Иван Художника и жената на живота му – сюжет за малък коледен разказ

Снимка: e-vestnik

С Иван Художника се запознахме във влака за София. Беше два пъти по възрастен от мен и нямаше вид на интелектуалец. С грубо изсечено лице. От тези, които вдъхват доверие от пръв поглед. Във вътрешния джоб носеше малка и плоска бутилка. Но не с уиски, а с домашна сливова. Пийнахме и докато стигнем до столицата, той ми разказа колко сложно е живота. И как само изкуството може да ни накара да го проумеем.

Преди да се разделим той махна с ръка и каза, че ако намина някой ден към Пазарджик, да питам за Иван Художника. През идната година не само наминах, но дори се застоях там, ожених се, роди ми се син и откарах цели седем години. Щом се озовах в Пазарджик се заех да го издиря. Имаме няколко ивановци-художници. И всеки от тях повдигаше рамене озадачено, като чуеше за друг Иван-художник.
В крайна сметка се озовах в ателието му. Не ми трябваше много време, за да осъзная, че момичето на едно от разхвърлените в ателието платна, си бе съвсем истинско. Толкова, колкото би било на снимка. Но по онова време още не знаех, че нещата не трябва да съвсем истински.

Малко по-късно, точно на Бъдни вечер, се озовах с него в местната легендарна кръчма „Тракийския хан”. Там той имаше много приятели – свини и пияници, както би казал Вутимски,* но приятели. Към полунощ вече бяха останали сами на масата, когато той попита:

– Знаеш ли какво ще се случи след малко? После чух от него, колко прекрасна е тази вечер за човечеството и какъв велик празник Коледа. – Бог се роди момче – каза той по някое време след полунощ и вдигна чашата си с червено вино. – За ужас на тези идиоти – сочейки някъде в неопределена посока.

Но аз бях достатъчно голям и знаех за какво говори. Оставих го там. Прибрах се, клатушкайки и с размътена глава. На другия ден го потърсих в ателието – нямаше го. Ден по-късно цъфна в Клуба на културните дейци. Умислен и тъжен, а беше съвсем трезвен. По-късно, може би след третата водка с доматен сок, той проговори. Онази вечер бе видял жената на своя живот. Най-прекрасната. Жената, за която един мъж би отишъл на другия край на света. Чудех се как и къде е успял да я види посред нощ в заспалия град. И защо не е весел, а тъжен?

Той уточни, че дори и името и не успял да разбере. Просто седяла пред него и кимала, загърната с разкошното си светло сиво астраганено палто, под която била с искряща червена рокля и червени обувки. Била с огърлица от малки сини камъчета, продължи той. И колкото повече ми я описваше, толкова повече си мислех, че такава жена сигурно човек може да види само на истински виенски балове. А по онова време, такива балове нямаше. Имаше банкети и потни другарски вечеринки.

– Всичко е ерзац в този наш свят, момче, да знаеш. Истината е само тя. И само изкуството е истинско и ни надживява. Vita brevis, ars longа – завърши той и нетърпеливо отпи от водката.

Нея вечер Иван Художника се отцепи беззаветно. Накрая само седеше, приведен, стиснал чашата с две ръце. И мърдаше устни. Знаех, че говореше за нея, за жената на своите мечти, но не чувах нищо.

Ден по-късно сложиха елхата в центъра на града, появи се и новогодишната украса. По обяд се засякохме в аперитива на хотел „Тракия”. Иван бе все така мрачен. На второто питие, той внезапно се разсмя, но така че от околните маси се обърнаха. После почти докосна с пръст големия френски прозорец. Сочеше по диагонала, там където някога беше модната къща „Валентина” в града.
– Там е, момче, тя е там. Видях – каза той и ме изгледа с тъжно-веселите си сиви очи.
И забелязал, че недоумявам, подхвърли: – Мини после от там и ще я видиш.

Минах, разбира се. Тя наистина бе там. Беше на витрината. Висока, стройна, със светлосиво астраганено палто, с искрящата червена рокля, със светлосините камъчета около врата, с червената дамска чантичка в ръка, с червените обувки. Същата, каквато му я бе описал Иван. И дори дългите и клепки отвреме-навреме се вдигаха и спускаха. Само че бе от пластмаса.

Сетих за Иван Художника години по-късно. Когато една зимна вечер, по-точно нощ се разхождах по Шан-з-елизе, а по тротоарите, бавно и напук на студа, вървяха точно такива жени. С кавалерите под ръка. Бяха истински. Съвсем истински.

А пък вие сигурно сте се сетили за „Жените на Варшава” на Георги Марков, нали ? И за онзи овчар, предпочел въжето на врата, вместо мъката по тази прекрасна страна от живота. Нали ? Знам ви аз вас.

Е, весела Коледа! Някой ден ще седна и ще напиша този разказ. Може би в този, може би в следващия живот.

––

* Александър Вутимски. От едно ненаименовано стихотворение, което започва така: Вие, мои, приятели, вие, мои свини и пияници, къде сте сега, мои мили, в механата да седнете всичките, да разрежете бутове печени, да заръчвате пак, да не плащате, да сте силни от виното и с юмрук да строшите главите си.

От блога на Пламен Даракчиев

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.