Липсва европейски изказ

По традиция в края на всяка година се прави равносметка, а 2012-а без съмнение бе изпълнена със събития: драматичните събития в Близкия изток, смяната в ръководството на Китай и сянката от фискалната скала в САЩ. Всички тези събития са много значими макар не винаги да отразяват интересите на обществото. Това наблюдение важи особено силно за болезнения и нетърпимо проточилия се процес на спасяване на еврото, който продължава и сега.

Оцеляването на еврото през 2012 година, макар и станало на косъм, опроверга скептиците, които прогнозираха, че Гърция ще излезе от еврозоната, а единната европейска валута ще се срине още в края на лятото. Истина е обаче, че около бъдещето на Европейския съюз продължава да витае несигурност най-вече заради липсата на покритие между думите и действителността.

Когато става дума за фактите, последната от многото големи срещи на високо равнище, провела се в Брюксел, хвърли светлина върху пътя, който дели Европа от постигането на бюджетен съюз: на практика държавните лидери лишиха проекта, предложен от президента на ЕС Херман ван Ромпой и разработен съвместно с Еврокомисията, от основното му съдържание.

При все това бяха направени конкретни и положителни стъпки към институционалното укрепване, макар че „останахме далеч от постигането на нечии амбиции“. Създаването на Европейския стабилизационен механизъм (ЕСМ), новата роля на надзор, която трябва да изпълнява Европейската централна банка (ЕЦБ) и изкупуването на държавни облигации от ЕЦБ през последната година донесоха толкова необходимото облекчение за изпадналите в затруднение периферийни икономики в Европа. Освен това Европа се приближи с още една стъпка до един банков съюз, отговарящ на всички правила на играта.

Основната пречка (пред Европа – бел. ред.), за да продължи да напредва, са появилите се антагонистични изказвания, когато трябва да се обяснят икономическите проблеми на Европа и да се очертае път, който трябва да следва. От една страна се поставя ударение върху структурните недостатъци на Европейския паричен съюз и се сочи за цел да бъде подсилена институционната рамка, а от друга – се изтъква неправилната вътрешна политика (на определени страни) и в центъра на вниманието са мерките за строги ограничения. Тревожно е, че произтичащият от това политически дебат е деградирал до една шумна какофония, в която превес вземат изказвания, от които лъха нравствена праволинейност, упреци, търсене на изкупителни жертви и стереотипи.

В действителност, макар често да са описвани като непримирими противоположности, тези два начина на разглеждане на проблемите на еврото са допълващи се за който и да било реалистичен подход за гарантиране на бъдещето на еврозоната. По същия начин може да се каже, че нито една позиция, сама по себе си, не може да очертае виждането на бъдещето за ЕС; празното пространство между двете може да бъде запълнена само с доверие.

В ЕС едни водят към интегриране, а други искат да се върнат към националния суверенитет

Гърция, Италия, Испания, Португалия и дори Франция се нуждаят от контрол на дефицити си и намаляване на дълговете. Само че в каквато и степен да се приложат мерките на икономии, сами по себе си те няма да позволят на икономиките от Южна Европа да вдигнат глава.

Да вземем Гърция. Очаквайки дезертирането на Европа и убедена, че болезнените орязвания в бюджета и плащането на дълга ще облагодетелстват единствено кредиторите, тази страна се изолира и задуши и най-слабия мотив да извърши реформите, диктувани от Брюксел. Междувременно германците възприемат разпространението на икономическото положение в южната част на континента като нравствена заплаха, която не може да бъде премахната от никакво политическо споразумение. Виждайки само едната страна на уравнението, общественото мнение се поляризира – на единия полюс Северна, а на другия – Южна Европа, а това затвърждава порочния кръг на недоверието.

Погрешно би било също да си представим, че институционните промени сами по себе си ще решат проблемите на Европа. И докато се оформя цялостна финансова рамка за Европа, обезсърчаващите елементи за определяне на механизма на вземане на решения трябва да се преработят. Един банков съюз, без съмнение, означава съществено преотстъпване – косвено и пряко – на суверенитет (например решението за затваряне на банките, за разпределяне на загубите или намаляването на работната сила на национално равнище), което, ако не бъде съпътствано от напредък към политически съюз, ще породи криза на легитимността.

Следователно решаването на един сериозен икономически проблем изисква да се потопим в дълбоките води на политическото въображение. Досега обаче политиката, насочена към укрепване на еврото, бе строго техническа и представляваше усилие финансовите несгоди на Европа да бъдат изолирани от народното недоволство срещу ръководството. Този дебат, който се изостри, действа като опасно нефукционираща клапа за общественост, която е обезпокоена и обезсърчена в цяла Европа.

Изправени пред недоволни избиратели, експертите един през друг се оплакват от демократичния дефицит на институциите на Съюза и твърдят, че решението може да бъде намерено с прякото избиране на председателя на Европейската комисия, превръщането на съвета на министрите в нещо като втора камара или пък със създаването на трансевропейски партии, които да участват в изборите за Европейския парламент.

Решението не е в нито една от тези инициативи и то поради една проста и неудобна истина: към днешна дата европейците се възприемат едни други като „те“, а не като „ние“. Общите инфраструктури в Европа, и старите и новосъздадените, могат да оцелеят в дългосрочна перспектива, само ако се материализира една европейска обща идентичност, която да ги открои.

Оформянето на тази идентичност зависи от способността на политиците да общуват със съгражданите си, представяйки им действителните предимства на Съюза и слабо обещаващите перспективи, ако вървят сами. В един постевропейски свят Европа е значима в глобален аспект, само когато е единна.

Макар че нито политиците, нито гласоподавателите не са склонни да го приемат, ЕС е стигнал до кръстопът, на който единият път води до по-голяма интеграция, а другият – до връщане към националния суверенитет. Да се извърви първия изисква голямо усилие, а в същото време грешките и бездействието неумолимо ни насочват към втория. В крайна сметка бъдещето на ЕС, ако ЕС има бъдеще, зависи от изграждането на адекватен европейски изказ, чрез който ясно да се каже каква е алтернативата.

БТА

*Ана Паласио е бивш министър на Испания на външните работи и бивш старши вицепрезидент на Световната банка. Сега тя е член на Държавния съвет (консултативен орган на испанското правителство – бел. ред.).

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.