Уго Чавес – липсващият президент

Алберто Барера Тиска
Кристина Маркано

Уго Чавес и Александър Лукашенко. Снимка: официален сайт

На 10 януари, докато лежеше в болница в Хавана, Уго Чавес символично положи клетва като новия президент на Венецуела на церемония в Каракас. Тълпата, присъстваща на виртуалното му встъпване в длъжност, беше трогната до сълзи от запис, на който Чавес пее националния химн. Страната се намира в странното положение едновременно да има и да няма лидер; той не е тук, но гласът му присъства.

Президентът „продължава да изпълнява своите задължения“ от интензивното отделение; той дава нареждания и изпраща целувки на децата. Това казва неговият вицепрезидент. Според Върховния съд Конгресът не може да го смята за отсъстващ, защото независимо колко е болен единствено самият Чавес има властта да се обяви за отсъстващ. Опозицията иска „fe de vida“ – доказателство, че той е още жив, все едно е жертва на отвличане. Ден след ден, на улицата, в Туитър нашият президент умира и се връща към живота. Но това не е роман на магическия реализъм.

След 14 години като президент Чавес контролира всички властови институции в държавата: законодателния орган, Върховния съд, прокуратурата, да не говорим за петролната промишленост. От всички, които са заемали поста след края на военната диктатура през 1958 г., никой не е съсредоточавал толкова власт в себе си, колкото Чавес.

От мига, в който спечели първите си избори, той знаеше, че не е стигнал до президентството, за да ръководи едно обикновено правителство. Той дойде, за да промени хода на историята. В името на онеправданите той съживи призрака на южноамериканския военен диктатор, като създаде нова версия на този традиционен човек на силата. В неделя той пее народни песни, а в понеделник води преговори с Иран. Той е дете на теленовелата, което зове старомодната левица. Като президент той умело съчетава властта с мелодрамата.

Той ловко се възползва от провала на неолиберализма и традиционните елити, както и от антиполитическия климат по онова време, като обеща да демократизира петролните приходи на страната и да премахне дълбоките социални неравенства. А като яхна вълната на петролния бум, той си осигури верността на бедните.

Но неговият „социализъм на 21 век“ е популистки, покровителски ориентиран модел, който зависи не толкова от идеологията, колкото от цената на барел суров петрол. Той успява да съживи илюзията за устойчиво общество, които по-скоро разпределя, отколкото създава богатство. А благодарение на тази илюзия съумява да задържи властта здраво в ръцете си.

Изборите през октомври миналата година му дадоха възможност „демократично“ да навърши 20 години като президент. „Veinte anos no es nada“, каза той, цитирайки стих от известно танго, означаващ „Двайсет години са нищо“. Изглежда, че повече от осем милиона избиратели се съгласиха с него; вероятно толкова са хората, които се облагодетелстват от социалните програми на неговото правителство, наричани доста религиозно „мисии“. (Правителството обаче казва, че броят им е много по-голям.)

Днес венецуелците не са толкова бедни, колкото бяха някога. Но те са и доста по-зависими от държавата и по-податливи на пропагандната машина, която приписва това „чудо“ на Чавес. През последното десетилетие правителството му е инвестирало около 400 милиарда долара в социални разходи – финансиран с приходите от петрола лукс, който малко страни в региона някога са имали възможност да си позволят.

В ръководството на Чавес обаче има един елемент, който не се различава от другите съсредоточени върху определена личност авторитарни режими в Латинска Америка: месианската му природа. „С Чавес всичко, без Чавес нищо“, е официалният лозунг на правителството. „Всички сме Чавес“ е неговият боен възглас и любовна песен.

С течение на времето държавата изгражда влиятелна индустрия около култа към личността. Малцина венецуелци някога ще забравят случая, когато в предавана по телевизията проява в църква Чавес помоли Исус Христос за още дни на земята. Сега след несигурното му възстановяване в Куба, което е внимателно следено от братята Кастро, президентът на Венецуела вече е мит и е на път да стане светец.

Когато той наистина си отиде, мнозина ще се почувстват осиротели. Той си изгради образа на оста, около която се върти животът на страната, а без физическото му присъствие ще е трудно да се поддържа неговият уникален стил на управление.

Отсъствието му ще създаде празнина в общество, което беше принудено да се раздели и организира на две групи: за и против Чавес. Пропагандната машина, която превръща Чавес в религиозен талисман, няма непременно да послужи за легитимирането на многото претенденти, включително избрания от него наследник, вицепрезидента Николас Мадуро, които чакат да наследят харизматичното му наследство.

Това наследство, разбира се, е повече от чисто месианска ревност. Чавес ще остави след себе си страна, измъчвана от проблеми. С дълбоки политически разделения. С ужасяващо ниво на насилие, включително около 21 000 убийства миналата година. Със значителни икономически изкривявания, произтичащи от това, че страната има една от най-високите инфлации на континента и най-евтиния бензин на планетата.

С намаляваща производителност, надценена валута и огромен външен дълг. С неконтролирани държавни разходи и още една голяма мечта, която чака да бъде изпълнена: илюзията бедността да бъде премахната завинаги.

От тази гледна точка отсъствието може да е тъкмо това, от което Чавес има нужда, за да го спаси от собствения му провал. Митовете оцеляват само когато се издигат над нещастията на реалността.

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.