Ердоган – от кмет до султан?

Турският премиер Ердоган на корицата на сп. Тайм

Кмет, премиер, президент, султан – вероятно така би изглеждало професионалното издигане на амбициозния Реджеп Тайип Ердоган в мечтаната му биография. Първите две цели вече е постигнал като кмет на Истанбул и премиер – позицията, която заема през последното десетилетие. Президентството изглежда също е включено в желанията за кариера на Ердоган, но при условие че докато той самият бъде избран, постът се сдобие с изпълнителни функции. Султан пък е титлата, за която се твърди, че сам си приписва в амбиции за влияние над територии от някогашната Османска империя.

Турският премиер определено е и много други неща. За него може да се каже, че се изявява още като експерт по семейно планиране (заради препоръката му всяко семейство да има поне пет деца), медиен регулатор (заради критиките му към популярен турски сериал и намесата в медийната политика), прокурор (заради забележките и препоръките му за действията на правосъдието), архитект (заради мащабните проекти, които планира в Турция и по-специално в „имперския“ град Истанбул), законодател (заради изготвяната нова конституция), морален компас (заради примера за мюсюлмански ценности, който дава) и пр., и пр.

Ердоган гледа на Турция с визия за поне още десетилетие напред, в която както изглежда включва и самия себе си, при това с още по-голяма власт. Когато, докато беше кмет на Истанбул изрецитира стиховете на пантурски поет, че „джамиите са нашите казарми“, а „минаретата са нашите щикове“, Ердоган бе тикнат в затвора и прекара там няколко месеца за подстрекаване към религиозна омраза. Днес, планира да построи в мегаполиса най-голямата турска джамия, „която ще се вижда от цял Истанбул“, а шестте й минарета ще са по-високи от Джамията на Пророка в Медина. Амбиции за халиф, в каквито го обвини някогашният му „брат“, а днес враг – сирийският президент Башар ал Асад, или част от изпълнението на предполагаемия му ислямистки дневен ред, в който от самото начало го подозират критиците?

След още десет години той, както се предполага, очаква още да ръководи Турция, но от президентското кресло. И понеже сегашните церемониални функции на поста едва ли биха задоволили неговите амбиции, той се опита да засили президентската власт, като партията му предложи на парламентарната комисия по изготвяне на новата конституция в страната да бъде въведена президентска система на управление.

През 2023 г. Турция ще отпразнува 100-годишнината от основаването си от руините на Османската империя, но стремежът на Ердоган е дотогава да й възвърне имперския блясък – с гигантска джамия на най-високото място в азиатската част на Истанбул, с „нов Босфор“ – канал с дължина 48 км, свързващ Мраморно и Черно море, с трето истанбулско летище с капацитет от 150 милиона пътници годишно, с автомагистрала и железопътна линия под Босфора, които ще свързват Европа и Азия, с нов милионен град близо до Истанбул…

Реализирането на много от тези проекти е вече в ход, а икономиката на страната остава успешна на фона на продължаващата икономическа криза в Европа. И през тази година Турция регистрира икономически растеж, макар и по-слаб спрямо предишните две години – 2,6 процента за първите девет месеца на 2012 г. спрямо 8,9 процента през 2010 г. и 8,5 процента през 2011 г. Турция е шестата най-голяма икономика в Европа и същевременно най-бързо развиващата се на стария континент. Наред с икономиката тя запазва влиянието си в Близкия изток и самочувствието на регионална сила – факт, който прозира в реториката, използвана от всички турски лидери при различни поводи. Стратегическото й географско положение пък я превръща в ключов за европейската енергийна сигурност мост между Кавказ, Каспийския басейн, Близкия изток и Европа.

Може би затова и турският министър за ЕС Егемен Багъш представи дръзко мото в преговорите на Турция за присъединяване към Европейския съюз – „Дръж се, Европа, Турция идва да те спаси“. Самоувереното поведение на Турция обаче в никакъв случай не отразява конкретен напредък в процеса на присъединяване. Точно обратното, тази година определено беше най-тежката досега за интеграционния процес на Турция. Освен че през цялата година не е отворила дори една нова глава в преговорите си с ЕС, започнали през 2005 г. (последно Турция е отворила преговорна глава – тази за безопасност на храните, през юни 2010 г. в последните дни на испанското председателство), Турция на практика замрази отношенията си с блока през втората половина на 2012 г., докато ротационен председател е Република Кипър – член на ЕС, който Анкара не признава.

Любимата фраза на турските политици, че „Турция може да превърне ЕС от континентален мирен проект в глобален“ доста се поизтърка, но заменянето й с арогантни изрази, внушаващи, че не Турция има нужда от Европа, а обратното, определено не помага на страната. Необходими са действия и реформи, особено на фона на ширещата се в ЕС умора от разширяването и насочването на всичките му усилия към спасяването на най-закъсалите европейски икономики. Изглежда обаче умора има и сред турците, ръководени от политици, които през последните години изместиха фокуса на политиката на страната на изток за сметка на отчуждаване от Европа.

Турската политика в Близкия изток обаче също не е харесвана навсякъде. През последните две години Турция, превърнала в своя запазена марка политиката на „нулеви проблеми със съседите“, успя да се конфронтира с всичките си съседи на югоизток. Със Сирия Анкара има открит конфликт заради политиката й в подкрепа на сирийската опозиция, което й навлече гнева на режима на Башар ал Асад. През сирийско-турската граница неведнъж прелитаха снаряди, като в единия от случаите, на 3 октомври, петима жители на пограничен турски град бяха убити, а други 13 – ранени. Турция започна да отвръща сисемно с артилерийски обстрел. Опасенията за възможно прехвърляне на гражданския конфликт в Сирия към нейната територия накараха Турция да поиска и НАТО да одобри разполагането на ракети „Пейтриът“, за да бъде обезпечена сигурността на 900-километровата турско-сирийска граница.

В отношенията с Иран духът на разбирателство и подкрепа бе изместен от политическо напрежение, главно заради позицията на Турция по отношение на конфликта в Сирия. Разменени бяха остри реплики, а двама ирански генерали предупредиха Турция, че „ще дойде и нейният ред“ заради „подкрепата на военните планове на САЩ срещу Сирия“ и че Иран може да нападне противоракетния щит на НАТО в Източна Турция, разположен „за да защитава Израел“. Иран недоволства и заради разполагането на ракетите „Пейтриът“ по границата на Турция със Сирия и заяви, че стъпката само ще доведе до задълбочаване на напрежението.

Иракско-турските отношения също се влошиха на първо място заради отказа на Турция да екстрадира иракския вицепрезидент сунит Тарик ал Хашеми, осъден задочно на смърт от иракски съд по обвинение. След това масло в огъня наля и посещение в началото на август на турския министър на външните работи Ахмет Давутоглу в Киркук – град, за който спорят централното правителство и автономният район на Иракски Кюрдистан. Багдад недоволства, че не е бил уведомен предварително за визитата.

Резкият спад в ентусиазма на Турция за присъединяване към ЕС и преориентирането й на изток създадоха във вътрешен план предпоставки за още по-авторитарна политика в „близкоизточен стил“. Ердоган не е известен с голяма толерантност към политическите си съперници – стотици политици, военни, академици и журналисти са съдени по обвинения в заговор срещу правителството. В годишния си доклад за напредъка на страната по пътя към членство Европейската комисия критикува Турция за натиска на изпълнителната власт върху съдебните органи, за ограниченията върху медийните свободи и съдебните процеси срещу писатели и журналист.

И макар правителството да твърди, че никой журналист не е пратен в затвора заради професионалната си дейност, въпреки че много от задържаните са известни критици на управляващите, прави впечатление фактът, че по брой на журналистите в затвора Турция задминава страни като Иран, Еритрея и Китай. Според доклад на базирания в Ню Йорк Комитет за защита на журналистите (КЗЖ) зад решетките в Турция в момента се намират 76 журналисти, като 61 от тях са попаднали там именно в резултат на своята журналистическа работа.

Освен вече добре познатите дела за предполагаеми заговори за преврат като операция „Чук“ и Ергенекон, целящи да свалят Ердоган и партията му от власт, тази година в Турция започна и друг исторически процес, с който турската общественост търси сметка за жертвите на военния преврат от 1980 г.

Процесът срещу единствените останали живи ръководители на преврата – седмия турски президент Кенан Еврен, който по времето на преврата е бил началник на Генералния щаб, и ген. Тахсин Шахинкая, тогава командващ турските военновъздушни сили, е в голяма степен символичен заради преклонната възраст на двамата подсъдими, които не могат дори да седнат на подсъдимата скамейка, а камо ли да изтърпят ефективна присъда. За Ердоган обаче символиката в процеса е силна – той е поредният знак за овладяването на властта, с която някога се ползваше втората най-голяма армия на НАТО.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.