Асен, Малина и песента

Димо Райков. Снимка: личен архив

Откъсът, който е един своеобразен отговор на зачестилите напоследък в чуждите и нашите медии публикации относно допускането на българи до трудовия пазар на Евросъюза, е от новия ми роман „Франция, разреши да те обичаме!”

Гората на Венсен, едно от предградията, залепено за Париж, е място, благословено от Бога.
И ето ти го парадоксът – тъкмо тук, в едно от най-красивите места на Париж и околността, а и на света, нашенци си бяха спретнали цяло селце от палатки. Дори бяха поставили табели на входовете, с едни такива родни названия, от които ти премалява – „Наталия”, „Никола”, „Пенка”…

О, изтръпна Георги Георгиев, наричан от емигрантите мосю Жорж, разтърка очи – че това какво е, е-е-е, засмя се той – гледай какъв надпис – ЧАСНА СОБСТВЕНОСТ… Разбира се, без „Т”… Е, чак пък частна собственост. Че и я оградил нашенецът, виж какви дъсчици подредил, даже и ги боядисал – в синьо и червено… Любимите цветове на българските емигранти… Късче бг-територия тук, на едно от най-хубавите места на света…

Палатката на Асен беше отделена от останалите. Може би по този начин бившият директор на училище в България казваше на останалите – и тук има йерархия, аз съм най-старши по стаж, а и по възраст, затова…

Асен е около 70-годишен. Със загоряло от слънцето, направо бронзирано лице. Е, то слънцето е рядкост в Париж, как така е успял да се изпече, учуди се Георги Георгиев. После се усмихна горчиво – та как няма да придобиеш такъв тен след толкова години спане в палатка?

Това, което Георги Георгиев знаеше за Асен бе съвсем оскъдно. Бил директор на училище в Южна България, добър учител бил, но … учител… И то в България… Затова и се озовал в Париж. Къде може да отиде един учител като емигрант? Ами, естествено, в Париж…

Но пък защо ли Асен се „заселил” не къде да е, ами в гората на Венсен – това градче-квартал, което е същинска приказка… Може би заради усещането за родна планина, тук дърветата са досущ като тези на Пирина, особено зеленото по кората, абе, наш, роден мъх…

Може би и заради прословутите документи, сигурно заради тях. Та знае ли човек, който не е помирисал никога Париж, какво значи да си намериш квартира в този град? То са формалности, то е разтакаване…

Тук няма като в България – тук всичко е под контрол. Е, може някой българин или сърбин да дава незаконно под наем дупка някаква, но това е изключение.

Правилото е желязно – тук обикновено намираш квартира чрез агенция. Там служителите не правят компромис – искат ти гаранция, тоест документи, че работиш законно, че имаш средства, че някой французин гарантира за теб… О, цял кух формалности. Но без тях няма начин да наемеш квартира. А пък като я наемеш, трябва толкова пари да плащаш за оня, дето духа…Така казваме в България, но тук спазват стриктно правилата.

Ето, плащаш като поп за правото да гледаш телевизия – сто и двадесет евро на година… Плащаш и такса за живеене… И още… И не можеш да хитрееш, може година-две, но идват на проверка, глобяват те, а тук, веднъж глобят ли те по какъвто и да е повод, значи вече си „белязан”, тоест вече си в Оня списък на незаконните на държавата, който не е препоръчителен за никого… И колко още досадни неща…

И Асен решава – там, в гората на Венсен… На воля, под звездите, всъщност то небето на Париж няма звезди…
Единственото развлечение на Асен, единствената връзка с България са църквата и интернет.

Прави, струва, той винаги заделя в края на седмицата по няколко евро – за да остави в панера на касиерката на църквата Стоянка, когато свърши литургията и тя тръгне с подноса, а и да плати достъпа си до интернет в близкото мазе, където има компютри… Всъщност такава в действителност и се оказа орисията на Асен.

От Писателя Георги Георгиев бе разбрал, преди да тръгне за гората на Венсен, че наистина Асен спи в палатка толкова години, защото в началото е бил така унижаван от хазяите – документи, подмятания, абе, вие, българите, сте мързеливи, не плащате, не чистите… Той получава оттогава страх някакъв, паника, дори когато се спомене думата „студио”, това е най-малката обитавана жилищна площ, давана под наем, бяга…

Жорж и друго знаеше за Асен от писателя – че той купувал редовно всяка нова книга на Писателя… Е, това вече изненада доста мосю Жорж – та българите в Париж не се славеха като големи любители на книгата, пък и къде ти с тези оскъдни средства у повечето да се поддържа интерес към книгата. Но ето – Асен се оказа ревностен любител на четенето… Интересна работа, нали?

И, някак си отвътре просветлен, мосю Жорж тръгна към гората на Венсен… Той намери доста лесно палатката на Асен.

– А, даскала ли – усмихна се още първия „жител” на парка, когото попита, оказа се македонец – Ей, там е, неговата е най-хубава, до самия бряг на рекичката, че как няма да е най-хубава, та той вече десетина години е тук. Той ни е нещо като старейшина, хубав човек, мъдър и справедлив….

Мъдър и справедлив… Е, това е наистина добре… Георги Георгиев разгледа внимателно мястото. Беше хубаво място, досами рекичката, а и каква сочна тревичка… И една особена, нашенска атмосфера – ех, Пирине-е-е…

Тъкмо смяташе да извика по име Асен, когато отвътре се чу шумолене, после нежен смях накъдри въздуха около горичката. Асен бе с жена…

Георги Георгиев ясно съзря лицето й през пролуката. Да, това бе една от жените, които Георги Георгиев бе виждал в църквата. Бе запомнил и името и – Малина, жена на около шейсет и пет, но със запазени, симпатични черти на лицето, досущ като Асен. Тя бе от ония бг-гастарбайтерки-вдовици, оставили деца, внуци, че и правнуци и дошли тук, в Париж, да чистят и мият френските къщи, за да припечелят някой лев, който, естествено, после да изпратят в България.

Всъщност как живееха тези женички, станали гурбетчийки, гастарбайтерки на почтена, меко казано, възраст? Ами като Асен – работят, блъскат по цял ден, редките им радости са неделите, когато понякога отскачат до църквата, да се поразговорят с техни посестрими по съдба, че то устата им са се слепнали, къде ти време да водят разговори с господарите си-французи, та може ли човек да говори свободно, ей, така, от сърце, с господаря си, току-виж, че нещо си сбъркал, казал си нещо накриво, затова по-добре трай си, слушай и изпълнявай, пък и на тези години как се учи техния език…

И работи, работи… И бъди честна, винаги честна… Никога Малина нямаше да забрави оня епизод в началото на пребиваването си в Париж. След дълги месеци митарства насам-натам най-накрая една българка я уреди да я замества временно при един летец, да му пере дрехите, да ги глади… Беше нищо и никаква работа – човекът си оставяше в чанта дрехите, парите за нея бяха в плик на масичката – французите в това отношение бяха много стриктни – винаги точната сума, за която сте се разбрали. И винаги в плик…. Обикновено в бял цвят…

Но още в първия ден Малина изстина – от джобовете на панталоните падна банкнота от 50 евро… Цели петдесет евро… А тъкмо тогава Малина бе останала без сантим в джоба…

Просто инстинктивно се наведе, взе банкнотата, пъхна я в джобчето на анцуга. И отмаля. Боже, какво става с мен, та аз през живота си игла не съм вземала… И веднага ръката й машинално се върна в джобчето и постави банкнотата на масичката. После, когато отмаляла, и със страшни болки в ръцете, си отпочиваше в тясната дупка-квартирка, тя подскокна от звука на телефона – летецът й пишеше – госпожа Малина, благодаря за честността!

И на Малина й стана хубаво, едно такова красиво на душата, изчезна болката, остана само усещането за нещо толкова приятно и толкова хубаво…

Иначе хич не бе леко да си жена-гурбетчийка на тези години. Без да знаеш езика, с вече уморено тяло, но какво да правиш – там, в България те чакат толкова гладни гърла… Затова работа, работа и пак работа…

Прибираш се вечер съсипана от умора, често с разранени до кръв пръсти, набързо си пускаш душ, о, това май е едно от неизменните удоволствия, които можеше да си позволи без притеснение, така и така водата влизаше в наема… После се завиваше през глава, целуваше снимките на внучетата и… Боже, все там, в България, се пренасяше…
На другата сутрин – пак отново работа, работа…

Единствената почивка бе в неделя. Ех, неделя…

Тогава краката, макар и изтръпнали от умората през седмицата, сами тръгваха към метрото… Натам, към църквата, да послушаш дядо Емилиян, а и църковния хор, да запалиш свещичка, е, нещо май започнаха да стават скъпи напоследък тези свещички, после да се съберете около дългата маса – за целта бе поставена подвижна стена, която отделяше това пространство от олтара, да похапнете, да побъбрите, разбира се, тихо, да не се разсърдят светците от иконите…

Палатката сякаш се раздвижи. Асен и Малина се отправиха към езерото на Сен Манде. Георги Георгиев застина. Е, не трябваше в никакъв случай да го забележат. Пак погледна към зейналия отвор-врата на палатката. Да, домът на Асен…

Очите на Георги Георгиев се приковаха в куп списания – пъстри, красиви… Обичайните безплатни рекламни списания на разните агенции за недвижими имоти. О, какви чудни апартаменти рекламираха те! Къщи с градини-мечта, апартаменти от шикозни по-шикозни…

И Асен бе събрал цял куп от тях… Да, апартаменти лукс… Струващи милиони… Сега обаче те бяха негови, на Асен… Поне на картинка… Там, в палатката в гората на Венсен…

И Георги Георгиев не усети как и той тръгна след тях, разбира се, като внимаваше да не го забележат. Двамата българи бързо се сляха с многобройната тълпа, която бе изпълнила пространството наоколо. В този миг, там, сред многобройните посетители на това парижко езеро, в този толкова приятен и светъл ден, те, Асен клошарят, тоест бившият директор на училище и Малина чистачката, бг-емигрантите на преклонна възраст, бяха може би най-странната двойка. Е, разбира се, от негова, на Георги Георгиев гледна точка, демек българска, защото французите наоколо изобщо не забелязваха възрастните хора, хванати за ръка като влюбени младоци.

Вървяха двамата българи – леко, меко и свободно… Да, меко и свободно… Без подмятания от рода на „ей, пенсии”, тези толкова познати нашенски „поздравления”, без ругатни и присмехулни подвиквания, просто вървяха седемдесетгодишните български емигранти в Париж Асен и Малина, хванати като ученици за ръце, дишаха парижкия въздух с пълни гърди…

И очите им, тези иначе измъчени български очи, поемайки цялата красота наоколо, се люлееха, люлееха…
Всъщност може би това бяха техните най-хубави мигове живот? По някое време, така, разхубавена, с разрошени гальовно руси коси от вятъра, ех, какъв палавник е този парижки вятър…, Малина извиси глас…

– Що не ме ожениш, мале…

И нашенската, българската, хубава и хващаща те направо за гърлото песен се разстила, ама какво ти разстила, направо взе да напоява с негата си целия този вълшебен бряг на красивото езеро… И стоят десетките парижани наоколо – стреснати, с почуда по лицата им, да, много любопитни, но в хубавия смисъл на думата, са французите… Я, какъв глас извади това женче, непознат и странен бе текстът, но хубав, личеше си предимно по извивките на гласа… И се усмихват местните, широко се усмихват… Пее Малина, Асен е притворил очи…

А парижаните?

Парижаните започват да припяват. Не знаят нито дума от този странен език, повечето сигурно за първи път сега го чуват, но пеят, „хващат” от раз мелодията, че как няма парижанин да хване хубава мелодия, която идва направо от сърцето…

„Що не ме ожениш, мале…”

И няма в този миг българи, борещи се за „карт витал” или „карт сежур”, няма клошари, чистачи, миячи, господари…
Има хора, има една общност от сродни, обичащи хубавата, затрогваща песен, има общност на … НЕЖНИТЕ, тоест общността на езерото на Сен Манде, на Париж, на Франция…

И на никой от тези парижани не му минава и през ум дори, че този възрастен, но все още красив мъж, само след час ще отиде в дълбокото на гората на Венсен, там, при една от палатките, ще свали обувките си, това Асен никога не забравяше, ще ги подреди, така-а-а, под линия, после ще се вмъкне навътре в своеобразното си жилище и ще …
Да, ще се пренесе в онова далечно кътче от неговата планина, там, в оная почти непозната за същите тези парижани, но родна за Асен страна, където май вече никой не го очакваше…

Да, май никой…

От страницата на Димо Райков

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.