СофияПловдивВарнаБургасРусе

Рожденият ден на Боса в демократична Клептомадия

Грандиозна нощ се очертаваше в демократична Клептомадия – някогашното балканско княжество Клептомадия, превърнало се във фашистка държава Клептомадия, след което и в Народна република Клептомадия. Всички „играчи“ се бяха събрали за гуляя по случай петдесетия рожден ден на Боса – както местните, така и чуждестранните играчи, – изобщо всяка важна клечка на клептомадианската сцена отчиташе присъствие.

Танцьорите от престижната градска балетна трупа окръжаваха тълпата досущ магически обръч, вдъхвайки на празненството изящество и грация. Отвън на студа зъзнеха нереализираните играчи и дребни актьорчета.

Шофьорите лъскаха капаците на черните мерцедеси, с които бяха докарали видните си шефове. Местните чешити кибичеха наоколо, пременени в крак с гангстерската мода, въведена от Боса, и сипеха неуморно словесните си бисери на главите на случайни минувачи, поспрели с надеждата да мярнат някоя „клечка“. На входа отбрани членове от персонала приканваха гостите да оставят при тях големите оръжия. На никого не му беше и хрумвало да опипва чатали и глезени за дребните, защото на никой не му се щеше внезапно да се сдобие с трето око.

По случай рождения ден на Боса теренът беше обявен за ничия земя – сиреч отритнатите метреси си дружаха с настоящите, а мафиотските босове си разменяха мръсни вицове с единствените двама чисти банкери в страната. Налице бяха и лидерите на четирите водещи политически партии, познати по тези места като „Четиримата конници на Апокалипсиса“. Всичките си бъбреха сладко, като че ли бяха другарчета от волейболния отбор.

Едната от четирите партии беше Аграрната с псевдоним Готите, на която обикновено принадлежеше парламентарното мнозинство. Народни партии като тази си подсигуряваха успех, създавайки коалиции с отцепнически групировки от рода на турското малцинство и войнствено настроените сбирщини, скандиращи за повече танкове. Това бе партията на президента Чезпак. Социалистите от своя страна дерзаеха към европейщината. Носеха очила с рогови рамки, проявяваха усет към постмодернистичното изкуство и пийваха скъпо винце.

Партия „Нова надежда“ бе основана от руснаците с идеална цел противопоставянето на всичко, свързано с реформата към един нов, построен по западен модел свят: включая прозрачност в работата на централната банка, рационална енергийна политика и сътрудничество с Америка и с НАТО по отношение на политиката за сигурност. Последната партия от четворката – Демократичният форум, дотолкова се бе оплела във вътрешните си дебати по въпросите на правилното управление, че надежда нямаше никаква. Членовете и посещаваха семинари във Великобритания, подмилкваха се на самовлюбени американски професори и окачваха по стените си плакати с гръмки цитати на английски език.

Всяка година Боса наемаше банкетната зала на най-горния етаж на една от непреходните комунистически реликви в града – колосалната сграда на Народното събрание. От всяко кътче на локала кънтеше „старото дежа вю на нов глас“, както би се изказал онзи хитроумник Йоги Бера, и дори холивудски режисьор не би съумял да пресъздаде витаещото наоколо чувство.

Купчините пъстри цветя, които почти заприщваха входа, придаваха на обстановката прокобна погребална аура и миризма, но кого ли го беше грижа? Боса беше безсмъртен. На следващата сутрин цветята препълниха два боклукчийски контейнера. Предприемчивите цигани ги разпродадоха наново през следващите два дена.

Сградата на Народното събрание подобно на титаничен мраморно-бетонен мавзолей доминираше над всички останали сгради в града. Нощем я осветяваха прожектори. Дори древният крепостен замък с рушащи се балюстради и кули заемаше далечната втора позиция. Събранието беше една от сградите, построени в онзи толкова популярен през шейсетте и седемдесетте години стил: на постмодернистката, социал-реалистическа, неокласическа комунистическа архитектурна школа.

Липсваха само селяците с платформени обувки. Както беше коментирал един критик при посещението си в бившата империя малко след разпада и: „Сякаш естественото и естетическото са били заличени от марша на цяла армия с миризливи и опърпани крака“.

Били те в Улан Батор – Монголия, в София – България, или в някой от градовете на Централна Азия, тези монолити неизменно имат сходства помежду си: мърляви прозорци, изгорели крушки, обширни бетонирани участъци със зейнали дупки, разкриващи ръждясалата арматура отдолу, пожълтели дантелени пердета, допринасящи за псевдоселската атмосфера, студен мрамор, оформен в несполучлива имитация на колони от гръко-римската епоха, кристални полилеи и неизменните червени и ръждивокафяви килими, открай време износени на места и създаващи впечатлението, че още от тъкачния стан си изглеждат така.

Стълбищата са с несъразмерни стъпала, понеже тук-там е трябвало да се компенсира с по няколко сантиметра заради некадърните изчисления на пияния инженер. Персоналът, който обслужваше сградата в момента, се състоеше от млади жени с тежък грим, униформи в селски стил и пищни балкони, които раздаваха брошури или упътваха посетителите към тоалетните, все едно не можеха и сами да се ориентират по миризмата на запушената канализация. Не изглеждаха подготвени да отговарят на по-сложни въпроси.

В банкетната зала почти всички пушеха цигари като комини. „Все от нещо ще се споминем“, гласеше вечният отговор по отношение на опасностите за здравето, които криеше тютюнът. Боса предпочиташе хавански пури. Зад гърба му стърчеше верният му носач на пури, загърнат в кожено палто и държащ в ръка две запалки и други потребни на пушача дреболии, както и кафява хартиена торба и пушка 12-и калибър със скъсена двойна цев, пистолетна дръжка и нерезбован орехов приклад. Практиките на елитната охрана на клептомадианските величия нямаха нищо общо с практиките на льольовците с костюми от „Бруукс Брадърс“, които работеха за тайните служби.

Край стенещите под теглото на изобилстващата храна маси се навъртаха и други бодигардове. Режеха огромни парчета есетра с ножове за масло, които в техните ръце изглеждаха като взети от детски кухненски комплект.
Съвсем ясно личеше, че повечето от позастарелите бодигардове бяха излезли от форма, но далеч нямаха нужда от авторитета на имена като „Тайни служби“, ФБР или „Специални сили“. Можеха да се похвалят с основното качество на истинския здравеняк: липсата на страх от нараняване, обезобразяване, посичане, загуба на съзнание и избити зъби. Познаваха болката добре и знаеха как да я причиняват на другите. За тях тя не носеше по-голямо неразположение от това да те навали дъждът.

По-младите им колеги бяха като биволи на стероиди, с бръснати глави и с тен от солариум. Висяха наоколо и си мечтаеха да пъхнат членовете си в костюмираните като селянки служителки. Естествено, на ветераните не им минаваха чак толкова проникновени мисли.

Боса – Иван Базановски, беше висок и строен мъж с телосложение като на леко поотпуснат петобоец от световна класа. Вълнистата му пепелява коса беше пригладена назад като на кинозвезда, или поне така разправяха хората от свитата му. Американците наричаха прическата му „мафиозо“ или пък „фризура а ла Готи“. Всяка седмица личният му бръснар го навестяваше в кабинета, за да подреже гъстата му прошарена коса. Официалният пост на Боса Иван беше министър на вътрешните работи, което му предоставяше конституционно пълномощие над националната полиция, контраразузнавателните служби (някогашния Комитет за държавна сигурност), митническата полиция и граничната охрана. За него тази важна позиция олицетворяваше личното му феодално владение.

Длъжността, която заемаше в министерството, беше основната, но не и единствената. Тенис клубът и сауната в дипломатическия клуб също му бяха работно място. Когато трябваше да се провеждат сериозни дискусии, „разговори на високо равнище“, използваше външната кухня на грамадната си вила в предградията, където дори готвачката носеше 9-милиметров „Глок“, прикрепен на бедрото и, а покрай оградата на имението бродеха озлобени добермани.

Кабинетът в министерството сам по себе си представляваше паметник на съветския строй. По онова време тапицираната му кожена врата несъмнено е свидетелствала за принадлежност към по-високите слоеве на йерархията. Някога кабинетът е принадлежал на руснак. Рядко си е показвал носа навън, но нищо не е ставало без неговото одобрение.

За разлика от тази особа Боса беше повсеместно явление; както се разпореждаше по няколко телефона наведнъж, така в следващия момент ръководеше операция за залавянето на група злочести крадци или контрабандисти на цигари. Понякога създаваше впечатлението, че е навсякъде. Министърът прави проверка на граничната охрана. Министърът присъства на Петнайсетата международна конференция на криминалните следователи. Министърът лично щраква белезниците на наркопласьор. Министърът пристига по спешност в щабквартирата на НАТО. Министърът присъства на погребението на папата. Бюрото му беше отрупано с вестници, тъй като основен приоритет за него беше да вижда лика си из страниците им.

Досущ както живота на всички люде, били те дребни или едри риби, така и животът на Боса беше раздробен и подреден в отделни сектори. Онова, по което класифицираният му живот се отличаваше от живота на смъртните, беше фактът, че неговите сектори наподобяваха по-скоро сейфове. Обмен между тях не се осъществяваше, докато той собственоръчно не набереше комбинацията и не отвореше вратичката. Водеше си досиета за всеки от враговете си, а сейфовете съхраняваха информация, която често имаше скандален и противоречив характер.

Искрено вярваше, че лично той е главната действаща фигура в отворения от него сектор. Именно поради тази причина Боса можеше да е божа кравичка в един момент и безпощаден тартор в следващия; толкова безпощаден, че дори жилави мъже трепереха пред погледа му. Можеше да е супергероят Иван, защитник на обикновения човечец; но затвореше ли се вратата на сейфа, с невъзмутима пресметливост се залавяше с рушветите, пробутвани край границата.

Противоречивата личност на Боса служеше като метафора за характера на съвременна Клептомадия, където нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед. Уж затворените граници си имат своите пролуки. Прехвалената законност е като швейцарско сирене. Арестите са също толкова правдоподобни, колкото и кеч мачовете от професионалната лига. Банкомати вече има, но една трета от тях злоупотребяват с ПИН кода и номера на сметката ви. Улиците гъмжат от нови модели коли, но за никого не е тайна, че повечето са крадени.

В такава среда лесно се зараждат оплетени и злонамерени заговори. Клептомадия е инкубатор за шпиони, гнездо на подлеци, уютно кътче за терористични групировки и място, където и стоки, и хора еднакво лесно може да бъдат внасяни, изнасяни и изхвърляни извън граница. По отношение на брутния си вътрешен продукт в категорията на сметените под килима мръсотии Клептомадия е от световна класа.

На банкета сивите очи на Иван, които поглъщаха всичката светлина и топлина, всичката енергия на новото рождение и предстоящата смърт, та дори и на експлозивното начало на Вселената, се съсредоточиха към Петър Ранчев, познат още като Тиквата. Някои журналисти правеха паралел между Боса и Тиквата и враждуващите герои от комиксите за Батман и Жокера. Но такова сравнение имаше почва единствено ако подходящият сектор беше отворен и Иван носеше бялата си шапка на благодетел.

За разлика от него Тиквата нямаше такава шапка. В живота на Ранчев нямаше никакви противоречия и единственият бог, на който той се кланяше, бяха парите. Бяха му измислили псевдонима заради едрото му обло лице и едничкия златен зъб, лъсващ на преден план, когато се усмихваше, което обикновено се случваше по време на злодеяния.

След натоварен ден, прекаран в рекет, налагане на главорези от конкуренцията, производство на синтетична дрога и безкрайни разговори по златния му мобилен телефон, любимата отмора на Тиквата се състоеше в секс. Голям ненаситник беше. По клубовете събираше цели купчини визитни картички от домакините, сечеше ги, сякаш бяха тесте карти за игра, после звънеше на компаньонките и ги привикваше в къщата си, чийто дизайн беше съпоставим единствено с дизайна на космическа станция. Тази вечер Боса и Тиквата бяха сключили временно примирие.

Традицията е на почит в Клептомадия. Ранчев застана ухилен пред Боса, разкривайки лъскавия си златен зъб, и му подаде изкусно опакован подарък.
– За вас, господин министър.
В очите на Боса се прочете скептицизъм, вероятно защото се чудеше дали Тиквата проявява сарказъм, обръщайки се към него с длъжностното му звание. Ранчев, уличната твар, която отлично знаеше кога да атакува и кога да се покрие, незабавно разчете погледа на Боса.

– Виж какво, не се правя на голям умник. Ти си министърът, греша ли? Подаръкът е в знак на уважение. С теб си имаме разногласия, но от това не следва, че не те уважавам. Кого друг да уважавам, ако не теб?

Не заради официалната длъжност на Боса бяха възникнали разногласията им. По едно време двамата съвместно бяха подхванали доста доходоносни начинания. И двамата изкарваха пари, но както се очакваше, в даден момент всеки от тях нахлуваше в чуждото поле. Боса се усмихна, но очите му не взеха участие в усмивката. Никога не пропускаше възможността да се облажи. Прегърна Ранчев мечешката и го целуна по двете бузи. Грубият допир с еднодневната брада на Боса изпрати искри по гръбнака на Ранчев и той потрепери леко. Поддържането на добри отношения беше необходимост, ако държаха на живота си.

– Какво има в кутията? – поинтересува се Боса и я разклати. – Твърде малко е, за да е скулптура на прословутия ти член – опря пакета до ухото си и отбеляза: – Поне не тиктака.
– Хайде де, отвори го. Пък на мен ще ми разправяш, че съм се правил на умник.
Край тях се беше събрала тълпа, която спазваше почтителна дистанция. Боса поразбута няколко от подаръците, струпани на съседната маса. Първо този щеше да отвори.

Ранчев направи няколко колебливи стъпки назад, за да освободи място за Боса.
– Не така, Тиква, стой до мен.
Наблюдателите се закикотиха. Иван дръпна панделката и трепна, сякаш очакваше експлозия. Последва смях. Боса се провикна към стоящия наблизо началник на техническия отдел към министерството:
– Николай, коя жица – така де – панделка, да прережа първо?
Извади от джоба си сгъваемо 7-сантиметрово ножче и с едно движение сряза панделката заедно с опаковъчната хартия. После съвсем предпазливо вдигна капака на кутията и погледна вътре. Веждите му се вдигнаха в израз на изненада. Забравяйки всякаква предпазливост, Боса извади полиран до блясък орехов калъф за пистолет с месингова табелка, на която беше гравирано: „На Иван – Честит 50-и юбилей“. Отвори капака с двата си палеца. Моментално из тълпата се разнесе шушукане. Ранчев не устиска повече.

– Руски е. Донесох ти го от Русия.

Боса кимна леко. Известно му беше, а и знаеше отлично точно към кой руснак се беше обърнал Ранчев за уреждането не само на пистолета, но и на безпроблемното му минаване през митницата. Боса вдигна в ръце лъскавия 9-милиметров „Макаров“ и провери дали патронникът е зареден. Деликатна златна инкрустация украсяваше тъмната, почти черна оксидирана стомана. Иван хвана пистолета с палците и показалците на двете си ръце. Шарената орехова дръжка проблесна. Устните му се опънаха и извиха надолу – това беше заученото му мъжкарско изражение, което толкова тачеше и което беше усвоил, имитирайки Мусолини.

– Бива си го.

Боса се провикна заповеднически и моментално му бяха поднесени две чаши с шампанско. Двамата вдигнаха тост. Отвореният в момента сектор не позволяваше на Боса да мисли за каквото и да било друго освен за това, че с Тиквата се познаваха през целия си съзнателен живот, а сега той беше чукнал петдесетака и вече не бяха хлапаци. По бузата му се търкулна сълза. При други обстоятелства, някой друг ден Боса би си представял със същите палещи емоции главата на Тиквата на тепсия.

Превод Цветелина Тенекеджиева

* Откъс от романа „Триумф в Клептомадия“, подготвен от КК „Труд“. Под псевдонима Джеймс Броуди Уот се крие бивш агент на ЦРУ, работил през 90-те години на ХХ век в района на Балканите. Когато прочете книгата, читателят ще разбере защо авторът иска да остане анонимен. Зад бликащия от страниците хумор се крие плашещо дълбоко познаване както на балканската действителност, така и на методите, с които си служат водещите световни разузнавания. Макар авторът да не си признава, реалността, която обрисува в романа, отговаря най-вече на нашата. Той подробно разказва за политиците и мутренската класа, за начините им на управление и печелене на пари, за огромната пропаст между бедни и богати. Едновременно с това обаче не скрива симпатиите си към обикновените граждани на Клептомадия. Романът „Триумф в Клептомадия” е политически трилър, който ще причини безсънни нощи на мнозина балкански ВИП лица и на разработващите ги агенти. За всички останали е блестящ коктейл от напрежение и освобождаващ смях.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.