Мали – ефект на бумеранга в катастрофалната война срещу тероризма

Френската интервенция в Мали ще подхрани тероризма, а струпването на западни сили в Африка е стимулирано от борбата за ресурси

Съдейки по реториката на Дейвид Камерън тази седмица, сякаш отново е 2001 г. Единайсет години от началото на войната срещу тероризма сякаш слушахме Тони Блеър след атентатите на 11 септември. Докато кървавата обсада на оперираното от Би Пи алжирско газово находище Ин Аменас вървеше към края си, британският премиер твърдеше, както Джордж Буш и Блеър преди него, че страната е изправена пред „екзистенциална“ и „глобална заплаха“ за „нашите интереси и начин на живот“.

Докато самолети на британските ВВС поддържаха френската интервенция срещу ислямистките бунтовници в Мали и се съобщаваше за британски войници в бойна готовност за разполагане в западноафриканската държава, Камерън обещаваше, че „борбата на цяло поколение“ ще продължи с „желязна решимост“. Битката на новия фронт от войната срещу срещу тероризма в Северна Африка и региона на Сахел, предупреждаваше той, може да се проточи с десетилетия.

Така докато Великобританияе притисната от бюджетни икономии и точно когато хиляди войници са съкращавани, а Барак Обама обяви край на „десетилетието на война срещу тероризма“, беше започната въоръжена интервенция в още един район от мюсюлманския свят. Разбира се, този път воюват френски войници. Но дори и във Великобритания се говори за ескалиране на атаките с безпилотни самолети и спецчасти, а Камерън отказа да изключи разполагането на сухопътни сили.

Човек би си помислил, че войната срещу тероризма е огромен успех, съдейки по начина, по който западните сили упорито са се вкопчили в нея. В действителност тя е катастрофален провал, дори според собствените й мерки, което обяснява защо администрацията на Обама беше преценила, че трябва да я преименува на „извънредни задгранични операции“, докато американският министър на отбраната Лион Панета миналата седмица не възроди отново старото й название.

Вместо да пребори тероризма, тя го подклаждаше навсякъде, където я започваха – от Афганистан до Пакистан, от Ирак до Йемен, като го разпространи от афганистанската бърлога на Осама бин Ладен на изток до Централна Азия и на запад до Северна Африка, докато повече от десетилетие американски, британски и други западни сили нахлуваха, бомбардираха, изтезаваха и отвличаха из целия арабски и мюсюлмански свят.

Така срещу екстремисткото джихадистко движение, което се пръкна от западната интервенция, окупация и подкрепа за диктатурите, се прилагаше още от същото лекарство. И законът за неволните последици междувременно се доказваше по зрелищен начин – от първоначалното зачеване на Ал Каида във войната на муджахидините срещу Съветския съюз до преливането на тероризма от окупирания от западните сили Афганистан в Пакистан и стратегическото укрепване на Иран, плод на американско-британското нахлуване в Ирак.

Когато се стигна до Либия, ефектът на бумеранга се оказа още по-бърз и Мали понесе последиците. Намесата на НАТО в либийската гражданска война преди близо две години ескалира убийствата и етническата чистка и изигра решаващата роля за свалянето на режима на Кадафи. В последвалия водовъртеж туарегите, които се бяха сражавали за полковника, се прибраха в Мали, а складираното оръжие потече през границата.

За няколко месеца това трансформира старите искания за самоопределение във въоръжено въстание, а после дойде превземането на Северно Мали от ислямистки бойци, някои от които свързани с Ал Каида. Външният министър Уилям Хейг призна тази седмица, че либийската интервенция на НАТО е „допринесла“ за войната в Мали, но подчерта, че без нея проблемът щял да бъде още по-лош.

Всъщност разпространението на конфликта можеше да бъде осуетено, ако западните сили бяха подкрепили уреждането на ситуацията Либия чрез преговори, точно както и пълномащабната война в Мали можеше да бъде избегната, ако френските и американските покровители на малийското правителство бяха подкрепили политическо, вместо военно решение на конфликта в страната.

Сега френската интервенция в Мали доведе до най-бързия досега ефект на бумеранга в историята на войната срещу тероризма. Групировките, които превзеха газовото находище Ин Аменас миналата седмица (според слуховете с оръжия, доставени на Либия от Франция и Великобритания) настояваха, че акцията им е отговор на френската операция, на решението на Алжир да отвори въздушното си пространство за французите и на разграбването от Запада на природните богатства на страната.

Напълно е възможно атаката всъщност да е била планирана от месеци, а и алжирското правителство си има своята история на кървав конфликт с ислямистки движения. Но тя не може категорично да бъде отделено от нарастващата западна намеса в целия регион.

Франция във всеки случай е последната, която би трябвало да решава проблемите на Мали, след като по начало е създала голяма част от тях като бивша колониална сила, включително наследството от етнически различия в рамките на изкуствени граници, също като Великобритания другаде по света. Французите може да са поканени от малийското правителство, но то е правителство, дошло на власт с военен преврат миналата година, а не избрано от малийците, и чиито войници сега не отстъпват на бунтовниците по зверства и нарушения на човешките права.

Само политическо решение, гарантирано от регионални африкански сили, може да сложи край на конфликта. В същото време френският президент Франсоа Оланд казва, че страната му ще остане в Мали колкото е необходимо, за да „победи тероризма в тази част на Африка“. Целият опит от изминалото десетилетие подсказва, че това може да е безкрайно, тъй като западната интервенция твърде вероятно ще засили вербуването на джихадисти и ще пренасочи регионално ориентираните групировки към западни мишени.

Всъщност всичко това е по-скоро заради изгодната сделка, отколкото заради тероризма. Зад нарастващата западна намеса в Африка – от умножаващите се американски бази до подновяването на постколониалния навик на Франция да придприема рутинни въоръжени интервенции – се крие борбата за ресурси и стратегически контрол пред лицето икономическата експанзия на Китай на континента. В Северна и Западна Африка става дума само за петрол и газ, но и за уран в страни като Нигер… и Мали. Тероризмът отдавна е станал удобно прикритие за легитимирането на военни агресии.

Идеята, че джихадистите в Мали или в Сомалия представляват екзистенциална заплаха за Великобритания, Франция, САЩ или останалата част от света, е пълна безсмислица. Но отварянето на нов фронт във войната срещу тероризма в Северна Африка и Сахел, съпроводено с още една смъртоносна кампания на въздушни удари с безпилотни самолети, е потенциална катастрофа за региона и рискува да предизвика нов ефект на бумеранга, иззизащ извън неговите граници.

Изминалото десетилетие демонстрира извън всякакво съмнение, че подобни интервенции не решават кризите, да не говорим за изкореняване на причините за тероризма, а ги задълбочават и генерират нови конфликти. Новите военни интервенции подсилват авторитарните режими, а реториката им отравя допълнително междуобщностните отношения в страните, участващи в интервенцията. Изглежда тази цена трябва да се плаща отново и отново.

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.