Да те изпързалят на Витоша

Въпреки уж работещото „Лале“, софиянци се чувстват като в Афганистан. Само дето още не стрелят по тях…

Освен „Витошко лале“, единственият работещ влек на Витоша, извън монопола на “Витоша ски”, е влек “Мачирски” на Ветровала. Снимка: Пламен Петров

Отдавна се шири легендата, че София била единствената европейска столица, която имала естествената, дадена от Бога близост до прилично висока и лесно достъпна планина. За удоволствие, разтуха, спорт и т.н. Дядо Вазов, Пейо Яворов и Щастливецът Алеко са си точили поетичните пера на Витошките морени, а столетия наред комшиите на София са й завиждали за това безценно богатство.

Но миналия сезон (2011-2012) милион и половина софиянци си останаха с легендата и теоретичната възможност да карат ски. Така може би единствено жителите на швейцарската столица Берн получиха възможността на практика (не теоретично) да стигат по-бързо до пистите, отколкото тези на славната праисторическа Сердика. (Мир на снега й!)

За причините защо се стигна до мъртвия сезон на Витоша миналата година се изписаха стотина тома от обема на „Война и мир“, отразяващи амбициозните строителни проекти и мечти на бизнесмени, групировки от всякакъв вид, банкери и природозащитници от целия спектър на дъгата. Била тя Южна или Северна. Резултатът от тази война беше, че този сезон софиянци могат да се пързалят. Скромно, но от сърце.  Може даже да се почувстват и изпързаляни…

Работи само долната част на „Лалето“. Сигурно трябва да сме благодарни и на това… Другите писти („Стената“ например), лифтове и лифтчета, известни като „Романски“, „Заека“,“Спас“, „Боби“ и т.н. съществуват само теоретично. От пистите стърчат камъни над оскъдния по места сняг, въжетата на старите и уморени лифтове около и над „Алеко“са проснати по земята като телефонни жици край окопите на Балканската война. Малки дечица от ски училищата и техните храбри учители се опитват да открият удоволствието да караш ски. Около тях глутница от десетина бездомни псета завистливо гледат към децата.

Транспортът до „Алеко“ е или с лифта от Симеоново (когато не духа силен вятър), или със стария му събрат-ветеран от Драгалевци , или с личните автомобили на ентусиастите. През уикенда има часово ограничение от 11-14 часа, но това не попречи на библейското задръстване миналата седмица по старото павирано шосе от Драгалевци до Алеко.

Седалковият лифт на „Лалето“ се труди колкото може. Много напомня на елин-пелиновите Белчо и Сивушка: като духне по-силен вятър умореният лифт бавно пъпли нагоре, често спира да си отдъхне, после пак тръгва, сякаш подтикнат от невидим камшик, който му напомня, че трябва да дърпа към върха…

Пистата сама по себе си е хубава. Особено ако има  достатъчно сняг. И особено ако е естествен. Защото изкуственият сняг като че ли е кът. Бсе едно че се отпуска от Международния валутен фонд: оръдията го изстрелват нарядко, но по малко. В резултат пистата, особено следобед, е на места или заледена, или изровена, или и двете. Колкото пъти ходихме през деня, толкова пъти оръдията мълчаха като след Априлското въстание, никой и през ум не му минаваше да добави милостиво малко сняг по заледените и изровени места, камо ли да пусне и машината малко да позаглади и поутъпче пистата…

Но ние, скиори и сноубордисти, също не искаме да изглеждаме кротки и възпитани. За три часа каране наша приятелка беше буквално прегазена два пъти от стилни балкански младежи. Единият, скиор, само каза „Какво се моташ пред мене, ма!“, а другият, сноубордист, вежливо промълви „Оппа-а-а-а“. И изчезна надолу в облак снежен прах, оставяйки дамата да се къпе в сълзите си. Както се държим зад волана по пътищата, изглежда така и бабаитски караме по пистите. Пари се лесно изпират, но манталитет – не.

Липсата на сняг се компенсира от яка музика, която вие от тон-колоните, окачени на пилони близо до снежните оръдия. Стари парчета на „АББА“ гърмят отвсякъде, с особена яснота оттеква „Мъни, мъни, мъни…“  Сънят на собствениците на „Витоша ски“. За скиорите остава пораженческото „Ватерлоо“.

Ех, „АББА“, сякаш сте знаели за кого пишете.

Ако искате чаша топъл шоколад, или сандвич, само долу, на кpая на пистата. Там слънце обаче на терасата няма, особено след обяд.Както няма и друго „капанче“ край пистата. Трябва да вървите пеша по пътеката от „Лалето“ към „Алеко“, ако искате да пиете чай на слънце.

Така започвате да си спомнята как са направени нещата в Австрия и Швейцария, в Парк Сити (Юта), в Колорадо и Уайоминг, в Уислър и Шамони. Дори скромната Жура на 15 минути от Женева, с десетките си писти и лифтове, изглежда като гигант в сравнение със сегашната  тъжна, сиромашка, изоставена на ветровете и адвокатите Витоша.

За да сме сигурни, че не се лъжем, отидохме още веднъж до „Алеко“. Качихме cе с един приятел, стар боец от Планинската спасителна служба на БЧК. Той ни показа подробности от пейзажа. И пак беше тъжно.

Банско може и да има  втори лифт, но за Витоша днес никой не говори. Банскалии стачкуват, софиянци мъдруват. И най-вече пасуват. И псуват.

Ситуацията ни напомня за Афганистан: войната (за Витоша) уж свърши, но мир няма. Мирише на някакво затишие пред нова битка. Стопаните на лифтовете не са доволни, направили са „отстъпки“ под политически натиск, казват  под сурдинка. На свой ред природозащитниците също не са доволни. Така бъдещето на ски-оазиса Витоша остава неясно. Единственото, което е ясно е, че скиорите пак са изпързаляни не съвсем елегантно. Да се радват на трохите и да не мърморят.

Или както би казал Яворов,  тази вечер Витоша е тъй упадъчна и тъжна…

А Алековият  бай Ганйо би добавил: И от Витоша става Солунска митница.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.