От изключителната реч на Дейвид Камерън до наш Бойко

Макар с известно закъснение, но прочетох най-сетне и то много внимателно речта на британския премиер Дейвид Камерън за бъдещето на Европейския съюз и Великобритания. Благодарен съм за перфектния превод Аделина Марини (вж. тук). Аз не съм специалист по тънкостите на европейската интеграция, но ми се иска да споделя седем свои разсъждения, предизвикани от тази реч.

▪ Първото ми разсъждение е резултат от поразилата ме като гръм от ясно небе черна завист – че има такива премиери, както и от дълбоката обида за България и българското общество – че нашият премиер в сравнение с британския изглежда жалко неграмотен, убийствено политически късоглед и потресаващо зле възпитан! Точно този премиер не просто няма качества на стратегически мениджър, но и никога, абсолютно никога, оттук до края на света няма да може не само да произнесе, но и да прочете подобна реч.

Господи, мой Боже, защо наказа България с такава, ръсеща съвсем преднамерено нелепици, персона за премиер?! Нима не виждаш какви премиери имат други държави!? След тази реч ме заля апокалиптичен срам за България…

▪ Второто ми разсъждение следва от отдавнашната моя тревога, че Европа няма достойни лидери в това сложно и преломно време – лидери, които могат да артикулират проблемите, рисковете и предизвикателствата на адекватно политическо ниво – така, както в голяма степен го прави Дейвид Камерън в тази своя реч.

Обидно е да виждаш в първите редици на днешна Европа такива абсолютно не внушаващи респект и даже антропологически съмнително изглеждащи хорица като Жозе Барозу, Херман ван Ромпой, Катрин Аштън…

Това ли е лицето на Европа сега? Абсурд! А Дейвид Камерън с речта си плахо, но все пак намеква, че Европа може да има и вероятно има и лидери от съвсем друго ниво, от качествено различна класа…

Но липсата на лидери е резултат преди всичко от липсата на големи идеи, на големи каузи. Защото винаги, или поне нерядко, когато има големи идеи, когато има големи каузи, Историята ражда и големите личности – Уинстън Чърчил, Шарл дьо Гол, Конрад Аденауер или поне Маргарет Тачър, Франсоа Митеран, Хелмут Кол…

▪ Третото ми разсъждение е възхвала за удивително точната, като вивисекция, диагноза на Европа и Европейския съюз, която прави Дейвид Камерън.

Време беше нещата да започнат да се назовават със своите имена не само от анализаторите, но и от висшите политици. Европа се бюрократизира, тя склеротизира, свива ролята си на световната сцена и се превръща в демократично и пазарно копие на тоталитарния и държавно-планов Съвета за икономическа взаимопомощ.

▪ Четвъртото ми разсъждение произтича от езика, на който говори Дейвид Камерън – съвременен, близък до науката или най-малкото – до характеристиките на света, в който живеем: на рисковото общество и серийно произвежданите несигурности, на мрежовите предизвикателства и структури, на управлението на рисковете и диагностиката на критичните уязвимости, на ранното сигнализиране на кризите и конфликтите.

Това е не просто много адекватен и модерен език, но той е и начин на мислене, на манталитет – в рязко, убийствено контрастиращо различие с пошлия, чалгизиран, арогантен и застинал в 20 век език на българската политическа каста, при чийто неин език бе въпрос на време да нахлуят словесните отпадъци от типа на „простаци”, „шестаци”, „кюфтаци”, „пържолка”, „ще ги разбия”, „ще ги смачкам”, „шменти-капели”, „матер’ял”, „ела да те цунем”, „българите са като моите кучета” и т.н., от които гражданското ни общество би трябвало отдавна да се е изчервило от срам и да е позеленяло от гняв…

Езикът на Дейвид Камерън е непосилен ментално и манталитетно за нашия премиер – това са две епохи – постмодерната в сравнение с раннокаменната!

▪ Петото ми разсъждение е продиктувано от разминаването между думи и дела, между принципи и поведения в речта на Дейвид Камерън.

Британският премиер е силен, направо блестящ в словата си, но на практика той провежда политика, в която има много анти-европеизъм; която разделя и противопоставя континента; която инжектира прекалено много англо-саксонска ултрапазарност; която потиска социалността и солидарността; която избива дори в ксенофобия по отношение на България, българите и българското…

Дейвид Камерън говори за лекуване на Европа, но предписва понякога лекарства, които могат да се превърнат в отрова. Част от неговите идеи са като поведението на пияния, който търси изгубения ключ под електрическия стълб, където е светло, а не там, където го е изгубил. На места казаното от Дейвид Камерън ми прилича на онзи, дето иска да се самоубие само защото панически се страхува от смъртта. Той е досущ като като лорд Роналд [герой от приказката на Стивън Лийкок „Бавачката Гертруда”] който „се метнал на коня си и препуснал лудо във всички посоки”.

Проблемите и недъзите, болките и болестите на Европа могат и трябва да се лекуват не с по-малко, а с повече Европа, точно както проблемите и недъзите, болките и болестите на демокрацията могат и трябва да се лекуват не с по-малко, а с повече демокрация!

Най-малкото така мисля аз и понеже мисля така, виждам системни и структурни, идейни и ценностни слабости в иначе прекрасната реч на Дейвид Камерън.

▪ Шестото ми разсъждение е породено от друго мое убеждение – а именно, че главната стратегическа задача и главният, съответно, стратегически дефицит на Европа не са основно и единствено в сферата на институционалната й архитектура (по-централизирана vs. по-децентрализирана) и в модела на пазарни отношения (по-либерални vs. по-социални), а на първо място в осъзнаването на цивилизационната мисия, на геополитическата роля, която Европа трябва да играе в днешния (и утрешния) свят!

Европа носи огромна, неотменима и несподелима мисия и отговорност за оцеляването и развитието, за мира и сигурността на нашата Планета.

Това изисква от Европа дългосрочна мъдрост, визионерско мислене и стратегическо лидерство – само те могат да й позволят да осъществи плавна и управляема трансформация на сегашния еднополюсен геополитически и свръх-либерален геоикономически модел към многополюсен и плуралистичен геополитически и алтернативен социалнолиберален и повече щадящ околната среда, планетарните ресурси и човешкото достойнство геоикономически модел.

Нека не звучи пресилено това натоварване на Европа с мисия и отговорност. Да, така е – общите проблеми изискват общи подходи и общи решения, но Европа е тази, който в несъизмеримо по-голяма от приноса и възможностите на другите, степен, държи ключа към спирането на това свлачищно плъзгане на човечеството към пропастта.

Ето това определя уникалната мисия и историческата отговорност на Европа – лидерите на Европа, на Западния свят трябва да намерят политическо мъжество да се изправят очи в очи със своите народи и да заявят пред тях, че Западът няма моралното право да управлява света само така, както му е изгодно и че Западът има моралния дълг да поведе света по трудни и трънливи пътища, които ще ни позволят да поставим под поне относителен контрол и да направим поне частично управляеми онези рискове, които неумолимо и непредотвратимо започват да се материализират.

Ако Европа осъзнае своята цивилизационна мисия, своята геополитическа роля в днешния (и утрешния) свят, тя ще може да потърси и средствата, за тяхното ефективно реализиране.

Именно от тази гледна точка европейската архитектура и европейските пазарни отношения са не Цели – така, както ги вижда в речта си и Дейвид Камерън, а Средства – за осъществяването на цивилизационната мисия и геополитическата роля на Европа.

Оттук и главната слабост на речта на Дейвид Камерън – той провижда и заявява, че е готов да работи за такава Европа, която няма да се справи с цивилизационната си мисия и геополитическата си роля.

Не, това не значи, че той е за по-слаба Европа. Това значи, че той е за по-егоистична и по-затворена в себе си, по-самодоволна и по-изолирана в своите проблеми Европа.
За мен не това е предназначението на Европа.

▪ И последното ми, седмо разсъждение е за пълното отсъствие на България от Пътната карта на утрешна Европа. То и няма как да те има в тази карта, ако те няма в настоящето на Европа.

България се държи като излиняваща периферия на Европа – тя се дедемократизира, деинтелектуалириза, демодернизира; тя се ориентализира, криминализар и чалгизира; тя казва Не! на всеки един стратегически важен и произвеждащ бъдеще и сигурност проект в икономическата, индустриалната, информационната и енергийната сфера.

И най-важното – България не се стреми да участва в големите дебати за Европа и нейното бъдеще; държи се сякаш е далеч от Европа; сякаш не е оттук и е за малко; сякаш граничи с Афганистан, Ирак, Иран, Афганистан и Северна Корея едновременно; сякаш сме израелците на Балканите или англосаксонците в Черноморския регион…

И то в същото време, когато – както се вижда от великолепната реч на Дейвид Камерън – Европа си блъска главата над своето настояще и бъдеще, защото си дава сметка, че нещо в нейното функциониране е не просто сбъркано, а е много сериозно повредено, заблудено и донякъде поне – изродено.

От сайта на Николай Слатински

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.