Ролята на България в създаването на антибългарски чувства в Македония

Виктор Канзуров. Снимка: e-vestnik

Прародителят на всички проблеми в отношенията между Република Македония и Република България, е фалшифицирането на историята.
Пречка за добросъседските отношения между двете страни е незнанието от страна на по-голямото число днешни македонски граждани за историческото минало на територията на която живеят, бруталната подмяна на българската история и фалшифицирането на етническото самосъзнание на историческите личности, които самата Република Македония от създаването й като част от югославската федерация след Втората световна война, е провъзгласила за духовен темел на нейното съществуване.

Погрешните факти за историята, които се изучават в македонската образователна система и се разпространяват чрез медиите на югозападната българска съседка, карат повечето македонски граждани, които се смятат за етнически македонци, да са на мнение, че винаги са имали различна културна етнонационална идентичност от българите.

Силата, качеството, убедителността във всеки смисъл на думата, на

Титовската югославска пропаганда,

накара някъде до 50-те, 60-те години на миналия век, повечето тогавашни славяноезични жители на Република Македония, да приемат македонизма като тяхна външна идентичност. Там където външното македонистко чувство не беше последвано с вътрешна убеденост в македонистките интерпретации на историята, югославската система постигна целта си по друг начин. Поради страх (и за голия живот) тя прекъсна диалога (поне по етнонационалния въпрос) на бащите и майките с децата или на дядовците и бабите с внуците. Новите поколения масово приемаха македонистката интерпретация на миналото, бруталната и подмолна подмяна на българската история, като гол факт. В техните очи България ставаше враг, който краде самостоятелната им история и винаги е бил враждебно настроен срещу тяхната от векове съществуваща отделна идентичност.

Не без огромно влияние за приемането на македонизма, беше и чувството на незащитеност,

разочарованост от България,

негативните последици от участието й в Първата балканска война в съюз със Сърбия и Гърция, последвана от националните катастрофи след Междусъюзническата и Първата световна войни, което доведе до ужаси с елементи на геноцид и етническо прочистване на македонското българско население (и не само на него); споменът за борбата на някои български правителства срещу ВМРО (финансово стимулирани от Сърбия, Гърция и от Коминтерна); отделни погрешни и недостойни действия на българската власт през Втората световна война, означаващи недоверие, подценяване и неразбиране на условията, в които са живели местните хора, както и объркването при част от (по-младите) македонци, главно с комунистически настроения, на българската идея за автономия, следователно и държавност на Македония, с македонистки стремежи.

Българската комунистическа партия, с нейното поведение преди, по време и след Втората световна война, изигра немалка, може би и решаваща роля за приемането (с елементи на невиждан фанатизъм) на македонизма от комунистите македонци, а след това и за неговото разпространение сред населението на Вардарска, Беломорска и Пиринска Македония.

Тук вече може да се говори за първи крачки на официална България в създаване антибългарски чувства в (Република) Македония, не че не е имало знаци за това още в XIX век. Например в спомените на Иван Хаджиниколов, в чиято книжарница в Солун на 23 октомври 1893 г. се учредява ВМРО, можем да прочетем неговото мъчително свидетелство (актуално и днес) за това как някои учители от стара България в Солунската българска мъжка гимназия „Св.Св. Кирил и Методий“ са се опитвали да си правят подигравки с македонските българи, описвайки ги с изречението:

„ке ми дайш пари, ке се чинам бугарин“

Иван Хаджиниколов от 1888 до 1892 година преподава аритметика и счетоводство в Солунската българска мъжка гимназия „Св.Св. Кирил и Методий“, така че свидетелството му е от краят на XIX век, което означава, че условията и идеите за етническото отделяне, не се раждат само във враждебните на България страни, но и в самата България, за което тя самата до ден днешен не иска да поеме отговорност.
От обидата „ке ми дайш пари, ке се чинам бугарин“ до затвърдяване на мнението: „Ние не сме сърби, българи и гърци“ има само половин крачка.

Друг много важен момент по въпроса за етническото отделяне българи-македонци, който почти въобще не се знае и коментира в България, е придобитото (още от 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век) при мнозинството македонски (и югославски) граждани

чувство за превъзходство

по отношение на техните източни съседи (и на всички други страни-членки на тогавашния Варшавски договор).
Македонските граждани можеха тогава с югославските паспорти и с евтини пари да изкарват господарски почивки в източноевропейските страни. Едва ли има смисъл да се говори какво означаваше тази разлика в стандарта, във възможността за пътувания и за удовлетворяване на житейските страсти – за македонисткото самочувствие по отношение и в сравнение с обикновения българин. То беше нужно (като нов елемент и аргумент) на югославската и македонската държави за затвърдяване на доктрината на македонизма у македонското население.

Средностатистическия македонец, заслужено или не, придоби чувство за себе си, че е по-ценен, че е по-висока класа от българина.
По-либералната система на югославския път към това, което се наричаше социализъм и комунизъм, в сравнение с другите източноевропейски страни, особено в сравнение с България, беше фактор плюс за създадения вече у не малко на брой македонци навик на подценяване на българите.
Специфичният и могъщ югославски патриотизъм, който беше и социологически феномен, опитно и интелигентно внушаван, опиращ се на харизматичната фигура на Йосип Броз Тито, засилваше самочувствието на македонците и тяхната македонистка (и югославска) идентификация.
Думата българин означаваше нещо обидно, вредно, некачествено и враждебно.
В такива обстоятелства дочакахме рухването на Берлинската стена, 10 ноември 1989 година, първите многопартийни избори в Република Македония, есента на 1990 година…
Югославската мини-империя с кървави дрехи отиде на небесно рандеву със смъртта…


След разпада на Югославия

в балканския регион настъпи коренна промяна на политическата реалност.
Но, говорът на омраза срещу България и българите в македонското общество продължи и продължава. Не се уважават основните човешки права на чувстващите се като етнически българи в Република Македония, не може да се намери начин за печатане на общи учебници по история с България, както и да се организират кръгли маси на които македонски и български учени, историци, публицисти, хуманисти да говорят за българо-македонските отношения, за това какво ни сближава, а какво ни отдалечава (не само в тълкуванията на историята), защо не се намира начин да се направи по-голям търговски, икономически и културен обмен между Македония и България.

Трябва да сме много наивни или нечестни към самите себе си, ако кажем, че вината за това е само на македонската държава. България от началото на прехода и след членството й в Европейския съюз, не успява да се пребори да бъдат преодолени стереотипите за понятието българин в македонското общество. Ясно е, че македонското общество няма доброволно, или по-добре казано, от само себе да приеме тази промяна. Но, вината на официална България за продължителността на тази стереотипизация, не е с нищо по-малка.
Много трудно е човек да започне да се идентифицира, поне като общо потекло и корен с нещо, което подценява или е подценявал. За да приемат гражданите на Република Македония историческите факти, трябва първо да се унищожат

предразсъдъците за българите в техните глави

Какъв е приносът на България в тази посока?
Тук само ще цитирам красноречив коментар, написан под мое интервю дадено за българската интернет медия e-vestnik.bg 2010 г. от читател, не случайно подписал се с името „Сизиф“:
„Каквато и да е историческата истина, не можем да очакваме от македонците да са „фенове” на българското днес. Промиването на мозъци в самата Македония е само едната страна на монетата. За другата не се говори, защото просто не е изгодно на никой в България. Погледнете за каква държава, за каква корупция, престъпност и за каква посредственост и безхаберие става въпрос в милата ни родина през последните десетилетия във всички сфери на обществено-политическия живот. Как искате някой да желае да се родее с нещо подобно? Дали поведението и морала на българските политици, на администрацията по различните институции, на обслужването по курортите, на митничарите и на полицаите по улиците, на стандарта на живот на българите, на разбитите улици и пътища, на тоталната чалгизация на нацията – дали нещо от това може въобще да пасне на нечие разбиране за класа и за висока и развита култура и цивилизация? Елзаските германци са били склонни да се смятат за французи още от 19. век, когато пред тях са стояли примерите на Френското Просвещение и френската култура, наука и политика, на Френската Буржоазна Революция, на Волтер, Русо и Наполеон, защото са имали за пример неща и постижения, с които са били поласкани да се родеят. Има една прост факт – „пътят към истината е най-къс чрез личния пример”. А личният пример на България и на българското е повече от очевиден какъв е. Никой обаче не си дава сметка за този прост факт, когато говори за поведението и отношението към България на съвременните македонци.“

Към тези думи само бих добавил един въпрос – кои хора бяха предопределени, хайде да не се лъжем – от Държавна сигурност, уж да разобличават доктрината на македонизма и


да монополизират македонския въпрос

в българското публично пространство?! Какво направиха те и не е ли вече време да си зададем следващия въпрос – не бяха ли нарочно сложени за да не се постигне нищо, тоест чрез тях, техните (не)дела, тяхната омраза и македонофобия, македонските граждани да подържат стереотипите за българина и България.

Вместо либерален подход, който допуска човек сам да решава собствените си възгледи, в България с коментари по адрес на Македония най-често се явяваха – дирижирано крайни хора, с колективистки разбирания, с искания македонците задължително да бъдат такива, както те са ги замислили. Нищо, че тази Македония от романите на Димитър Талев не съществува вече, нищо, че са създадени разлики в манталитета…

Риториката на самопровъзгласилите се адвокати на македонската българщина, по отношение на Македония, не се различаваше много от тази на някои колеги на Иван Хаджиниколов от Солунската българска мъжка гимназия „Св.Св. Кирил и Методий“ от края на XIX век, не се различаваше от политиката на Александър Стамболийски, на Кимон Георгиев, от това, което последва 9 септември 1944 г.
Тази риторика беше, и е конфликтна. Тя обслужва само интересите на силите и центровете, които не искат добросъседски отношения между Македония и България, и особено не желаят приемането на историческите факти в Република Македония.

Македонското общество трудно приема какъвто и да е диалог, особено по деликатните за него въпроси, защото то не е преживяло катарзис или събитие, което води към прочистване, както обществата на може би всички други източноевропейски посттоталитарни държави са преживяли.


„Отделянето“ от Белград,

създаването на независима и самостоятелна Македония в 1991 г., повече се случи като рефлекс на тогавашните (и сегашни) геостратегически обстоятелства, отколкото като силен вътрешен стремеж, както беше в Словения, Хърватия и Косово. Военният конфликт от 2001 г. от началото приличаше на някаква дирижирана обстановка и беше пломбиран преди да се стигне до крайната болка, преди да се развие масова промяна в съзнанието на хората.

Всяка източноевропейска страна има една или повече дати (от прехода), които са пресечни точки в тяхната по-нова история. Македония е може би единствената страна която няма такава дата, след която нещо коренно се променя в начинът на мислене и работене на хората, а което е нужно и за развитието на един човешки индивид.
Затова стереотипите в македонското общество остават и тежат.

Проблемът на Република Македония е по-различен от проблемите на други бивши комунистически или псевдокомунистически страни. Главното съдържание на македонизма като водеща характерна черта на тази държава не е толкова в това, че той фалшифицира и подменя историята, а в непрекъснатото му състояние на конфликтност. Македонизмът е еквивалент, синоним на конфликтност. За да съществува, той постоянно се храни с конфликтни отношения със съседите, с България, Гърция, Албания, Косово, пък и със Сърбия, но това е едно малко по-деликатно отношение на странна комбинация между сърбоманство, остатъци от югославски начин на разсъждаване и търсене някакво величие и уж някакъв нов, античен македонизъм… По много начини този македонизъм е свързан с великосръбската идеология, неговото състояние на конфликтност е фактически придобито от нея и от мегаломанията на втората, Титова Югославия. И управляващият елит във всички сфери – културни, писателски, политически, бизнес и прочие, се нуждае от такава конфликтност, за да може да манипулира общественото мнение и да се явява като защитник на този македонизъм.

Проблемът в България е, че тези, които се занимават с македонския въпрос,

постоянно излъчват конфликтност

(не само към Македония) и македонизмът ги приема като свои идеални спаринг партньори. България позволи дежурни коментатори на македонската тема да станат хора, които сами по себе си освен с конфликтност, нямат с какво друго да се появяват в медийните среди. Те помагат сърбоманско-болшевишкият македонизъм да оцелее. Самопровъзгласилите се адвокати на македонската българщина, колкото и да знаят историческите факти, не живеят в Македония, нито са живели там по времето на т.нар. социализъм и от прехода насам, не познават психологическата структура на македонизма, защото и самите нямат почти никакви психологически знания, никаква деликатност и нюансираност в поведението си.

Двете крайности чудесно се подържат и си помагат и са за сметка на тези, които истински искат сближаване между двете държави. Дежурните критици на македонизма в българското публично пространство, със своята наглост и отрицателност, подържат стереотипите за българите в македонското общество, които се засилват и с форсирането им и сътрудничество с отбрани от тях българи от Македония, които много често са шовинисти-парадери, доносници на сегашната и бившата македонска Държавна сигурност или са хора, които говорят, че са българи само в България, но не и в Македония.

Духовната нечистоплътност на монополистите по македонския въпрос в България и пилатовското измиване на ръцете на (свястната част от) българското общество от тях и от техните панаирджийски акции, заедно с всички прегрешения на България по отношение на Македония в миналия век, допринася етническото отделяне българи-македонци в Република Македония да се приема не като регресия, а като еволюция. Говоря за една част от исторически ограмотените хора. Докато в езика и разбиранията на по-склонните към пристрастия, а все пак частично научили фактите от историята македонци, това се тълкува с думите:
–    Цар Самуил се коронясал като български цар, защото не имало друга корона на която да се позовава;
–    Такова е било времето, не сме имали държава (за българското етническо деклариране на македонските възрожденци и революционери);
–    Македонската нация и македонският език са признати (а не създадени) в АВНОЮ и АСНОМ (антифашистките събрания на народните освобождения на Югославия и Македония – 1943 и 1944 г.) и прочие.

Като че ли някакъв антибългарски и антимакедонски център много добре дирижира обстановката –


да не се получи шанс за разумен диалог

по историческите въпроси и Македония постоянно да е противопоставена на България. От всички съседни на Македония страни българското присъствие в македонския публичен живот може би е най-малко, а що се отнася до положителни новини, със сигурност е такова.

Македонците с българско самосъзнание, поставили си като цел преодоляването на стената между днешните държави Македония и България, включително и трудната и опасна публична работа на демистификация на историческите фалшификации и противопоставяне на стимулираната от македонската държава в обществото българофобия, досега бяха оставени сами на съдбата и на репресиите от македонския държавен и медиен апарат.
С техните разбирания за историята, те още не са интегрирани в публичния живот на Република Македония, а с критичния им тон към безхаберието на България, се намират между чука и наковалнята и в момента чакат отговор на подадената ръка, от свестните хора в двете държави.

–––––––––
* Виктор Канзуров e 40-годишен журналист от Скопие, в момента работи на свободна практика. Работил е във в. „Македонско дело”, „Вечер”, „Старт”, „Нова Македония” и интернет изданието „Трибуна” – tribune-eu.com. Следвал е философия в скопския университет “Св. Кирил и Методий”. Може би единственият македонски журналист, който критикува властите в Македония от пробългарски позиции, но не пести критики и към българските власти. За критиките си срещу македонизма и сърбоманството е обвиняван, заплашван и арестуван няколко пъти с измислени обвинения, още по времето, когато Македония е част от Югославия и в наши дни. Настоящата статията се основава на доклад от автора, изнесен на конференцията „Съвременни проблеми и тенденции сред българите в Западните покрайнини и Македония“, май 2010 година, в София.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.