че не успях да се свържа с тях, колкото и да опитвах. Така или иначе, разрешение да бъдат публикувани писмата може да даде само Йоко.

Едно писмо успях да проследя благодарение на случайна среща преди повече от трийсет години, докато пътувах на кораба „Кралица Елизабет 2“ на път за Ню Йорк. По време на плаването се запознах с шотландец на име Бил Мартин. Той случайно спомена, че живее в Кенуд – в къщата на Сейнт Джорджис Хил, Уейбридж, където някога е живял Джон Ленън и където аз самият бях прекарал дълги часове в разговори с него.

Самият Бил беше популярен автор на песни от шейсетте и седемдесетте години, тъй че ми се видя някак в реда на нещата домът на Джон да бъде обитаван именно от такъв човек. Негови са например песни като „Кукла на конци“ (Puppet on a String), изпълнявана от Санди Шоу, „Поздравления“ (Congratulations) за Клиф Ричард и „Моето момче“ (My Boy) за Елвис, както и всички песни на „Бей Сити Ролърс“.

Преди две години, когато се захванах с този проект, си спомних за запознанството си с Бил Мартин и успях да установя контакт с него. Оказа се, че вече не е собственик на Кенуд, макар че изкарал там няколко години със семейството си. Писал ли е някога на Джон и получавал ли е отговор от него? Да, имал отговор, в който Джон му разказвал за песните, които е написал в Кенуд. Бил се съгласи да ми даде копие от това писмо. (Виж Писмо 213.)

Струва ли си да се колекционират писмата и картичките на Джон Ленън? От търговска гледна точка – да, тъй като почитатели на „Бийтълс“ и музеи из целия свят се надпреварват да плащат високи цени дори за най-скромната изрезка, но каква е истинската им стойност – може би литературното съдържание?

За почитателите на „Бийтълс“ и музиката като цяло всичко, което дава възможност да се надникне по-навътре в работата на Джон или да се научат подробности от неговата биография, е ценно. Дори съдържанието да не е ново или разтърсващо, за читателя би било интересно да види какво е писал Ленън, с кого си е кореспондирал и как е илюстрирал писмата си.
Но има ли изобщо Ленън писателски талант? Читателите на „Таймс“ в броя от 20 юли 1964 година научават, че Джон Ленън се отличава с „ужасяваща липса на грамотност… момче, което не е зле да получи някакво образование, за да може да се възползва от таланта, който изглежда има“.

Не става дума за нападка в редовна рубрика на „Таймс“, а за доклад от парламентарен дебат, по време на който Чарлс Къран, депутат от консервативната партия, представител на Ъксбридж, алармира за ниското ниво на образование на съвременната младеж. Първата книга със стихотворения на Джон, „Със собствен почерк“  (In His Own Write) е излязла малко преди това и господин Къран явно е прочел части от нея. „Изглежда – продължава парламентаристът, – той [Ленън] е крадвал по малко от Тенисън, Браунинг и Робърт Луис Стивънсън, докато е слушал резултатите от футболните мачове по радиото.“

Петдесет години по-късно дори най-образованите възрастни биха се радвали безкрайно, ако днешната младеж изобщо е чувала за Тенисън и Браунинг, камо ли някой младок да се хване да пише пародия на техни стихове.

Успехът на първата стихосбирка на Джон, която се продава в тираж 500 хиляди още същата година, лесно може да се отдаде на славата и популярността му като член на „Бийтълс“ – и точно такава е реакцията на мнозина навремето, само че томчето е публикувано от престижното издателство „Джонатан Кейп“, като през 1964 година Джон е отличен с награда на литературен обяд, организиран от веригата книжарници „Фойлс“. През 2010 година стиховете на Ленън са преиздадени и се продават в десетки хиляди екземпляра на хора, които няма как да са били част или да имат спомени от онова отдавна изчезнало явление, наречено „бийтълмания“.

Днес написаното от Джон – не само текстовете на песните му, а и неговите стихотворения и разкази – се изучават в университети по целия свят. В „Джейкъбс Мюзик Скул“ към Университета на Индиана, най-голямото музикално училище в Съединените щати, всяка година около триста студенти работят върху музиката и текстовете на „Бийтълс“.

„Винаги съм харесвал какво пише Джон – и в публичните книги, и в личните писма – казва професор Глен Гас, който води курс за „Бийтълс“ в Индиана от 1982 година насам. – Те са неотменна част от цялостната му творческа работа: игриви и забавни, пълни с искрици одухотворена лудост и когато най-малко очакваш, мигове на сърцераздирателна емоция и откровеност. Джон сякаш неспирно е изучавал себе си – търсел е себе си – чрез своето писане.“

Опитах се през призмата на писмата да разкажа историята на живота на Джон, без да прескачам напред към бъдещи събития, макар че повечето от нас, които сме живи днес, знаем какво му беше приготвило бъдещето. Където бе възможно, се опитах да опиша получателите на неговите писма – всеки със своята история.

Превод Невена Дишлиева-Кръстева, Надежда Розова

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.