„Ричард III“ на Москов – комикс, стар виц, избеляло пране

Георги Мамалев и Жорета Николова в сцена от спектакъла. Снимка: Атанас Кънчев, Народен театър

Отдавна е ясно – режисьорът Теди Москов създаде такъв собствен театрален стил, че вече няма значение дали поставя „Ричард III“ или „Спящата красавица“, нещо балканско или собствен мармаладов микс от текстове. Всички те блестят с отразената светлина на своя автор Теди Москов, доказал, че всичко е възможно да бъде центрофугирано и изстискано от собствено съдържание в пералнята на въображението му. Но след 20 години центрофугиране в едни и същи каламбури, скечове и пяна от остарели вицове прането започна да придобива един и същи бозав цвят като след многобройна употреба.

Какво може да накара един творец да повтаря едни и същи ходове повече от 20 години, като знаем, че всяко занимание с изкуство идва да превъзмогне и приведе в обществено приемлива форма нашите страхове и мисли? Какъв е този негов натрапчив сън или кошмар, който 20 години превръща всичко в марката „типично за Теди“ – нещо като стил, нещо като стигма? Някога Теди Москов създаде своята „Улица“ и като древногръцки титан беше погълнат от своите деца „Комиците“ и „Пълна лудница“.

Някога Теди Москов превърна театралния си стил в модна линия, пожелана и фалшифицирана от десетки арт мошеници, превръщащи изкуството в конфекция. А и нали натрапчиво ни повтарят, че всичко е в името на публиката и затова по неин калъп трябвало да се крои. А калъпът на Теди се оказа най-универсален – хем за обикновените, хем за взискателните, хем за наивните, пък и за нихилистите, за добрите, но и за циниците, за образованите, но и за нечленоразделните (нали е почти анимационен, няма нужда от субтитри). Даже сам нарече последната си модна колекция „Ричард III“ – спектакъл-комикс, т.е продукт с много картинки, малко текст, екшън с наситени цветове и най-вече предназначен за деца. Разбира се, това е маркетингов трик, защото не е много оригинално да се шегуваш, че нещо на голямата сцена в Народния театър по трагедия на Шекспир е за деца. А всъщност може и да не е оригиналничене, а изпадане от реалността.

Защо пародията „Ричард III“ не е смешна, не е остроумна, не е неочаквана, не е кратка и не е критична, при все че уж основната тема на спектакъла е влечението към властта, което било присъщо на урода и злодея? Защото, най-простичко казано, асоциативните връзки, които трябва да са парадоксални и да ни очароват с остроумието си, са съвсем банални, до болка ползвани, до втръсване еднакви.
Защото е ужасно клиширано злодеят да е клоун и това да предизвиква смях (Стивън Кинг отдавна измисли съвършеното клоунско зло в „То“), също така злодеят да се играе от комик (Георги Мамалев, който пълноценно се увлича в кратките скечове, но в „дълбокомислените“ монолози пропада до неудобство) или пък политическите опоненти, както е по Шекспирова пиеса, да са облечени в хокейни екипи, защото тук трябва да ни изникне „неочакваната“ асоциация – политиката е груба като спорта и между стиковете може да се търкалят и нечии глави.

Йосиф Шамли в сцена от спектакъла. Снимка: Атанас Кънчев, Народен театър

Банално е да пародираш кървава трагедия, като караш злодеи да порят бебета и да мажат кръв върху филии – това и в анимационните филми вече е забранено като демодирано злодейство. Изобщо инфантилната визия напълно е превзела „центрофугата“ на Теди Москов. На сцената пълзят дунапренени плужеци, порят се парцалени бебета, режат и кълцат картонени мечове, огромни рисувани картини декори се тътрят по сцената, озверели кралици кърмят деца уроди от огромни гърди, клетви се леят, цветисто обогатени от фолклора на футболните агитки, метежници с партизански такета плахо превземат властта, сляпа Темида (Параскева Джукелова) танцува сиртаки с наемни убийци, кралица Маргарита (Жорета Николова) проклина урода злодей Ричард с рок изпълнение на акустична китара. И защото непременно трябва, както е в запазената марка „типично за Теди“, горницата да се разменя с долницата, цялата анимационна суматоха на сцената е примесена с балкански ритми, нали трябва да го приплъзнем към нашата актуалност. Как? С кючеци, маанета и сиртакита. Да, ама това е само на някои реалността, която ежедневно ни се натрапва като „наша“ от онези същите, за които по-горе си говорихме – фалшификаторите, арт мошениците, хипнотизиращи ни с конфекции и изместена реалност.

Защо „Ричард III“ на Теди Москов не е смешен? Защото очевидно въображението му, „центрофугата“ от асоциативни изненади, която ужким беше най-щедрият трик на „калъпа Теди Москов“, бе превзета от клишетата на собствените му имитатори, превръщайки се в копие на собственото си копие. Манифактурата е провалена. Колекцията „Ричард III“ е демодирана и зле скроена като произведена в китайски цех, навяваща тъга и неудобство от липсата на реалност, от липсата на достоверни мерки, от куртоазна псевдокритичност, насочена единствено към неясното някога и някого, а ужким за диктатори ставало дума.
Изобщо е уморително да се смееш 20 години на един и същи виц, а какво ли му е на автора на този виц…

Със съкращения от BLOGът за Театър на Гергана Пирозова

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.